понеделник, 30 януари 2012 г.

Трудно ми беше - позиция на Стоян Колдов


Трудно ми беше да предумам себе си да се абонирам за в. „Земеделско знаме”. Много приятели се отказаха. Но все пак реших – ще го направя, поне за първото тримесечие... после се абонирах до края на годината...
Защо беше тази борба в мен? Чета този вестник от 1947 г. до закриването му. От 1989 г. съм редовен целогодишен абонат. Трудно ми е, ако не съм прочел нещо за нашата организация.
В брой 17 от 21 септември 2011 г. прочетох едно съобщение от името на репресираните. Подписано е от десетина герои, всичките, с едно изключение, с по двадесетгодишни присъди. Аз, поне за неколцина от тях зная, че не са били с такива големи присъди. Но те явно искат да кажат на читателите на вестника: „вижте ни какви мъченици сме” и пъчат вече остарелите си гърди.
Тези хора сложиха Петър Ангелов на чело на управителния съвет, който най-безсрамно изрече ругатни към репресираните, и то не къде да е, а от трибуната на Янини грамади. Забравихте ли тази болка, приятели? Не проведохте събрание на малкото останали репресирани, за да дадем общо мнение кого да подкрепяме. Карай по нашенски – нали хората трябва да разберат, че и репресираните подкрепят новите величия. Приятели, вие добре знаете как бе проведен 36 конгрес на БЗНС, добре знаете и това, че тези хора никога не са провеждали 37 конгрес. Но, карай да върви, както казват селяните, то ще се разбере.
Някои от десеторката поне се поразходиха, кой като емигрант, кой на екскурзия по „дивия” запад, докато на мен, например, не ми дадоха открит лист до град Петрич, град в България, за да заведа болен до баба Ванга. Явно, че с моята нищожна тригодишна присъда се оказах много по-опасен от двадесетгодишниците. Не можах да излъжа ченгетата да ме придружат до Петрич... да беше до летището за полет към Париж, друго щеше да бъде! А какво от това дали ще пътувам до Петрич, или до Париж, все едно, та нали двата града си приличат – започват с буквата „П”. С това се утешавам сега.
Съобщиха и друго решение във вестника – „Подкрепяме стачката на зърнопроизводителите”. Добре, ама аз се питам как, с какво ги подкрепяме? Да видяхте някой, макар и стар „Беларус”, на който да се развява знамето на БЗНС? Да го видят ратайчетата на арендаторите-милионери и да викнат: „Дайте и на нас такива знамена!” Нямаше. Да бяхме поне ги посрещнали на жълтите павета с цветя, както преди време софиянци посрещнаха „Червената армия – освободителка”.
Бих попитал тези репресирани величия, повечето от които добре познавам, не виждат ли опасността, която грози БЗНС от тези браншови организации, които си имат свои управителни съвети, имат си и пари, само трябва някой бивш партиен секретар, днес арендатор, да се изпъчи и да каже: „Дайте да се съберем в една организация и да създадем селски профсъюз!” Сред вас има бивши профсъюзни деятели и те знаят как стават тези неща. Ще се получи мощна организация, подкрепяща БСП. Тогава БЗНС ще увисне в безтегловността. Да не говорим за заканата на Гоце-президента, който заяви, че ще обедини земеделците. Ами, г-н Личев от Ямболско, вече е кандидат за АБВ-то. БЗНС-то на Станишев, под крилото на когото се гърчите и вие сега на „Врабча” №1, също е там, близо до АБВ-то.
Дайте да нацепим още БЗНС-та, та дано някое остане за символ на 113-годишната ни измъчена организация.
В брой 22 от 30 ноември 2011 г. Цветанка Андреева, която през тези двадесет години на преход не съм срещал по конгресите на БЗНС и не я познавам, заявява, че „чисто географски в 70 процента от картата на България няма издигнати кандидати за кметове на БЗНС”.
Ами, госпожо, след като регистрацията на 36 и 37 конгрес на БЗНС се забави в изчакване на подходящ състав в „правосъдната” ни система, много от дружбите по места се саморазпуснаха, непонасяйки тези неприлични крамоли. Затова се стигна за първи път до такъв позор. Възстановявайте ги вие сега, за да разберете колко трудно се гради и колко лесно се руши.
С недоумение разбрах от старозагорски колега, че преди време областната организация на БЗНС решила да се оттегли от „БЗНС-то на Пинчев”. Абре, Ванко Кирев, ти добре знаеш, че БЗНС-то не е на Пинчев. Ти какво направи, за да не се вземе такова позорно решение, а?
Защо вие, всичките, с двадесетгодишните присъди, се оттеглихте от БЗНС? Защо не останахте в организацията, да чуят всички вашите аргументи, засягащи важни въпроси за съществуването и развитието й? Бай Крум Хорозов хукна навремето да бяга от БЗНС, като ущипана булка на хорото, обвинявайки Пинчев, че го е отписал от кандидат-депутатския списък. Но Петко Илиев добре знае, че това го стори Иван Костов, с когото често гледахме по телевизията, че се прегръщат и поздравяват. След това г-н Хорозов започна в своите съчинения да хули и плюе (казано по нашенски) върху главния секретар на БЗНС.
Ясно ми е, че сега вие ще ми отговорите, че сте били изключени и затова е такова отношението ви. Знам, добре познавате устава, защото и вие сте го приемали. Знам, ще кажете, че там някъде пише – „когато някой член ще се изключва от организацията, той трябва да присъства на това събрание, за да се чуе и неговото становище по обвиненията и тогава да стане гласуването”. Ще кажете – „и осъдения на смърт се дава последна дума”. Но в случая не става дума за това. Някои от вас нанесоха смъртен удар на организацията, затова, по устав, те не могат да членуват вече в нея... Други се самоизключиха, невнасяйки членския си внос... Е, да бяхте си подали молба за членство, след изтичане на временното наказание. Никой от вас не го направи. Решихте, че е по-добре и вие да ударите в лицето БЗНС!

