събота, 23 февруари 2013 г.

ЗИМНИ ВЕЧЕРИ - из "Мигове от младостта", спомени на АНА ВАСИЛЕВА

Всяка вечер, след проверката на плаца, под студената светлина и пронизващия вятър, следваше заповед: „Към помещенията, ходом марш!”.
Чува се тътрене на уморени крака и добитъкът тихо влиза - всеки в своето помещение, в своя обор. Няма смях, висок говор, шум. По неписана и нечетена заповед, всичко се върши тихо.
И така - безшумно се събличаме, опъваме затворническите клинове под одеалата – да ни е по-топличко, а и да се поизгладят. Първа на нара се качва Надя Христова от София и се долепва до стената. Тя е около 30-годишна, миньонка с маслинени засмени очи и къдрава коса. Гледайки я през своите 17 години, тя ми изглеждаше възрастна. Толкова нощи делим твърдите дъски на този нар, а нищо не знаем една за друга. До нея се свива Гина Шаркова от Асеновград. Лицето й вече се е изгубило в мъглата на изминалите години. Идва ред на моята приятелка Надя, онази, която е тук, защото не ме предаде в ДС. Притискаме се една в друга, да не падне крайната и въздъхваме облекчено.
Тишина. Лампата е загасена и всяка от нас разговаря с мислите си.
Зимният вятър свири около помещението и лудей на воля. Хихика на малките прозорчета, а после тича и блъска на вратата.
Често обаче не го чуваме, във въздуха се носи тих ласкав глас. Лея пее. Никой не помръдва. Забравяме изтръпналите ръце и крака. Като че ли спираме и да дишаме, за да не прекъснем това приказно очарование. Аз действително виждах как звезда със звезда си говори за нашите човешки неволи. Лея сигурно чувстваше каква топлина и мечтание ни дарява и гласът й ставаше още по-топъл, не глас, а нежен галещ лъх. Пълна тишина. Смълчаните жени под продънения покрив, под протритите одеала, тихата благодарност, струяща от всяко сърце... това не може да се сравни и с най-бляскавата сцена, и с най-възторжената публика. Вълшебните нощи, които Лея ни подаряваше, не могат да се сравнят с нищо. Тя ни понасяше с копнежа си, нас, жените откъснати от дом и близки, и ни даваше широтата на целия свят, окъпан от красотата на песента й.
А виелицата, уморена и засрамена, тихо подсвирква и дооформя натрупаните преспи край обора, в който живеехме.
Във въздуха трепти последния звук на песента и всяка уста на изнурените лагернички шепти „И звезда звездую говори-и-и-и-и”.
* * *
Снежинките падат зад прозореца ми, скрили звездите, или самите те превърнали се в звезди... В нощи като тази, отново и отново застава пред мен силуетът на Лея Иванова, неуловим, като топлия й глас, който топлеше най-студените ми нощи... понякога виждам немирните й коси, стегнати в памучна забадка, чувам смеха й... и се опитвам да си спомня думите, които сме си казвали, но те бягат, бягат...

Ана Василева,
из „Мигове от младостта”, спомени
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.

петък, 15 февруари 2013 г.

