ВИДЕН РЕВОЛЮЦИОНЕР, ПИСАТЕЛ И ДЪРЖАВНИК - редакционна статия

170 години от рождението на Захари Стоянов

ВИДЕН РЕВОЛЮЦИОНЕР, ПИСАТЕЛ И ДЪРЖАВНИК

     Роден е през ноември 1850 г. в семейството на овчаря Стоян Джедев Далакчиев от село Медвен, Сливенско. Истинското му име е Джендьо. Израства като овчарче. Учи в църковното и класното училище в родното си село.

     Отново е овчар, след което заминава за Русе и там постъпва на работа при един шивач, за да си изкарва прехраната. Именно там става член на Русенския  революционен комитет на ВРО (1871 - 1872).

     Той е един от ръководителите на IV-ти Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание (1876). След потушаването на въстанието няколко дни са скита из Стара планина и след предателство е заловен край с. Терзийското, Троянско. Местят го последователно в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвор, откъдето го пращат в Пловдив. Принудително е изпратен в с. Медвен, откъдето бяга в освободения Търново (1877).

     След Освобождението работи в съда в Търново - първо в Окръжния, а после става секретар на Апелационния съд. За кратко работи като съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). Заминава за Пловдив, където е служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882 - 1885).

     Захари Стоянов е един от основните дейци за Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

     Най-значимото му творческо дело е книгата „Записки по българските въстания". Книгата, която дава най-точна представа за славната априлска епопея.

     На 2 септември 1889 г. във френския хотел "Сюиз" умира Захарий Стоянов. Тогава той е само на 39 години. Смъртта му и до днес остава загадка, въпреки лекарското заключение - преплитане на червата. Направена е аутопсия със заключението, че е получил "стомашна перфорация с последвал дифузен перитонит".

    Така или иначе, смъртта на Захарий Стоянов е тежка загуба за българската общественост, политика и книжнина. Талантливият автор на "Записките" оставя ярка следа в нашата история.

ОРИС - стихотворение на Илия Василев

ОРИС

Ще свърши нейде моят стръмен път, 

по който трудно изтерзан вървях.

Дано е в някой топъл селски кът,

където волен тичах и играх.

 

Венеца с кръста сам си нося аз.

Дълбоко чувствам злата орисия.

Но срещу Бога не отправям глас,

че всяко зло е людска направия.

 

Обичам селската сънлива тишина,

в която чувам детските си стъпки,

в която чезне всякаква вина 

и ме побиват животворни тръпки.

 

Обичам утринните часове,

измити с елексира на росата

и бодрите селяшкигласове.

И песенния съсек на косата.

 

Обичам вечерите луннобели

и песните на гривек-единак.

И аромата на житата зрели!

И повея на стария дъбак.

 

Дано да свърши в топъл селски кът

на мойта тъжна орисия краят.

Дали ще ме осъжда пак светът,

не искам вече нищичко да зная.

 

                                Илия Василев

ЙОРДАН КОВАЧЕВ - ПОЕТ, ЮРИСТ, ЗЕМЕДЕЛСКИ ДЕЕЦ… - статия на Кирил Стефанов

 125 години от рождението на Йордан Ковачев

ПОЕТ, ЮРИСТ, ЗЕМЕДЕЛСКИ ДЕЕЦ…

    Роден е в Пещера на 18.Х.1895 г. Баща му е от гр. Белица, Разложко, преселил се в Пещера, където работи като съдия. Йордан завършва основно образование в Пещера, гимназиално в Пловдив и Юридическия факултет на СУ.

    Отрано е закърмен с идеите на Лев Толстой за хуманизъм и демокрация.

    Отрано приема и идеите на БЗНС, а по-късно става изтъкнат деец на земеделската организация..

    Като кандидат на БЗНС е избран за народен представител в Шестото велико народно събрание, в което държи смели речи срещу диктаторската политика на комунистите.

    Той е адвокат-защитник по процеса на лидера на Обединената опозиция в VI ВНС – Никола Петков, и другарите му през 1947 г. След процеса и екзекуцията на Петков,  Йордан Ковачев е арестуван на 1.ХI.1947 и след жестока „разработка“ в ДС – Пловдив е изпратен в концлагера „Куциян“, откъдето е освободен след 6 месеца на 1.V.1948 г. със силно разклатено здраве!  

   В Белене, на остров Персин е въдворяван през 1951-2 и през 1957-8 години. На 19.ХII.1958 г. за трети и последен път е освободен от концлагера Белене, но с невъзвратимо увредено здраве.

  Земеделският лидер Димитър Гичев  казва по адрес на Ковачев: „Ако Йордан живееше в държава наполовина голяма колкото Индия, щеше да бъде четири пъти по-популярен от Ганди, защото индиецът бе мистик и агностик, а Ковачев е сангвиник.“ . 

    Връх на признанието на енциклопедичната личност и значимост на Йордан Ковачев в областта на литературата е отправената покана за участието му в Ясна поляна по повод честването на 132-ата годишнина от рождението на Толстой, където българинът произнася на руски език приветственото слово при откриване на тържеството.

    Йордан Ковачев е автор на талантливи стихове, разкази, драми, преводи и статии. Той остави за поколенията три стихосбирки, два сборника с разкази, две пиеси, както и много преводи от руски и френски език!

    Ето последния куплет на стихотворението „Тракийският орел“, което известният български поет и общественик Йосиф Петров е сътворил и запечатал в паметта си по време на престоя на двамата творци в концлагера Белене:

„Злодеи вероломни

покри вековен срам.

А Пловдив теб ще помни

премъдър и голям!“

Кирил Стефанов  

В НЕОБЯТНИЯ СВЯТ НА ВЪЛШЕБНИКА НА БЪЛГАРСКАТА ПРОЗА - статия на Кирил Назъров

140 години от рождението на ЙОРДАН  ЙОВКОВ

В НЕОБЯТНИЯ СВЯТ  НА  ВЪЛШЕБНИКА НА БЪЛГАРСКАТА ПРОЗА

    Той е един от най-добрите белетристи в нашата литература. Според мен – издигна най-високия художествен връх в българската проза. Ненадминат майстор на разказа. 

    Неговото вълшебно художествено слово ни е запленило още от детско-юношеските години. Неговите незабравими герои ни съпътстват през всичките ни земни дни - Албена, Боряна, Василена, Нона, Шибил, Люцкан, Индже, Моканина… И още много обаятелни, романтични и трагични образи ни запленяват с чистата си нравственост, с патриархалния морал, с добротата и духовната си извисеност, с душевната си и физическа красота. 

    Творчеството на Йовков е едно безкрайно пътуване към неизбродния свят на човечността, красотата, болката... То е богато на теми и идеи: войната и мирът, доброто и злото, щастието и нещастието, красотата и грозотата, вечното и преходното, смисълът и безсмислието в човешкия живот… Тези вечни теми Йовков успява да възвиси със своите художествени прозрения за националния характер, за човека и битието, с всестранния обхват на пълноводието на живота. 