в-к "Литературно земеделско знаме", бр.1, януари-февруари 2012

четвъртък, 26 януари 2012 г.

"Литературно земеделско знаме" вече на хартия!


ОТКРИТО ПИСМО
НА СЪЮЗА НА ПИСАТЕЛИТЕ ЗЕМЕДЕЛЦИ
КЪМ СДРУЖЕНИТЕ ЗЕМЕДЕЛЦИ В БЪЛГАРИЯ
БРАТЯ ЗЕМЕДЕЛЦИ,

Вече 20 години Земеделският съюз е подложен на тотално разединение от свои и чужди, докато днес, вече втора година, сме прогонени от своя Съюзен дом на „Врабча” №1.
В този четириетажен дом, строен със средствата на нашите бащи и деди през 20 век, са настанени различни политически партии и в резултат нашият творчески съюз загуби своята стая №47 на ІV етаж!
Творчески съюз с 65 годишна история, създаден на 17 май 1946 година, членовете на който преминаха през ада на комунистическите лагери и затвори, бе изгонен на улицата, при което бе унищожена архивата и библиотеката, с над 200 наши книги, а мебелите бяха обсебени.
В политиката има коварни удари под пояса, та дори и в тила, не само от чужди, но и от свои! Какво можем да направим срещу новодомците в момент, когато БЗНС е разединен на 17 различни земеделски формации, някои от които нямат почти никакви структури по места, а други – почти нищо със земеделската идеология.
Ние, писателите-земеделци, отправяме призив към всички сдружени земеделци в България за възтановяване на местните земеделски дружби, така, както направихме през преломната 1989 година, когато рухна комунистическия режим! Тогава, за седмица-две, бе възстановен „БЗНС-Никола Петков”, който застана като водеща сила в политическия живот на страната. Изплашени от хилядите наши отчетени членове, различните народили се партии и партийки започнаха поголовно оплюване на БЗНС и подмолно разцепление от конгрес на конгрес. Оказа се, че хората от Постоянното присъствие не притежават мъдростта на Ц. Б. Церковски, Йордан Пекарев и Янко Забунов. Между тях нямаше личности с всеотдайността на Александър Стамболийски, Петко Д. Петков, Сергей Румянцев, Александър Димитров, Николай Петрини и Спас Дупаринов. Нямаше го решителния водач на Обединената опозиция през 1945-1947 година Никола Петков, който увисна на бесилото на 23 септември 1947 г.
Такава е истината, която знаят всички сдружени земеделци и ние сме убедени, че те ще намерят физически и духовни сили за размисъл и неотстъпна борба за укрепване на местните дружби, за да могат на един бъдещ редовен конгрес да издигнат достойни, далновидни и решителни хора, които да отстояват безсмъртните идеи на Александър Стамболийски!