ЗАВРЪЩАНЕ - рецензия от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА


Няма да скрия, че новата стихосбирка на Кирил Назъров „Завръщане” (изд. „Мултипринт”, София, 2012 г.) дълбоко ме развълнува. Завръщане – към дома, към корена? Завръщане към себе си? Или може би просто завръщане към „сериозната” поезия, онази, която е насочена към възрастните... Както авторът споделя в предисловието, такава поезия е писал като юноша, а след това, във времената на цензура, все по-рядко „и то за най-съкровени, сакрални неща в живота”. Може би точно затова стихосбирката, събрала тези емоционални ерупции, докосва най-дълбоките и скрити кътчета в душата на читателя.
Композицията на книгата на пръв поглед е безструктурна, проста поредица от 26 стихотворения. Но първият поглед, както често се случва, подвежда. Кирил Назъров ни повежда по една духовна спирала, която ни отвежда от изконното начало („Оттук България започва”) до космическата необятност и безкрая („Животът продължава”).
Всяко стихотворение е с явно или скрито посвещение. И това не е формалност, а отражение на същностната връзка между автора и лирическия аз. Не бива да забравяме, че Кирил Назъров е преди всичко сатирик и детски поет. Спецификата на сатирата и литературата за деца изисква от пишещия безусловна честност и пълно покриване на човешката същност/позиция с художественото послание. Тук няма място за многословие, няма място за лицемерие, скрито зад многото думи. Сатирата не би била сатира, ако не разкрива голата същност на автора... а литературата за деца? Е, децата са перфектния лакмус за истина и за качество.
Но да се върнем към „Завръщане”.
„Полъхва кестенов топлик от юг...” – още първата строфа ни очарова с многоцветието на словото. Само пет думи, а вече всички сетива са отключени. С кожата си усещаме погалването на вятъра, който носи жега и прохлада, гърдите ни се изпълват с аромата на кестени, пред очите ни разцъфтяват белите свещи на кестеновите цветове, вкусът на прашеца им е върху устните ни, а слухът ни се докосва до петпръстните кестенови листи, шумящи в клоните, в короните, в горите. Но не това е важното за поета и за лирическия герой. Вслушвайки се в шепота на природата, ние стигаме до философския въпрос за началото и края, но и до онова дълбоко скрито в същността ни родолюбие, което кара кожата да настръхва дори във време като днешното, когато, в добрия случай, яхвайки идеята за глобализация се наричаме граждани на света, а в лошия случай... е лошите случаи са много...
Но каквото и да се случи, по каквито и житейски и философски пътища и пътеки да поемем, винаги има едно завръщане, което дава стойност на живота:
Къде и да ме води друма
на моя скитнишки живот,
ще свърне някой ден към Струма
под южния озвезден свод.
Макар и различни като стихосложение и изказ, „Завръщане” и следващото стихотворение от две части, „На път”, са логически свързани и образуват един диптих, който отразява вечното движение в авторовия живот и изразява неговата житейска позиция, а именно – пътят и завръщането са неразривно свързани.
На могъщата и прекрасна природа са посветени „Огражден планина”, „Маркови кладенци” и „Петрич”, на родното село - „Драгуш”. Но не само към природата, близка и кърмеща с красота, е завръщането на лирическия аз. След преминаването през тази най-първична стихия, идва ред на следващото стъпало – родителите, човешкият ни корен; съпругата, човешкият ни двойник; децата – стремежът ни към завършеност, към съвършенство. На бащата и неговия невербален завет е посветено стихотворението „На гроба на баща ми” – „Превиваше по цял ден гръб,/ но само над земята свята.” Целият житейски и творчески път на поета, на земеделеца Кирил Назъров, е озарен от този бащин образ. Но какво е човекът, без гласа на майката – оня глас, чуван над люлката, оня глас, слят с природата. Строфите звънят – в речната вода, в небитието, в песента на славея, с полета на орела и с крехката красота на забравено цветче. Тези две, и следващите две стихотворения, посветени на съпругата („Възпев”) и на децата („Бъди”), представляват един поетичен поглед в миналото, настоящето и бъдещето.