    Йордан Йовков е роден на 09.11.1880 г. в с. Жеравна, Сливенско. Завършва  прогимназия в родната Жеравна и в Котел, а гимназия в София.    Участва в трите войни като командир на рота и като военен кореспондент и писател. През юни 1913 г. е ранен край Дойран. След войните  се установява  за кратко в София и работи като редактор в различни издания, след което заминава за Добруджа, където дълго време работи като учител.. 

   Творческия си път Йовков започва със стихове, но по време на войните пише военни очерци и разкази, с които се налага като талантлив разказвач. Той идва в литературата с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В най-значимите му военни творби няма ожесточение и викове на омраза. Истинският човеколюбец Йовков по художествен път отрече нейното безсмислие, показа че за човечеството няма по-голямо зло от безумните кръвопролития на войната. Тази стихия е откъснала от родната земя обикновените трудови хора, които са патриоти – загиват, проявяват тих героизъм на бойното поле и въпреки жестокостите, съхраняват своята човечност. Хуманизмът, добротата, красотата – това са най-същностните белези не само на военните разкази, но и на цялото му творчество.

    Преминал по кървавите пътища на войната, Йовков намира утеха в историята. Връща се мислено към отдавна отшумялата героика, към народните предания, към спомените от Жеравна и Добруджа, за да претвори вълненията и преживяванията си от онова време.  Има нещо странно у Йовков – за да не разтури магията на детските си видения и очарованието на преживяванията през младостта, той не се връща в Жеравна цели 30 години, а в Добруджа – 17 години.. А колко силни са били тези впечатления личи от живописните природни картини, от покоряващото въздействие на незабравимите образи, сюжети и случки. Потапя се във вълшебството на спомените, за да извае великолепните си разкази и новели. Неизчерпаем пълноводен извор, от който черпи вдъхновение е фолклорът -  легендите, преданията, песните…

    В най-хубавите си творби с необикновено художествено майсторство Йовков прониква в глъбините на човешката душа, в бита и народопсихологията на българина.     Неговите герои са силни люде, обладани от непрестанен порив към доброта, човечност, красота, жизнелюбие… Едни извървяват сложния път от злото към доброто, други минават през катарзисното душевно пречистване и стигат до просветлението…

     Една от причините за магическото въздействие на Йовковото творчество е богатият, свеж простонароден език. Словото му сякаш извира от народната душа.           

    Певецът на Добруджа и Балкана има нелека житейска съдба. Времето след Втората национална катастрофа е един от най-тежките периоди в живота на писателя. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от Румъния, той минава нелегално границата и се установява във Варна, където работи като  учител. След което е назначен за редовен сътрудник по печата в българската легация в Букурещ.

     Когато отсъства от България цели 7 години,  в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот. Налага се като ненадминат  майстор на художественото белетристично слово чрез сборниците  с разкази „Последна радост“, „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“, романа  „Чифликът край границата“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“, комедията „Милионерът“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“.

   Последните 10 години от живота на Йордан Йовков са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му и се разболява.

   Умира на 15.10.1937 г. в Хисаря, където е отишъл на лечение.

   Сменят се поколенията на грешната българска земя. Всички малко или много се докосват до вълшебното Йовково слово. Осмислят го по своему. Без него би имало празнота в духовния им свят. В мигове на покруса и радост хората посягат към неговите творби, припомнят си мъдри житейски обобщения от произведенията на писателя. А през последните години като че ли най-често си припомняме онези покъртителни думи на Петър Моканина от разказа  „По жицата“, събрали в себе си мъката на целия свят: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“

                                                                                       Кирил Назъров

НАРОДНИЯТ ПОЕТ НА БЪЛГАРИЯ - статия на Кирил Назъров

 

170 години от рождението на Иван Вазов – 27 юни 1850 г. – 22 септември 1921 г.

НАРОДНИЯТ ПОЕТ НА БЪЛГАРИЯ

    През 1920 г. по инициатива на министър-председателя Александър Стамболийски земеделското правителство  организира грандиозно честване на 70-годишния рожден ден и 50-годишната литературна дейност на  Иван Вазов. Цяла  България обгръща народния поет с обичта и почитта си…

    Само след една година Вазов напуска белия свят.

    А дотогава той е изпитал и сладостта на признанието и горчилката на подценяването и обидата.

   Важното е, че още приживе народът му дава най-високото звание – народен поет и патриарх на българската литература. Той е заслужил признанието с това, че произведенията му имат неотразимо влияние и достигат до сърцето на всеки българин. Очарованието на безсмъртното му творчество иде от силната чувствителност, острата наблюдателност и епичният замах, с които претворява народните съдбини. В продължение на половин век Вазов откликва талантливо на всяко събитие от българската действителност. Той е вдъхновен художествен летописец на съдбовните за народа ни събития. А това е един важен период от националната история – от Българското възраждане до преодоляването на националната катастрофа след Първата световна война. 

   Иван Вазов успя да издигне нашата художествена словесност, националният ни дух до висотите на европейската литература. И то във всички жанрове – поезия, проза, драматургия, литература за деца, публицистика… Истински национален епос!

    Неизчерпаем извор на вдъхновение, теми, идеи и образи за него са Родината и народът. Цялото му творчество е безценна съкровищница на българската душевност, на националните добродетели, на безсмъртния народен дух.

      Както всички големи творци, така и авторът на „Под игото“, „Епопея на забравените“, „Немили-недраги“ и още редица  безсмъртни творби е имал и все още има своите отрицатели. Но те само са допринесли за още по-голямото извисяване на исполина на българската литература. Хвален и хулен, въздиган и подценяван, Олимпиецът си остава недостижим в българската литература. Защото е поставил темелите  и е въздигнал най-високият ѝ връх.

     А що се отнася до отрицателите му, те вършат това светотатство с надеждицата, че щом се осмеляват да отричат Вазов, значи и те са нещичко. Уви… такава е същността на българина-бездарник. Той не може да не мрази.

    За разлика от тях Вазов е обичал. Най-силно – малката земя, наречена България! Обиколил я е цялата пеша и на кон, за да я възпее със силата на могъщия си талант. Претворил е с обич и вдъхновение българина, родната природа, националната съдба…

    Разбира се, че е имал и своите сърдечни трепети. Обичал е нежно и силно няколко жени. Е, около интимния му живот битуват и лъжовни митове. Но искрените му любови са истински. Още ненавършил второто си десетилетие се влюбва в съседката в Сопот Катерина/Рина/, чийто съпруг се запилял по Влашко. След двегодишна тайна обич набира смелост  - споделя ѝ чувствата си. Отговорът ѝ го окриля: „Иванчо, като ме обичаш ти, и аз ще те обичам…“ Следва бурна любов. Има още няколко дълбоко емоционални преживявания. Страстна е връзката му с покръстената ханъма Параскева/Пеша/ от Берковица, чийто съпруг – турски бей - пиян паднал в една река и се удавил. На чувствената си пловдивска любов Пелагия посвещава поемата „В царството на самодивите“. Четиридесетгодишен се оженва за Атина Болярка, скоро обаче бракът им се разпада. Но Атина не позволява да бъде разтрогнат официално и тормози за пари поета до края на дните му. Голямата и най-продължителна любов –приятелство на Вазов е с писателката Евгения Марс, на която посвещава цикъл от стихосбирката си „Люлека ми замириса“.

