сряда, 19 декември 2012 г.

БОРБА И ПАДЕНИЕ - откъс от романа на МИТО ПЕТРОВ

Борба и падение

... В нашите редове няма да бъдат допуснати фашистки елементи. Нека всеки да знае това и то да виси като обеца на ухото му- Нашата организация е демократична и в редиците й има място само за ония, които одобряват нейните принципи. Аз имах възможността – продължи Камен – да прегледам списъка на Работническата партия (комунисти) и на Работническия младежки съюз (РМС). В тях срещнах името на Любен Мандалото, син на известния убиец и фашист, който свободно се разхожда из селото. Питам ви – не дружеше ли постоянно с жандармеристите и не пиеше ли всяка вечер в кръчмата? Не псуваше ли всяка прогресивна мисъл и не се ли заканваше, че ще унищожи дружбашите? В тези списъци са и секретар-бирникът и двама от писарите. От нас ще зависи дали ще имаме силна Земеделска дружба и мощен ЗМС. Ако бъдем безстрашни и динамични, ще успеем!
След Камен говори Димитър, дядо Никола и други земеделци. В сърцата на всички гореше желание за работа в полза на народ и родина.
* * *   
Димитър бе двадесет и четири годишен ерген и често закъсняваше по седенките, на които все гледаше да поговори с любимата си. Павлина, внучката на дядо Никола, беше учителка в селото и секретарка на основания вече ЗМС. В общата им работа се появиха и първите любовни трепети. Отначало бяха плахи и неуверени, но постепенно връзката им стана сериозна и те смело разменяха погледи, пълни с умиление. Павлина беше по-малка от Димитър, но тя лудо го обикна и като болна изживяваше всяка, макар и кратка раздяла. Пуста любов! От любовта се ражда семейството, гради се бъдещето на една нация. Колкото е стар светът, толкова е стара и любовта. Колкото и положителна, градивна и ползотворна, толкова тя може да бъде пагубна, вредна и разрушителна. Тя може да е фатална за всеки, който не съумее да я насочи към изискванията на общочовешкия морал и задължения.
Газената лампа мъждукаше в голямата селска стая. Насядали в кръг, младите моми, дошли с дружките си или придружени от майките си, тази вечер предяха. Седянка е! През дългите зимни нощи седянката беше желана разтуха както за момите, така и за ергените. Те говореха шумно и отвреме-навреме избухваха в буен смях. Омразата от политическите фронтове се пренасяше и по седенките. Влияеше и на интимните отношения между моми и ергени. Копаеше дълбоки пропасти, разделяше брат от брата, семейство от семейство, караше хората да се дебнат, да се мразят и унищожават.
На седянката беше дошъл и Димитър. Той незабелязано се отдели от веселата компания и на ухо прошепна на Павлина:
-            Към полунощ ще те чакам пред вашите порти.
Тя кимна с глава, като не сваляше поглед от любимия си. Той излезе навън с група младежи, негови добри другари. След малко проехтя маршът на Сергей Румянцев. Седенкярите го чуха и весело запяха:
Напред неотстъпно, другари,
напред в неотстъпна борба,
часът за раздяла удари
и бойно засвири тръба...
Маршът заглъхна в дъждовната нощ...

Мито Петров, из романа „Борба и падение”, 2006 г.q
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

събота, 15 декември 2012 г.