Стръмен е пътят по духовната спирала на Назъров. След природата и семейството, идват онези, които градят обществото. Списъкът им е много къс и без съмнение – неизчерпателен - „Христо Ботев”, „Гоце Делчев”, „Чедо на Огражден” (Антон Попов). Защо поетът е включил точно тези личности, не мога да кажа. Това, което мога да кажа е, че с удоволствие прочетох стихотворенията, които им е посветил.
Тръгвайки от природата, минавайки през семейството и общестено значимите личности, отново се завръщаме към природата. Но тази природа, вече не е същата. В нея нещо се е променило:
Тъй както много пролети преди
тя можеше череши да роди.
Но плод не иска гладен роб –
черешата превърна в топ.
Променяйки стихосложението, Назъров постига двоен ефект – не само накъсва ритъма на куплета, но и внушава, че именно черешата е живата, действена фигура – „тя можеше череши да роди”... Някак, макар и изгубила предназначението си – да ражда, тя, макар и превърната в топ (оръжие за унищожение на живота), остава жизнепораждащата сила. Назъров успява да ни внуши, че този топ, направен от череша, няма да сее смърт, а ще роди – свобода... или поне стремеж към свобода. Именно тук, в тази симбиоза, в която естеството и обществото се сливат, намира своята връхна точка и стъпалото, по което тръгнахме с „Христо Ботев”.
Одухотворяването на природата, хуманизирането на птици и животни продължава. Все по-нагоре по спиралата вървим. Следват „Кълвач”, „Шурец”, „Детски дни”, „Ябълка”, „Река”... изобилието на образи и звуци ни оставя без дъх. Все по-нагоре вървим и... се завръщаме... Пак там, откъдето сме тръгнали. Пак там, в детството, където е първата книга, първата приказка, първият стих. Тук вече нищо не ни изненадва - тук, където разцъфняват изразните средства, характерни за детската поезия на Назъров. Не само в образи и сравнения ще намерим сродното между тези стихотворения и онези, които знаем от „Ловец на дъжд”, „Ало, Слънчице”, „Хоровод”, „Буквички скокливи”, „Цветница” и разбира се, „Чудесата на децата”. Паралелът между детската и „сериозната” поезия на Назъров най-добре звучи в звукографията –
Твойто бодро „Тра-та-ра”
се разнася над селцето
из вековната гора
и отеква ми в сърцето.
(„Кълвач”)
Ябълката кичи си клонака
с бухнали камбанки-цветове
„Зън-зън-зън” зазвънка всяка –
с цветен звън пчеличките зове.
(„Ябълка”)
Мъдро и възпитателно звучи „Песничка за приятелството”. За възрастни или за деца, все едно – Кирил Назъров деликатно потупва читателя си по рамото. Приятелски жест, или побутване към по-стръмната, към правата пътека. Звукографията и тук изиграва своята роля на Оня, който нашепва „Щом тупка ритмично сърце до сърце”. За нас остава само да чуем този шепот - тупкането на сърцето – може би нашето, може би на приятеля, може би на всички приятели от детството, от младостта, от идващите дни – и рефрена – „приятел се избира по делата”.
Завръщането към детството, към сърцето и корена на приятелството, не е краят на пътя. Сърцето на поета откликва на страданието и на усещането за общност. Той посвещава две стихотворения на две градчета и техните хора, далеч отвъд родния дом, родното село, родната планина – „Стражица” (след земетресението от 1986 г.) и „Сичево” (на международен творчески пленер от 1996 г.):
О, не страдай Стражице обездомена,
град мъжествен с име на момиче.
* * *
Сичево – гнездо орлово,
свито още в древността
тук се ражда багра, слово
и отлита към света.
По този начин не само е отдадено дължимото на широкия свят, не само е прехвърлена границата на личното и родината, но е постигнато единство – онова, което е нужно, за да продължим по пътя. С „Моят път” и „Животът продължава” ние се изкачваме до върха на спиралата, която нарекохме „духовна” и по която тръгнахме с „Оттук България започва”. Но върхът не е край – той е просто началото на безкрая.
В заключение ще отбележа, че лично мен най-дълбоко ме развълнуваха стихотворенията, посветени на пътя – пътя на твореца, пътя на личността, пътя към родината, пътя навътре към същността и духа, пътя назад, към завръщането и корена...