    Дошъл на белия свят точно навреме, за да обезсмърти едни от най-важните моменти в националната ни история, Иван Вазов си отива от белия свят също навреме – когато бе завършил своето велико дело.  И когато щеше да бъде извършено едно от най-жестоките покушения – кървавият преврат  срещу едно от най-успешните правителства в българската история.

Кирил Назъров

ДРЪВЧЕ НА ТРОТОАРА - стихотворение от Боян Илиев

 

ДРЪВЧЕ НА ТРОТОАРА

 

Дръвче си посадих на тротоара,

пред пейката, до пътната врата,

с надежда тук спокойно да прекарам

последните си дни от есента.

 

Това дръвче, голямо щом прорасне,

ще бъде мой приятел най-добър

срещу лъчи и газове опасни –

естествен филтър и зелен чадър.

 

Озоновата страшна амбразура

не ще запуша с моето дръвче,

не ще житата да спася от буря,

но моят пример кой ще отрече?

 

На моето дръвче на клонче младо

ще кацне лястовица с бяла гръд

и ще запее весело от радост,

че пак се връща в родния си кът.

 

Аз ще седя на пейката, омаян,

пред пролетта от цветен аромат,

а лете ще даря по обичая

децата от квартала с плод богат.

 

                        Боян Илиев

ПОРТРЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ, 4 част - презентация на Живка Танчева

 

ПОРТРЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ, ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

Противниците на Райко Даскалов се множат. Още с идването си на власт, правителството на БЗНС е сериозно атакувано от ВМРО. Подготвят атентат срещу Ал. Стамболийски в народния театър. Поставят бомба под колата на Райко Даскалов. И двата атентата са неуспешни.

През 1922 г. автономисти от ВМРО се укрепват в Петричка област и я правят своя „държава в държавата”.

Те ненавиждат Райко Даскалов въпреки това, че той е толерантен към тях.  Насаждат сред населението мнение, че той е лъжереволюционер, който един ден ще бъде съден за заграбването на властта, потъпкването на конституцията, както и „за предателството при Владая“ и др.

В самата организация ВМРО се задълбочава конфликтът между федералисти и автономисти.

На 16 октомври 1922 г. автономистите, под претекст да прогонят федералистите от Неврокоп, завземат града. Четата на А. Василев започва да издевателства над тамошното население – техни противници, опожаряват къщи, дюкяни и клубове на БЗНС.

Райко Даскалов не иска да влиза във военен конфликт със  тях. Прави обиколка из областта, а те тихо се изтеглят. След кошмара в Неврокоп, той успокоява населението, но не взема никакви наказателни мерки, за което по-късно скъпо ще заплати.

На 4 декември 1922 г. отряд автономисти завземат Кюстендил и заплашват, че ще  продължат към София, ако правителството не предаде исканите от тях федералисти и не създаде „честна администрация”.

За да парализират властта, ръководителят им П. Михайлов обявява публично издадени смъртни присъди на Ал. Стамболийски, Райко Даскалов и Недялко Атанасов. Пускат и слух, че Райко Даскалов е убит, а столицата е завзета от автономисти и блокари.

По това време Ал. Стамболийски присъства на Лозанската конференция.

Райко Даскалов, като министър на вътрешните работи и заместник на министър-председателя, трябва да се справя сам. Срещу автономистите са изпратени войскови части, водени от министъра на войната Коста Томов, който съзнателно или не, допуска те да се оттеглят безпрепятствено от Кюстендил. Райко Даскалов прави изявление за безредиците на ВМРО и обявява, че реда в Кюстендил е възстановен и властта не се нуждае от подкрепа. Въпреки това, няколко хиляди разтревожени селяни от северна България пристигат в София, за да я защитят  правителството от  ВМРО, Конституционния блок и Военната съюз, с идеята да обявят България за Република. Настървени за отмъщение, те извършват нападение над няколко опозиционни клуба. Райко Даскалов решително се противопоставя на тази авантюра. Само неговото обаятелно слово и легендарният образ, който има, успяват да спасят България от кръвопролитие в този критичен момент.

Въпреки това, опозиционните партии вменяват като личен негатив на Райко Даскалов случилото се в Кюстендил и София. Не се вменява вина нито на ВМРО, нито на Коста Томов. Противниците му считат, че е дошъл моментът да го свалят от властта. Той е готов да подаде оставка, но трябва да изчака завръщането Стамболийски от Лозана.

Райко Даскалов продължава да ръководи министерството на Вътрешните работи и Министерския съвет, като не спира да работи по външнополитическите въпроси. Девизът на Стамболийски „България трябва да се добере до Бяло море”, за Райко Даскалов е сакрален идеал и той отстоява този идеал. Още през 1921 г. при посещението си в Англия и Франция прави сондажи за излаза на Бяло море, чрез пристанището в Дедеагач. Завръщайки се в България той разбира, че е невъзможно, защото големите български търговски къщи отказват сделки през Дедеагач, поради това, че пристанището не е добре уреденото и поради сложните отношения с Гърция. Чуждестранните фирми също се въздържат от използването на това пристанище по различни съображения. Оформя се становище, че България не трябва да приема излаз до Бяло море чрез Гърция, тъй като той не би бил реален. Достъпът до Бяло море може трябва да бъде осигурен само чрез българска територия или чрез автономна Тракия. Това правителството отстоява пред Междусъюзническия  върховен съвет в Лондон, на конференция на Англия, Франция и Италия по източния въпрос (март 1922 г.), на конференцията в Генуа (април-мой 1922 г.).

След конференцията в Генуа, Райко Даскалов изработва концепцията за неделима Тракия. Докато Ал. Стамболийски се сражава в Лозана за неделима Тракия, за да стане реален излазът ни на Бяло море, Райко Даскалов отбива успешно атаките на  опозицията срещу политиката на правителството по Тракийския въпрос. През този период има огромно напрежение. Ненавистта на опозиционните партии към правителството на БЗНС е голяма, но с особено ожесточение е насочена към Райко Даскалов, защото голяма част от реформите са негово дело. За реформаторската дейност на БЗНС Лебедев ще напише: „всички техни реформи са проникнати от стремление към мир, труд и култура”, но всъщност, те засягат икономическите интереси на буржоазията вътре и вън от страната. Конфликтът се задълбочава. На искането да бъде отстранен Райко Даскалов от правителството, Стамболийски отговаря, че това не е лека работа. Ако той се обиди и мине в опозиция, може да нанесе непредвидими проблеми  и усложнения на БЗНС и неговото управление. За него е много трудно да жертва легендарния Райко с неговото изключително влияние сред селските маси. През януари 1923 г. провежда кратък, но драматичен разговор със своя заместник. Д-р Райко Даскалов подава оставка и не се появява повече в правителството. Министерският съвет официално съобщава, че министърът на Вътрешните работи е подал оставка, но тя не е приета.