в-к "Литературно земеделско знаме", бр.1, януари-февруари 2012

сряда, 11 януари 2012 г.

"ЧУДЕСАТА НА ДЕЦАТА" от Кирил Назъров


Трудно ми е да кажа кога и къде за първи път прочетох името Кирил Назъров – дали в страничките на списание „Славейче”, в онова, избелялото вече детство, когато стихчетата му правеха живота по-цветен, по-весел, или върху някоя шарена книжка, скътана в най-щурите спомени... Много по-късно, от страниците на вестник „Земеделско знаме”, познах друг Кирил Назъров... тогава статиите му будеха дремещите души, а рецензиите му напомняха, че и в трудните дни на безверие и безвремие се създават произведения, които заслужават свое място в литературата и в живота... А когато надникнах в страницата му в литературния сайт „Литернет”, където открих дългата му творческа биография, вече познавах не само писателя, но и човека Кирил Назъров и знаех, че зад деликатната му усмивка, скрита в немирна брада, има цяла вселена от чудеса...
Изкушавам се да започна тази кратка рецензия за новата му книга „Чудесата на децата” с това, че е роден в с. Драгуш, Петричка община, че е завършил българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий", че е член е на Съюза на българските писатели от 1980 г., че е един от членовете-възстановители на Съюза на писателите земеделци в България, че негови творби са превеждани на руски, естонски, полски, сръбски, румънски, испански, английски език и други европейски езици. Автор е на над тридесет книги, от които повече от десет са за деца - "Ловец на дъжд" (1975), "Ало, Слънчице" (1978), "Скороговорки" (1979), "Хоровод" (1980), "Петльов часовник" (1981), "Барабанче бъбриво" (1985), "Къщурка за Щурец и Щурка" (1985), "Незабравки" (1986), "Сети се ти" (1986), "Буквички скокливи" (1989), "Слънчова шега" (1989), "Вълшебствата на детската градина (1990), "Сто чуденки за чудене" (1993), "Весело букварче" (1994), "Цветница" (2004).
Трудно се пише за деца – може би за това е нужно да бъдеш учител, за да си винаги до тях, да усещаш, да дишаш с детския смях и с детския плач, а може би е нужно да имаш душа, която никога не остарява. В житейската биография на Кирил Назъров откриваме учителя, а също и човека, стоял твърде близо до детските мечти като главен редактор на списание „Славейче” и председател на детската секция към Съюза на българските писатели. И не се учудваме, че стихчета и гатанки, уловени от чародеецът Назъров, за да бъдат подарени на най-малките му приятели, са включени в учебниците за І, ІІ, ІІІ и ІV клас.
„Какъв по-хубав подарък за първия учебен ден, или за Коледа, може да получи един първокласник, от шарена книжка със стихчета?” – пита авторът на „Чудесата на децата”.
И знам, няма по-хубав подарък от този...
Разгръщам книжката със зелена корица, събрала усмивките на много дечица... и чета първото стихотворение „Годишен кръговрат”, което със звънки рими повежда читателя по пътя на годишните времена, или по житейско-философския път на повторението и развитието.
В композиционно отношение книгата е изградена от единадесет части с нееднакъв брой стихотворения, обединени от обща тема, и може би подчинени на програмното стихотворение „Годишен кръговрат” – „Пролетничета”, „Цветница”, „Град Гора”, „Чудно лято на морето, в планината и полята”, „Буквички скокливи”, „У дома”, „Мои палави играчки”, „Рисунки”, „Есенни багри”, „Малки приказки” и „Вълшебствата на зимата”.
Може би не случайно детската година започва не със смразяващата зима, с която започва календарната година, нито с есента, сезонът на умиращата природа, когато започва учебната година. В книжката на Кирил Назъров чудесата започват с пролетта, с първоцвета, когато „слънчевото кокиче”, преварвайки „цвят и птиче” поздравява малкото момиче – лирическата героиня на стихотворението. Юнакът-южняк стопява снега, полянката изпъстрява с цветя, а от диалога на детето със Слънчицето се разбира как става това –