СЪН - разказ от НИКОЛА БЕЖАНСКИ

 
Може би сънищата са се появили с появата на човека. Въпреки многобройните съновници,  отговорите на техните тълкувания са най-различни.
От практика знаем и на шега сме запушвали едната ноздра на някой дълбоко спящ приятел, като сме чакали с нетърпение да се събуди и ни разкаже предизвикания от тежкото дишане сън. Да не говорим за войници, затворници и клети изгнаници, за които сънят е свиждане, радост и ги прави щастливи като деца, когато сънуват близки – майка, баща, брат или сестра, приятел и любима.
Но има и кошмари, от които човек се събужда с вик или подскача като пред разстрел. Безбройните и най-разнообразни сънища са предсказание за едни, други не вярват в тях, а трети изобщо не ги помнят или не сънуват. Баба ми казваше: „Сън като прозявка и въздишка...”
Но позволете ми, драги читатели, да ви разкажа един истински случай – съня на един учител от село Меден кладенец, Ямболско. Моля, не ми казвайте: „Какво ще ни губиш времето със сънища”. Именно, думата ми е за загубеното време. Но не минути и часове, отнася се за цели дванадесет години.
Това се случва с 25 годишния учител Христо Добрев Минчев – слабичък, мургавичък, с черни блестящи очи и куц с левия крак.
Аз го заварих в Пазарджишкия затвор. Беше излежал 9 години и му оставаха още 3, подложен на строг режим, т.е. имаше право да получава само по едно писмо и един колет от 5 кг. на три месеца. Бяхме в съседни килии и понякога правехме заедно „каре”.
Но чуйте сега как Христо Добрев е сънувал, че бяга за Гърция и точно когато преплувал река Марица, за да отиде на спасителния бряг, милицията и граничарите с кучета започнали да стрелят по него. Учителят, „ранен” и изпотен... се събудил. Било призори, точно когато денят прокужда нощта.
Какъв ли е смисълът на този сън?
Гърмежите изпълнили с радостна надежда учителя и той тръгнал по-рано за училище, та да имат време с учителките да разгадаят най-подробно съня.
-            Драги колежки, преди да влезем в класните стаи, аз най-приятелски ви моля да чуете какво съм сънувал.
-            Какво, какво? Разкажи ни, Ице.
През това време директорът влязъл намръщен и важен.
-            Сънувах, че бягам за Гърция и стрелят по мен, даже ме раниха...
-            Чудесен сън, Христо! Гърмежите са хабер – писъмце ще получиш от Ямбол, от твоята годеница.
Директорът, обаче, истерично изревал в лицето му:
-            Как може такава мерзост? – и за да подчертае, че предава по история, казал: - Навремето Василий Българоубиец е ослепил 14000 български войници, като е оставил на всеки сто по един с едно око, за да ги води обратно за България. От тази варварска гледка нашият цар Самуил е получил разрив и е умрял. А ти с куц крак си тръгнал за Гърция да бягаш! Къде се намираш?
-            Но това беше насън, другарю директор!
-            Не ме интересува! Ще те науча аз тебе! – червеният историк набрал телефонния номер на МВР и извикал шефа да дойде веднага.
Младите учителки с насълзени очи, уплашени и онемели, видели как джипът полетял с бясна скорос и откарал техния млад колега там, където „птички не пеят и любов не цари”.
Христо ми разказваше как се разиграл в Съдебната палата фарсът на лъжата:
„Аз само попитах:
-Въз основа на какво ме съдите и с какво право?
-С юридическото право на нашата Димитровска конституция!
-Но това беше сън!
-Щом си сънувал, ти си мислел да избягаш! А в нашите закони всяко помислено деяние е равностойно на извършено и е наказуемо!
-Не е вярно, другарю съдия! Аз не съм и помислял!
-Ти си лишен от правото да ме наричаш „другар”! Твои другари са контрите, престъпниците, изменниците на Родината! А за това, че уж не си мислел да бягаш, че не било вярно, след като полежиш 12 години, сам ще повярваш...
Тук, в затвора, видях и научих всичките мръсотии на комунистите, как и защо са осъдени хиляди съвсем невинни хора и как напълно са погазени човешките права. Трябва упорита борба, борба на живот и смърт срещу това жестоко и еднооко червено царство, което тълкува дори и сънищата така, както дяволът – евангелието!”
Христо Добрев продължаваше:
„Тук, в затвора ми тежи най-много това, че съм изпълнен с мъжка сила, която не мога да използвам в борбата против тези тирани.Но пък вярвам в бъдещето на човешката свобода. Това е най-тежката присъда за комунистите, за това, че те прегърнаха драконовите закони на самозвания диктатор от Кремъл...”

Никола Бежански, из „Шепа вода”, издателски център на Фондация „Ал. Стамболийски”, 1991 г., София,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

сряда, 12 декември 2012 г.