Райко Даскалов се впуска в организационна дейност. Обикаля страната и разяснява идейната политика на БЗНС, предвид предстоящите избори. Ръководствата на местните дружби му уреждат срещи не само със земеделци, но и с хора без определени политически възгледи, които се вливат в земеделската организация. Опозиционните вестници тръбят, че той подготвя разпускането на ХІХ ОНС и провеждането на новите избори по нов избирателен закон. Работата на Райко Даскалов с дружбите се наблюдава много внимателно и от чуждите дипломати. Оставката му е злободневен коментар почти във всички вестници. Гадаят и не могат да разберат ходовете, които той ще направи.

През месец февруари е свикан ВВС и той решава: санкционира Марко Турлаков, Коста Томов и Хр. Манолов и одобрява  отстраняването на Райко Даскалов от власт. Даскалов прави декларация, че отдавна е депозирал оставката си и е доволен, че един тежък товар е паднал от гърба му. Дава отпор на слуховете, че земеделският съюз ще прави коалиция с десните партии - това няма да стане „нито тук, нито на оня свят” – казва той. Райко Даскалов е отстранен от властта, но противниците му са неспокойни. Той все още има разпоредителни позиции. Избран е за държавен обвинител по наказването на министрите от кабинета на Иван Гешов, д-р Ст. Данев и Ал. Малинов.

Райко Даскалов не губи политическо равновесие, не хленчи, нито се озлобява срещу организацията и Ал. Стамболийски.

Неговите публикации са посветени на справедливостта на Малкия конгрес и на съдбата на земеделските реформи. Декларира, че като апостол ще обикаля страната и ще разяснява земеделските закони и „модерното законодателство на България”. Формулира задачите на земеделската власт: запазване на мира, завършване цикъла закони за създаване на трудови стопанства, създаване закони за окръжните съвети, народното здраве и други. Той более за аграрната реформа, която е негово кръвно дело, която не може непосредствено да проведе. Заема се с критичен анализ на аграрната реформа, нейното приложение и перспективи.

През март същата година обнародва  забележителната си книгата „Борба за земя”, която моментално се изчерпва. В предговора прави задълбочен анализ на извършеното по закона за „трудовата поземлена собственост”, препоръчва комасация на земята и „одворяване” на семействата, които не разполагат със  свой дом. Той пророчески предсказва, че борбата между българските плебеи и патриции ще се засили, но отказа от нея ще  означава удар на народовластието и ще бъде в подкрепа на тиранията и монархизма. „Най-благородната борба на човека е да има парче земя” – пише той, и още „земята носи  щастие на народите и държавите когато се намира в ръцете на работния народ, но тя докарва нечувани нещастия, когато се владее от шепа привилегировани земевладелци, които чрез нея държат в робство народите. Поради големия интерес към книгата му „Борба за земя”, налага се да се направи второ издание, планира се и трето издание, но както много други проекти на Райко Даскалов остава само проект.

През април 1923 г. са насрочени избори за ХХ ОНС. За Райко Даскалов това е „решителна и съдбоносна битка”, „последно сражение между два смъртни врага”. Речите му са прости и разбираеми, но идейно съдържателни и провокативни и влизат в съзнанието и сърцата на обикновените хора. Той уверява своите слушатели, че  „съсловните организации занапред ще управляват.“

И продължава: „Тия три трудови организации: земеделската, фабричната и наемно работническата, са предопределени, според силите си, да ръководят историческото хоро на народите и да изтърбушат окончателно стария свят на експлоатацията и неправдите”. 

Хората разправят, че на митинг в с. Лютиброд, където държи двучасова реч, гълъб кацва на рамото му и отлита чак когато той свършва речта си.

„Това е поличба!“,  дълбок възглас се изтръгва от присъстващите на митинга.

Дали това е било поличба или не, но е необикновено явление, пред което присъстващите изтръпват, а писателят Паун Генов ще напише „ако някога се прави бюст паметник на д-р Райко Даскалов, то той трябва да е с гълъб на рамото.

Изборният резултат е небивал: БЗНС получава 54,12% от действителните гласове, което е погром за десните партии и Конституционния блок. Д-р Райко Даскалов отново е депутат.

 

Статията подготви и предостави за публикуване ЖИВКА ТАНЧЕВА

Ползвана литература:

проф. Димитрина Петрова, доктор на историческите науки

Продължение в следващия брой

ГЛАСЪТ НА ВЪЛНИТЕ - стихотворение от Иван Бързаков

 ГЛАСЪТ НА ВЪЛНИТЕ

 

…. А в тъмнината глух се тътен носи

            от страшните вълни…

Трифон Кунев

 

 

В нощта безумна

на съдбата ни

вълните се разбиват

гневно

в пясъка.

Луната,

жълто-кървава,

е ръждиво проядена

в скръб.

 

Обърни

гръб,

очи затвори

и се вслушай във плясъка!

Под един ужасèн небосвод –

без звезди.

Те не пеят вълните,

а страшно въздишат

за моя обречен, загиващ народ.

 

Той е риба,

която се гърчи на сушата.

Не се обръщай –

слушай!

Падни на колèне,

сълзите преглъщай –

за нас се моли!

За погребаните.

Иван Бързаков

СЕЛСКИТЕ БУНТОВЕ ПРЕДИ 120 ГОДИНИ - редакционна статия

 СЕЛСКИТЕ БУНТОВЕ ПРЕДИ 120 ГОДИНИ

Селските бунтове в България от 1900 година са масови брожения, предизвикани от връщането на натуралния десятък от правителството на Тодор Иванчов. Бунтовете имат стихиен характер и са потушени с кръв от армията и полицията, ръководени от министъра на вътрешните работи Васил Радославов.

Борбата срещу десятъка, в която участва с легални средства, способства за популяризиране и политизиране на Българския земеделски народен съюз, до този момент повече професионално-съсловна организация.

Вълненията започват в края на 1899, когато управляващите либерали огласяват намеренията си. Повторното въвеждане на натуралния десятък, отменен от Стамболов седем години по-рано, цели да увеличи постъпленията в хазната в услуга на чуждестранните кредитори. Княжество България е в дългова криза, която се дължи на лошите реколти и слабите постъпления от експорта на храни от предходните години. Неурожаят е причина и за силната съпротива срещу новия Закон за данъка върху земните произведения. Доверието в правителството е допълнително подронено от тежките условия на конверсионния заем и използването на властта от страна на част от либералите за лично обогатяване.

В проявите срещу десятъка между декември 1899 и юли 1900 година се включват 350 000 души от над 500 селища в страната.

До първите сблъсъци на недоволните земеделци с полицията се стига в началото на март 1900 във Варна. Въпреки усилията на властите, на 5 март в града се събират на демонстрация 15 000 противници на десятъка. Няколкостотин от тях обсаждат сградата на окръжното управление, където е задържан един от организаторите на протестите – редакторът на вестник „Земеделска борба“ Йордан Пекарев. След като войската се намесва в защита на местните власти се стига до кръвопролитие с двама загинали и няколко ранени. Аналогични събития – демонстрации и сблъсъци с полицията, която се опитва да ги предотврати, се случват по-късно същия месец в Хасково и Ловеч. Съпротивата на местните жители срещу арестите води до размирици на 27 и 28 март в русенското село Красен, потушени от войскови части. На 17 април в друго русенско село – Тръстеник, селяните разоръжават и нанасят побой на стражарите, дошли да отведат няколко противници на десятъка. Войската, извикана да усмири бунтовниците, се оказва обкръжена от над 5 000 души от околните села и частично разоръжена, след като войниците отказват да стрелят по селяните. Бунтът е потушен на 20 април с подкрепления, извикани от Търново и Добрич.