Колко мъдрост е нужна, за да се направи разлика между „корена” и „извора”, между същността и избора. Да, завръщането на Кирил Назъров е завръщане към корена, но не към извора „Подобно хората е съща/към извора не се завръща” („Река”). Изворът – като начало на житейския път, като начало на поредицата от избори, които всеки прави в живота си – като проявление на свободната воля, като въплъщение на съдбата, която градим – този извор не е достъпен за завръщане. 
Но все едно, животът продължава... Животът, като къс от вечно течащото време, което все още не сме опитомили:
Изтича времето като река.
А и животът ми тече така...
...
Животът свършва – дълъг или къс,
но из космичните пространства -
въздигана или разпъвана на кръст -
душата винаги ще странства...
...
Дни, месеци, години, векове
от Времето се ронят като листи...
А писаното в тези редове
все някой някога ще поразлисти.

Така завършва „Завръщане”-то на Кирил Назъров.
А нашето?

Габриела Цанева, 
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1 (7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.

понеделник, 11 февруари 2013 г.

ГОСПОДАРИ НА ЧЕРНОЗЕМА - импресия от ВАСИЛ КАЛФОВ

Беше привечер, на залез слънце. Бабата вървеше с притаен дъх и с присвити крехки гърди, а дядото, с дъх на овнешка супа със спанак и чесън, въртеше потури с препасан ален пояс. Дългите ръкави на разкопчаната бяла свилена риза, изпод която се показваха космати гърди, му придаваха едно превъзходство и великолепие. Лице с полски загар, със засукан дълъг мустак и кривнал калпак над челото. С оня орлов балкански поглед и благ славянски характер, изпъчен над накъдрените си телешки опинци, потвърждаваха трудовото му великолепие. Една канара! Истински исполин, стъпващ здраво на краката си.
Полският труд го беше направил знатен човек с твърд характер. Баща, дядо, прадядо – черноземът ги беше прибрал в своите обятия.
Ширналото се поле след есенната оран, над което се рееха черни грачещи врани, го правеха още по-щастлив. Морното чело и напуканите длани, отдали се на кърския труд, му даваха увереност, че утрешният ден ще бъде плоден, натежал от житни класове. Хамбарите ще бъдат пълни, ще има хляб. А има ли го, животът им ще бъде добър. Деца, жени, старци, всички ще бъдат щастливи.
 
Васил Калфов,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.

сряда, 6 февруари 2013 г.

ЦЪРКОВНИТЕ МИШКИ - откъс от роман на ЙОРДАН БОРИСОВ


По примера на софийските гимназии, преди Коледа Попантонов издаде наредба за въвеждане на задължителна ученическа униформа. Според тази наредба, фуражката на ученика трябва да бъде изпъната с пружина и да има монограмът на гимназията. Панталонът се изискваше да бъде винаги чист и добре изгладен, а куртката и шинела да бъдат закопчани до горе и да имат бяла якичка. Директорът на девическата гимназия не остана по-назад. Той излезе с наредба за задължителна униформа за ученичките. Те трябваше да носят черни престилки с ръкави, бяла якичка и барета с монограм на гимназията. Това въведение преследваше затягане на дисциплината в училищата, което предизвика неодобрението на абитуриентите. Димитър неочаквано бе повикан от директора. Навъсен като черен облак, Антонов пристъпи към него.
- Диловски, ще трябва да уредим въпроса да имаш изрядна ученическа униформа.
- Господин директоре, остават ми пет-шест месеца до матурата. Нямам пари за нови дрехи. Ще пришия монограм на фуражката.
- Диловски, ти си уважаван ученик в гимназията. По тебе се равняват останалите момчета. Знаеш какво е казармена дисциплина. Такива са изискванията на Министерството на просветата.
Мекият тон на директора постигна целта. Димитър се усмихна.
- Господин директоре, нямам нищо против униформата. Но аз съм една църковна мишка. Такива като мен са стотици мои другари – сиромаси. За нас е невъзможно да имаме нов панталон, а трябват фуражка, монограм, куртка, бяла якичка. Та аз нося дрехите на Георги Вълков и Николай Нейков, които всеки ден кърпя по шевовете, а фуражката ми е втора употреба.
- Диловски, ще уредим нещо. Ще говоря с полковник Кожухаров. Върви в клас!
- Бащата на Бистра?! – възкликна Димитър.
- Да, с него сме съученици.
Ден по-късно, адютантът на полковник Кожухаров, капитан Донев, влезе при директора на мъжката гимназия.
- Господин директоре, трябва да отведа ученика Диловски при полковия шивач за нова ученическа униформа.
- Да, господин капитан. Сега ще повикам ученика.
Така, синът на 17-ти Доростолски полк, Димитър Диловски бе облечен с нови ученически дрехи, ушити по неговия ръст.

Йордан Борисов,
из „Поет на нацията”, том 2, изд. „Майобо”, Враца, 2005 г.
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1 (7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.

неделя, 3 февруари 2013 г.

УЧИЛИЩЕ - епиграма от БОРИС САНДАНСКИ


Всеки днес се учи. О, не споря!
Та това така добре личи.
Учи ли се шефът да говори,  
подчиненият се учи да мълчи!

Борис Сандански,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.

петък, 1 февруари 2013 г.

НАШЕНСКИТЕ ПОЛИТИЦИ - епиграма от БОДИЛ РОЗИН

Тях се полага  
дядо Коледа   
да ги сурвака   
не с накичена сурвачка,    
а с тояга, 
при това по-ячка!


Бодил Розин, 
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(7), година ІІ, януари-февруари 2013 г.