МАЛКОТО КАМЪЧЕ - позиция на СТОЯН КОЛДОВ

По стръмния път към сияйните върхове на Европа, за където сме тръгнали, има големи камъни, които кочияшът ще ги заобиколи, но има и много малки, които водачът на правителствения отряд понякога пренебрегва.
При нас тези пътни препятствия имат чисто политически характер. Хвърлят ги умишлено поставени лица, които работят под прикритие за противниците, а се пишат много верни на водача. Именно те допринасят да се вземат решения, които след това се оказват неприемливи за бъдещите избиратели.
Да вземем например забраната за пушенето. Като се вземе предвид, че близо 50% от българите са пушачи, представете си колко голяма е загубата. Всеки пушач си казва: "Те ще ми казват дали да пуша! Било вредно. Да, вредно е. Но когато отида при доктор, гледам че неговият пепелник е пълен с фасове." Той си знае своето: какъв кеф ще изпитам, докато си пия кафето, ако не пуша? Ходи го убеждавай, че е вредно.
Забраната важи и за стадионите. Там не ми се вярва публиката на губещия отбор да не запуши. Кой ти мисли тогава за болести, за глоби?
Нека се запитаме защо досегашните правителства не забраниха тютюнопушенето.
Това носи решаващи негативи.
Друго камъче е данъкът върху спечелените лихви в банките. Не стига, че лихвите са нищожно малки, но и данък ще плащаме. Внесъл човекът някой лев да има за погребението му, когато умре, но сбъркал. Сега трябва да ги изтегли и да ги сложи под дюшека или в някой буркан. Но като разберат бандитите ще влязат и ще извикат: "Давай парите или се прости с живота!" Ще ги даде човекът - мил е животецът.
От този човек може ли да се очаква подкрепа? А такива са хиляди.
Какво да кажем пък за жалкото ни правосъдие? Само петни името си и името на България. Един ограбил държавата с милиони, дават му условна присъда. А на бабата от Петричко за няколко коренчета канабис - две години и половина реален затвор. Казал синът или внукът й "Като не ти стигат 145 лв. пенсия, засади една леха "трева", ще я продадем и ето пари за малко сиренце." Иди, че сравнявай вредата от единия и от другия! Но...така е у нас. Богатият само Господ, ако има такъв, може да го съди. Голям шум се вдига в медиите за много и най-различни грабители, всуе. Всичко остава глас в пустиня.
На мода като че ли стана много от обявените доносчици да се завръщат в телевизии, вестници и на отговорни длъжности и оттам тихомълком да рушат. Не споменавам имената им, но нека да не си мислят, че сме ги забравили. Никой от тях не се извини на хората, пострадали от техните доноси. Напротив - мнозина казват, че се гордеят с работата си в ДС.
Кочияшът дано добре се огледа да не би някой от съветниците му да е фалшив, защото ни предстои голяма битка. Народната мъдрост учи: "И малкото камъче може да преобърне каруцата и да я прати в пропастта"
Тежко ни, братя, ако допуснем БСП и ДПС пак да вземат властта. Сияйните върхове ще ни се видят бая замъглени!

Стоян Колдов, в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

неделя, 9 декември 2012 г.

ЕПИГРАМИ - от АТАНАС ЛИЧЕВ

НИЩО НОВО ПОД СЛЪНЦЕТО!

То здраве дарява на всички
малки и големи „птички”.
Eдни летят свободно в простора,
други безславно гинат в затвора!

* * *

ПОГОВОРКА С УГОВОРКА

Луд умора той не знае!
Комунист без власт не трае!

Атанас Личев, в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ХІ-ХІІ 2012 г.

четвъртък, 6 декември 2012 г.

НИКУЛДЕН - стихотворение от РИЛКА МИРОНОВА


Във теб ме заключи, рибарю!
Ключът в забрава загуби!
Запей с вечерните лодкари
и мъката с лула изпий!

Богатство ли е нищетата?
Размирна бродница горях.
Умора укроти веслата.
Кралица, просякиня бях.

Загасвах върху смутен зъбер
на знойна дума с вълчи глад.
Изгрявах сред родопски губер
и падах в цвят на звездопад.

Възкръсвах - смъртно изтерзана.
Надвих до ек височина...
Поискаш ли - ще ти пристана -
от слънце и луна жена!

Рилка Миронова,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.