Случаят в Тръстеник кара правителството да въведе военно положение в Русенска, Разградска, Свищовска, Горнооряховска и Търновска околия. Военните арестуват няколкостотин души. Голям брой са осъдени за подбудителство и непокорство пред закона. Уволнени или интернирани са десетки учители, агитирали срещу десятъка.

Въпреки репресиите на властите, съпротивата срещу десятъка продължава в различни части на страната. През май жителите на няколко села край Балчик отказват да подадат декларации за размера на посевите си, въз основа на които трябва да им бъде начислен данъкът. Опитът на околийския началник да отведе водачите на опозицията се проваля и в края на месеца той се завръща с войска. Селата Гьоре и Саръ-Муса са обкръжени, местните са подложени на репресии, а арестуваните са поведени към Балчик. Няколко хиляди души се стичат след кавалерийския конвой, за да го спрат и освободят задържаните. В района на Дуранкулак на 1 юни войниците нападат тълпата. Загиват 90 селяни и няколко войници. Ранени са повече от 300 души.

След Дуранкулашките събития правителството разширява обхвата на военното положение върху цяла Североизточна България. Извънредните правомощия позволяват на властите да наложат със сила на местните земеделци да декларират облагаемата си продукция.

Широката употреба на армията в тези мероприятия води до засилване на критиките в парламента срещу кабинета Иванчов и до конфликт между Радославов и министъра на войната Стефан Паприков, който е против репресиите. В резултат и двамата подават оставки, последвани от целия кабинет през ноември 1900. Десятъкът става основна тема на парламентарните избори в началото на 1901 година. Спечелилите ги демократи и прогресивно-либерали го отменят още същата година и издават амнистия за осъдените участници в бунтовете.

ЛЗЗ

 

НАРОД СЪС СЛОВО НАДАРЕН - стихотворение от Харалан Недев

 НАРОД СЪС СЛОВО ВЪЗРОДЕН

 

Велико дело свършили Предците –

създатели на нашето А, Бе…

Те свое място имат при светците

в зенита чист на родното небе.

 

На тях народът празник е нарекъл

с най-искрените чувства обграден,

защото Бог навярно е предрекъл

със словото да бъде възроден.

 

Народ от буквите пленен – омаян,

проправил сам духовия си път;

със буквите достигнал връх сияен

и бисери оставил да блестят.

 

Затуй с любов пред Братята велики

днес всеки българин благоговей;

с цветя пред образите светлолики

за тях най-българският химн се пей…

 

Коя, коя страна е като нашата-

да има толкова сияен ден?

Вековен мрак прогонила и зряща

поела в друм от слънце озарен.

 

                       Харалан Недев

КОПНЕЖ - стихотворение от Пенко Керемидчиев

 КОПНЕЖ

 

Земя, душата ми с душата ти се слива

със твоя смях, със твоя плач.

По всеки път очи към теб извива

и моли се за всеки сторен грях.

 

Как вглежда се в натегналите круши,

във светналите гроздови зърна!

О, див копнеж, във тях сърце да сгуши

и кротко да заспи като сърна.

 

И вятър да я милва с пръсти меки,

роса да я роси във утринта,

та светнала – по друми и пътеки –

на хората да дава светлина.

 

Да няма на брега прострени птици,

ни кашалоти с плачещи очи.

Сълзи да няма в детските зеници,

космични дупки, палещи лъчи!...

 

             Пенко Керемидчиев

ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ НА ЦВЕТАН ЛАЛОВ!

ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ!

    На 18 май нашият приятел от град Роман Цветан Лалов навърши 80 години.

   Той е автор на няколко книги  със стихове, разкази, публицистика… Особено силно художествено въздействие имат „Родината ни е ранена птица“, „Заменям всичко за брега на Искър“, „В сянката на Романската крепост“, „Сбогуване“, „Славна искърска дружина“ и други.

   Ето какво пише известният писател-земеделец Пелин Пелинов в предговора към неговия сборник с разкази „Вятърът, от който завет няма“: „Най-важното в сборника с разкази на Цветан Лалов, сгушени под заглавието „Вятърът, от който завет няма“ е тяхната достоверност. Случаите и образите описани в нея не са измислени, а действително са станали в Роман и романския край… Той е само една година по-голям от мен, а знае много повече за Соца и за неговото брутално настъпление у нас след 1944 г. … Авторът е демократ, който мрази насилието и тоталитаризма и воюва за политическа и социална справедливост…“

   Бъди здрав и все така вдъхновен, приятелю, за да радваш читателите с нови вълнуващи творби!         

 

 ИМПРЕСИЯ

Животът бавно си отива.

Заглъхват изстрелите в мрака.

И една сълза изплакана

горчиви спомени измива.

 

Замлъкват птиците в гората.

Гнездата топли опустяват.

Листата нежни пожълтяват

и падат тъжни на земята.

 

Мъгли реките ни покриват.

Бодливо се наежва драка.

А една сълза изплакана 

горчиви спомени измива.

 

                   Цветан Лалов

В ПОЛЕТО НА НАДЕЖДАТА - стихотворение от Маргарита Нешкова

В ПОЛЕТО НА НАДЕЖДАТА

 

Политиците бузи надуват

като вятъра,

който ту свисти,

ту носи  памук от глухарчета

като златни надежди,

родени в мимолетното време.

Сее вятърът всякакво семе.

На вратите ни чукат,

думкат  като върху кожа на тъпан

хиляди политически страсти…

Душите ни гълта гълчавата

и към небето миражи протягат ръце

в молитва за дъжд.

Небето мълчи,

но от сърце

се моли за нашето проглеждане.

Бузи надуват…

И вятърът вие…

Плодни и безплодни усилия

душите ни в кожа на тъпан превръщат.

Дните ни мъглите обгръщат!

                

Маргарита Нешкова 

СЕЛО МОЕ - стихотворение от Милка Пешева

 СЕЛО МОЕ

 

Село мое, старата ни къща,

дворът мил с разцъфналата лайка…

В спомените често се завръщат

детството и милата ми майка.

 

Сред простора на поле голямо,

в люлката на буйните жита,

с песните на славея и мама,

влели в мене обич, красота…

 

През тревите боса тичах

закичена  със срамежлив синчец,

слънцето да грее най-обичах

и да рони вятърът прашец.

 

Тъй пораснах с хляб и рани,

сучех от изморена гръд

и напуканите, мамо, твои длани

с обич бих целувала до смърт.

 

Днес не чакай в тебе да се върна,

село мое, свиден роден край.

Нямам майка, нежно да прегърна,

нито либе чака ме на път.

 

     Милка Пешева

ПО ДОЛИНАТА НА РАЗМЕТИЦА - статия от Милка Пешева

 ПО ДОЛИНАТА НА РАЗМЕТИЦА

Не е изключено, когато е бил световният потоп, да е бил и по нашите земи на България, тъй като моето село Голямо село е било като езеро. Постепенно или с помощта на хората се е източило през с. Баланово към река Джерман, Дупнишко. Вярвам в това, защото като деца намирахме черупки на морски охлювчета и един каменен череп, което ми е направило силно впечатление.

В археологическо отношение Дупнишко е малко изследвано. Сведения  за първите обитатели се разкриват от случайни разкопки. Те сочат, че тази земя е била населена още от времето на късния неолит – 1500 години преди новата ера.

Сега през с. Голямо село минава река Разметаница, в нея идват притоците  от планината Колош – 1315 метра височина. Когато при-дойде, тя става опасна и бурна, често е завличала край и къщи, пост-роени край бреговете й.

Кога и през кои векове селата са се намирали далеч от езерото, т.е. от днешното Голямо село?  Това говорят имената на нивите: Селиврия, Доляница, Градището и др. От местността Градището надолу към лозята, Акогато ги копаеха, хората намираха калени кюнци, което показва, че е имало добра канализация може би  през Византийския период или назад през  вековете. Разкрити са и праисторически сели-ща от каменно-медната епоха. Населението е било от траките дентали. В местността Царичина, Разметанишко бил издигнат голям тракийски храм на Бога Зевс мълниеносец.

Сред Разметаница се е намирала феодалната крепост на  Арон – брата на цар Самуил, където се е разиграла братоубийствената война на 14 юли 1014 год., пише историкът Скалица Кедрин. Самуил разби-ра, че брат му Арон има с гърците лоши намерения към него и решава да затрие цялото му семейство. Тогава синът му Гавраил Радомир се е молел на колене пред баща си за братовчед си Иван Владислав:  „Тат-ко, не го убивай!”

Конникът, за който се предполага, че бил на Арон, посечен  до местността Царичина, близо 3 – 4  километра  е препускал. Тази местност се нарича Кървовето, а след като е паднал местността се казва Гроба.

В Царичина има чешма, построена някога от Самуил за най-хубавата вода, която още съществува.

Днес на това равно и хубаво разметанишко поле е построен ТЕЦ „Бобов дол“, който унищожи и замърси хубавата и плодородна земя на с. Голямо село.

Главният път не е минавал през Дупница, а покрай Бинека, Арнаутски път, Голия рид – местности край с. Голямо село, през с. Дяково  - към Радомир. Пътувайки с една конна свита, синът на цар Самуил – Гавраил Радомир е убит по поръчка на братовчеда си Иван Владислав от едно мургаво момче, яздейки пред тях - зад тях. След като е убит Гавраил Радомир, братовчед му се възкачва на престола и води войни срещу византийците  през 1015 год. Този самодържец, българин по род, унук на Никола и Рапсимия, е син на Арон. В битките  с Василий II бива убит край с. Ключ.

След 1016 год. България пада под Византийско робство.

Няма да пиша за отхвърлянето на византийското робство и последвалите български царе, историята го е написала много по-добре от мен.

Един от последните български царе Иван Шишман през 1378 год. се бие със сърбите край Кюстендил, в затишието на боя и българите и сърбите очаквали помощ. На сърбите помощта от войници дошла по-бързо,  така там е убит Иван Шишман и погребан от войниците си в българска черква или манастирче.

От 1351 год. започва поробването на България  под турско робство до 1382 година. Българите се превърнали в рая, безправно население. Раята била за да изпълнява всичко, като работна ръка, върху чий-то гръб  живели мюсюлманите. Облага ли ги с големи данъци. Безплатни работници  във всички сфери и услуги. Освен парични данъци, длъжни били да дават част от произведените си храни – 1 десятък. Много са разселванията на българите, но и много села са изчезнали. След освобождението на България през 1978 г. границата  между Турция  и България  е в село Бараково. Преди години попитах хора от Петричко: - Ако още остане границата в Бараково как ще постъпите ? Те в един глас ми отговориха : - Веднага заминаваме оттатък граница-та , т.е. към България.

Малко преди освобождението на България от турците те са озлобени, често убиват и изнасилват. Така става и в село Логодаш. Докато Пешо Михов със семейството си  са на нивата, оставили  най-малката си сестра вкъщи, идват банда турци, изнасилват момичето и го заколват. То е пищяло, но никой  от селото не смеел да се намеси. Всичко е разрушено и ограбено. Пешо прогонил турците, но после бил арестуван  и затворен в Горна Джумая. Турците му вече ковали бесилото. Той заръчал на съпругата си баба Ната да му донесе  девет лакти пояс, тя изпълнила поръчката. През нощта с още двама арестувани скачат от кауша и избягват. Бързо намира кон от приятели и заминава за селото си. Сестра му е вече погребана. Има двама сина – Александър на 4 год. и Димитър – на 2 год.

 / т.е. моя дядо/. Качва на кон двете си деца  в дисагите, взема май-ка си и баща си и пътуват цяла нощ през тъмни пътища, за да стигнат до с. Голямо село, Дупнишко през 1875 – 76 год.

Когато вече турците си заминават, той успява да купи много имот за синовете си – 400 декара, а за селото 1000 декара, които подарява. Същата баба Ната, майката на моя дядо Димитър, облечена  в мъжки дрехи ходела напреко през селата, за да стигне до гробищата на с. Логодаш, където е имала погребани и други деца. Разстоянието е повече от 30 – 40 километра. Баба Ната умира млада и тогава дядо Пешо се оженва за баба Здравка, също вдовица,  със  17 години по-млада. Тя му ражда четири дъщери и един син Ефтим. Тя успява да го изучи, взимал е изпитите си за две години наведнъж, после едва успява да се спаси от комунистите през 1944 год.

 

Дядо Пешо обработва целия си имот, прави на синовете си кирпичени къщи. Веднъж някакви работници му предложили да му поправят бъчвите. След седмица му казали, че утре си отиват рано, така че да им плати веднага. Той отишъл където са му парите, взел от сандъчето и им платил. Когато става на сутринта, няма ги работниците, няма го и сандъчето с жълтиците, той дори и не ги  попитал откъде са, за да ги проследи.

След това от селото му палят кошерите, после и сеното. Той се разболява тежко, лежи в Дупница в една механа, казва на съпругата си баба Здравка да викне адвокат и да раздели децата си. Той ги разделя и умира на 75 години през 1908 год.

В същата тази година турци от Голямо село имали нещо като вила в село Мали Върбовник. Както си гуляели там, виждат край чешмата  младо русокосо момиче и го привикват, залостват вратата и го изнасилват. Тя имала братя, които се опълчили срещу турците, но те и тях затварят и ги пребиват от бой.

Същото момиче, което се казва Атанаса,  остава бременно. Тогава старейшините го омъжват за най-сиромашкия момък в селото, което става навсякъде в България в такива случаи. Ражда дъшеря от турчина. Знае се в цялото село Мали Върбовник. По-късно дъщерята от турчи-на се омъжва в с. Палатово за вдовец с две деца.

Тъй като е много трудолюбива отглежда заварените деца и ражда още 5 дъщери и 2 сина. Една от дъщерите на баба Тона е моята майка Софийка. Съпругът на баба Тона – дядо Иван е убит с приклади от македонски автономисти вкъщи, а синовете му  Мите и Станке  са убити, единият през войната 1913 год., а другият ударен от ток.

И до днес в Дупница събота остава пазарен ден. От всички села наоколо хора, пеша,  с каруци и животни отиват на пазара да разменят или продадат по нещо. Пътят почернява от хора, които отиват и се връщат . В един съботен ден се движил и един мъж, носейки на рамо козинявата  си торбичка, това бил Васил Левски. Към върлото на Крушовица на тълпата, един от турците яхнал поп да го носи на гръб. Нещастният поп, клатушкайки се вървял изнемощял на пътя. Отстрани българи и цигани се смеели и подигравали на попа. Тогава Левски казал по-скоро на себе си: „Вие не сте дорасли за свободата си.” И  повече не се е върнал към този край.

Имаше една песен, която  майка ми пееше - три пъти карали на съд една девойка през нощта, а тя все отговаряла пред турците: „ Една съм била, убила съм го и хитра съм била, че съм го скрила”. Тази девойка, на която не се знае името й, била от с. Мламолово.

Може да се каже истината  и за Ильо войвода, който е спасил Дупница да не стане като баташкото клане, като е предупредил турците, че ако посегнат, ще затрие целите им семейства.

Водела е чета в Кюстендилския край и Румяна войвода, която е ис-кала да замине в легията в Сърбия, но Ильо войвода я спрял.

Цариградският път от изток на запад към Дупнишките покрайнини минавал от Самоков, пресичал северозападно Верила, от прохода  Дервент в посока Германия (Сапарева баня), през с.Червен брег, прех-върлял в западна посока Голия рид до Винека – Кадин мост. Дупница остава вдясно. Остатъци от калдаръмения път има при селата Голямо село, Яхиново, Червен брег  и Крайници. Населението и сега  продължава да го нарича  Арнаутски път, защото идва  от Албания. Пътят от Винека до Дяково е продължавал да съществуава дълго. Новият път от Винека за Дупница минава през Аркчийския мост на река Джерман, западно от града. Този мост е съвременник на Кадин мост на река Струма – 1470 година, Каменния мост на река Бистрица и Еврейския мост на река Джерман. Те са строени на един и същи главен път. Арчийският мост беше еднопосочен, сега е полуразрушен, трябваше местните управници да го запазят поне като историческа памет.

След Освобождението през 1880 год. е открито първото училище в  Голямо село, а черквата – през 1888 год., читалището – през 1927 год.

Когато се е строяла черквата, по това време минава професор Константин Иречек, на който му е наредено от княз Батенберг да напише история на България. За строителството на черквата работниците дялали камъни, на които е имало исторически надписи. Той се ядосал на невежеството на хората и продължил обиколката си из България. В селото народът бил беден и малоимотен, живеейки от нивичите и животните, които отглеждал.

Моят дядо Димитър се жени за най-личната мома Гюра, която му я избрал баща му дядо Пешо. Дядо Димитър е бил все запас и на фронта през 1912 – 13 год. и 1915 – 16 години. Съпругата му баба Гюра умира млада, като му оставя четири деца сирачета. Тогава дядо решава да ожени по-големия си син Атанас, който е бил на 17 години и довежда майка ни Софийка от с. Палатово да  го задоми и да отгледа децата. Майка ми ражда и свои деца: Еленка, Костадин, Магда, Рангел. Преди мен е имало момиче, което се е казвало Милка, но е умряло още като бебе. Аз съм родена през 1936 год. и съм кръстена на сестричката ми Милка. След мен се ражда момче Димитър, което също почива на 3-4 годинки. Сестра ми Тодорка е родена през 1943 година.

Милка Пешева

 

 

ЗАТВОРЕНОТО УЧИЛИЩЕ - стихотворение от Пенко Керемидчиев

ЗАТВОРЕНОТО УЧИЛИЩЕ

Училище, защо си тъй самотно?

Защо увехна майският венец?

Виж, слънцето отново е изгряло,

но все не бие първият звънец.

Учителят е сам във коридора –

обгръща с поглед трите махали,

че няма ги дечицата из двора,

че всяка стая тягостно мълчи.

Училище, било ли си по-тъжно?

Било ли си смълчано по-преди?

Камбаната е тука и не лъже,

по чиновете детски смях ечи…

Сега мълчиш, самотен е стоборът,

не тичат волни, весели деца.

Учителят въздиша в коридора

и пари във душата му сълза.

Осиротя ти, мое будно село,

без медния училищен звънец.

Отнеха бисера от твойто чело,

увехна в мъка живият венец!

Пенко Керемидчиев, брой 1/2020

СЕЛСКА МАЙКА - стихотворение от Васил Калфов

СЕЛСКА МАЙКА

На майките, тези които
       ни раждаха по нивите

Крачи селяка в полето
със мотиката на рамо,
а в цедилката детето
жално хленчи “Мамо! Мамо!”

Чакат нивите обрасли
с бурените от трънак.
“Боже! Колко са израсли?!
Мълчи сине! И… бъди юнак!”

Слънцето пече, изгаря –
клетата жена не спира.
Взе денят и да преваля,
а детето не прибира…


Как копае царевица -
някак странно се ослуша.
Песента на яребица
морна седна да послуша.

Васил Калфов, брой 1/2020

ЕПИГРАМИ - Бодил Розин

БОКЛУКЧИЙСКА

Може някак да се справим

с чуждестранните боклуци

във чували,

но с нашите полит-боклуци –

едва ли!!!

ПОКАНА СЪС СРОК НА ГОДНОСТ

През великденските пости 

добре дошли сте ми на гости.

Но кога се блажи   

поканата не важи!

КАМЪНИ

Купчината във бъбрека набъбва, 

Но моля Бог да ме предпазва  

не от камък в моя бъбрек, 

а от камък в чужда пазва!

МОМИНСКИ ИЗБОР

Грозен, грохнал, стар,  

ала… олигарх!

Бодил Розин

брой 1/2020

ИЗПОВЕД - стихотворение от Иван Селановски

ИЗПОВЕД

На съпругата ми

Не бе щастлива ти със мене,
нерадостно във грижите дете.
Люля ни в люлка – бурно време
и в мрежата – животът що плете!

А дните ни сурови бяха
с надежди голи в тоя тъжен час.
Мечти в неволи изгоряха,
една любов остана между нас!

Целувам ти ръката, мила.
Опора златокрила бе ми ти.
И дом със мен, с дечица свила,
дарила ни с неземни красоти!

А днес среброто по косата
разлива блясък – огнени лъчи.
Сияй сърдечност непозната.
О, спри! Поклон. Минутка замълчи…

И нека изповед свещена
на връзката ни е свещен печат.
Бъди во век благословена
ЖЕНА със българския дух крилат!

Иван Селановски
брой 1/2020

ШЕПА ЗЕМЯ – разказ от Гергана Христова

ШЕПА ЗЕМЯ – разказ от Гергана Христова
      

Тихо беше, смълчано. Нищо, че работно време, тая нива най-последна диреа. Тука за сеитба сбираа, че най-стаяше. Друг сега никой немаше. Само жетварки тънко пееха, а наоколо, жито, жито като море и лъха на хлеб, печен, златен и топъл.

Златан се наведе и загреба в шепата си, колкото се хвана земя. Черна беше, плодородна. Каквото боднеш, все ставаше. Като припечеха горещниците, се пукаше на големи буци, тежки като злато. Като я напоеше дъжд, ставаше мазна и лъхаше сладко, на живот. Стисна я в ръката си с колкото сила има, на прах да стане и я посипа край него си. Хубава земя беше. Тая година берекетлия излезе. Роди се от всичко по много. А житото едро, класовете подгънали се до чернозема, като поклон пред майчица.

Всичко имаше Златан. И къща голяма, и земя, и жито и що се сетиш. И здрав беше и неговите живи и здрави. И пак мъка му беше. Стиснала се душата у шепа, тая същата, къде земята сбра у нея си. Майка му се му викаше, че роден е с късмет. Златно име му дала щото с коса като зрело жито се родил, като със злато изсипано по него. И още нарекла го, златен да му е живота. Се тъй говореше, че ще се наредят нещата, нали с късмет е… да му укроти мъката гледаше. А тя и нейна беше, като чадото ѝ вехнеше, и тя побелеваше.

Загледа се Златан, доде поглед стигаше ниви, жито свело глава, морно и чак най в далекото линия – под нея зрело жълто, над нея прозрачно синьо. На тая нива я за пръв път виде – мъката му. Дошла беше Зорица да му работи с нейните. Ако и да я печеше слънце цел ден, бела оставаше. Лицето и под кърпата цялото радост. На ушето макове турила – огин запален, жарава. Кога дишаше от песен, не знаеше, а глас ли, славей ли, ама като викнеше чак до оная линия в най-далекото се чуеше. Некой път като поточе игриво, други пъти, като река мътна, или трева шъпнеща. Да ти затрепере душата. Все първа беше, и сака че с житото, и земята си хортуваше. А как стъпаше… тревка се не сгазваше.

Сърце му тупна на Златан, та подскочи и се свре некъде в краката ѝ. А непокорен беше. Що моми беше гонил и ни една не взимаше. А хубав беше, като млад дъб и всички от далеко го разпознаваха. Немаше мома да не беше остайла очи в него. Тая го не погледна. Ни на пари поглед обръщаше, нищо че немаха, ни на молби вера ловеше и на клетви. Златан и яден, и лют като хала при нея ходи, и тих… нищо. Накрая рече му църква да дигне, като изгрева слънцето, пред иконите да се кланя. Като залезва, пак. По обед целата вътре да грее. Като я дигне, тогаз ще му пристане и в нея ще се венчаят.

Пощури се Златан дорде майстор намери, тъй баш да я вдигне, ама намери го. Кога, къде края беше градежа, майка и рече дом да седи, по нивите да не оди. Ква е бела и убава, ще я ожари, коприва, ще я опали огин… ще вземе да погрознее. Остана Зорица покрай печката, гозба да прави, да премете, ма и тука много да се не сили, ръце да си не троши. От неко ден взе да отпада. Мина се не мина, на постеля остана. Златан доктори праща, илачи, билки, врачки, баячки… Зорица, ни по-зле, ни по-добре.

Две зими от как ветровете обикаляха къщата ѝ. Тя из под чергата ги слушаше. Църквата с камбаня вече народ сбираше, тя още не влизала вътре. Останала беше само белата ѝ кожа по нея и очите, мътни. Викаха му старите и на Златан и Зорините, друга да си дири, тая дом нема да му грее. Той не даде да се доиздумат, ни повече уста да отворат. Друга не видеше и не знаеше. Ни му седенки беха, ни кръчми с другари. Вечер одеше до постелята ѝ, па и думаше, кога житото у земята повили, кога снег го покрил… е на баба комшийската петела, чужди кокошки гонил… котката три ги окотила, у зимника ги скрила…. Тя мълчеше….

И сношка, пак до нея седна да приказва. За църквата… как слънцето пред иконите пада, а по обед е зарево вътре. Шарени стъкла беха сложили…

 – Кое време сме, Златане – чу се гласа ѝ тих.

Трепна той:

– По жътва сме… по това, дека те за пръв път видех.

– Гледам те, две годин, се до глава ми седиш. Други моми нема ли?

– Не знам други… Една знам при нея доадам…

– Ако ти реча, до нивата иди утре, шъпа земя ми донес… да я надъхам… да я усета… – гласа ѝ угасна.

– Що приказваш Зорице – сепна се, тя завърте очи, като чернозема по него, та го прободе- кола земя щи донеса, щом сакаш… – черните се укротиха. Дече ли сега чак го видеха. И зрелото жито, златно у косата му, и как се у зениците ѝ диреше… Видеха го, та се укротиха.

Сега стоеше край нивата, тая същата, за земя дошел. Клекна пред нея, колена подпре, като пред майчица, па гребна колко можа. Така го крепи у ръка, доде до тех не стигна. Зорица извърна къде него глава, пресегна ръка та стисна, а бучици се свлекоа помежду пръстите ѝ.

Така заспа, стиснала шъпа земя. Колко луни, ден из ден и носеше, не броеше. За друго не мислеше, за шъпа земя само. У село викаа, кола земя превлече, нивата у тех навлече. Зорица с пълна шъпа заспиваше.

– На живо мерише- викаше.

Познаваше кога е от дъжд росена, кога от огин небесен палена. А очите и, черните ден из ден по бистри гледаха. Взе да става, у градинчето да оди, да го дири, ако се по пътя забави.

Една заран тръгнал беше да види спи ли житото или кокичетата са го дигнали. Коги от село излезна, песен го дръпи, та го повлече. Зорица, насред нивата, седи и пее.

– Що дириш, тука… – Златан се сбръка

– Тука съм жива, тука – тури ръце у чернозема и пак запе, а линията у най- далекото притрепера.

Извор дече ли избликна насред житото….Остай я да са напее, да усети и тя земята, и земята нея. Да си вземе шъпата. Венчаха се у заревото по обед, а камбаня на празник биеше. Две деца му роди и двете на нивата. Цел живот викаше: „Една шъпа земя му требва на човек, Златане, една, да я усети, да си похортуват, неговата си шъпа. Земеш ли му я, ни жив, ни умрел. Шъпа земя сме всинца.“

И се тураше под възглавето „да ми дъха“- дечели го изпеваше…

Така си и отиде, на нивата. Там я погребаха. Златан ден из ден ходеше – „при шъпата ми“ – думаше.

Подир малко… и него там…. На година над тех макове са чръвнаха дече ли огин запален, жарава. Син им се викаше за тая нива „на шъпа земя отвадам“. А нива беше… до най- далекото, до линията. Гледаш, гледаш, та поглед ти се затрие, като изпадала измежду пръстите земя, една шепа.

© Гергана Христова
брой 1/2020