„Лъчите мои на ята
през земната кора проникват,
подръпват пъстрите цветя
с чевръсти пръсти и... поникват!”
Но не само звънките, запомнящи се рими вълнуват. В детските стихове на Кирил Назъров има и много мъдрост, любов към родната природа и уважение към скритата сила и устойчивотта в оня детски, разбираем смисъл, но и в оня друг смисъл, за който някога не се говореше и който днес почти забравихме... И на въпроса „Къде зимува пролетта”, авторът без колебание отговаря:
„Пролетта бе скътана в сърцата
на най-храбрите, които бяха
в своя роден край и на децата
цяла зима топли песни пяха!”
За Кирил Назъров и българското знаме е разцъфтяло „подобно цвете сред градина”, взело цветовете си и от слънцето, и от небесната дъга, устойчиво на ветрове и бури, вестител на слава и красота.
Темата за пролетта и красотта е продължена и в следващите цикли „Цветница” и „Град Гора”. Като в истинска приказка, цветята танцуват, празнуват, лудуват, но и възпитават в любов към природата, към разбиране и единение с прекрасното:
„Тръгнете по тези килими –
бродирани, неизбродими
Елате без леки коли
под китни, зелени ели...”
И без да противопоставя насъщната ни житейска среда на мечтаната природа, продължава:
„С вълшебства добри ви зове
градът, оживял в стихове...”
За мен ненадминато, като образ и стихосложение, остава лиричното описание на изтъкаването на „Слънчево килимче”:
„Слънцето лъчи подрежда,
сякаш че опъва прежда.”
Но... така бих могла да цитирам цялата книжка.
Все пак, не мога да не спомена „Златна рибка”, стихче, в което не кой да е, а самата Луна се превръща в златна рибка, за да утеши самотния вир, в който рибки не танцуват. Много звучно и мило звучи и стихотворението „Къщурка за щурец и щурка”, включено в настоящото издание от едноименната стихосбирка на К. Назъров. Може би тук е мястото да спомена, че „Чудесата на децата” е сборник с най-добрите (по преценка на автора и редактора проф. Симеон Янев) стихове, събрани от книжките „Ало, Слънчице”, „Хоровод”, „Къщурка за щурец и щурка”, „Барабанче бъбриво” и „Буквички скокливи”.
След пролетта, върху малкия читател се разлива чудото на лятото – с щурчовата песен край Искъра, с шепота на сребърни пътеки и пясъчни дворци, с трудния път към покорените върхове и с морето, което искаме да отнесем у дома. Но може би, защото за децата лятото винаги е много, много кратко, и този цикъл в книжката е кратък.
И идва есента, идва учебната година – с цикъла „Буквички скокливи”, с много хумор, топлина, закачка и поука, но не онази, скучната поука на възрастния, който всичко знае, към непослушното дете, а с поуката на майстора на словото, който вплита своя жизнен опит и жизнена позиция в чудни картини и омайни звуци – не е нужно да казвам, че буквичките на Кирил Назъров не само скачат, но и пеят... понякога се смеят, понякога бодат, а понякога трябва за загърбим буквара, да загърбим ежедневното и да ги потърсим в нощното небе, да открием своята звездна азбука, да видим и сърпа на луната с очи на поет.
Но Кирил Назъров няма да е любимият автор на поколения деца, ако говори само за училището през есента. След веселите буквички идва ред на изпълнения с топлина и уют цикъл „У дома”, в който всеки усеща кое е най-горещото – майчината ласка, усеща грижата на таткото, който майстори къщички за птички, усеща подкрепата на семейството, което остава най-сигурния стълб в живота на всеки от нас. Децата се учат, заедно със своите весели играчки и с моливчетата, с които подреждат върху листа онова, което искат най-много, най-близко до себе си – любимите герои от приказките, любимите животни от природата и своите фантазии.
От листа на детската рисунка неусетно стигаме до листите, оцветени от есента. Есента е нестинарка, и художник, обагрил ската, и весел присмехулко, който помага на хвърчилото на литне. Есента е и онази, която дарява жирафа с безкраен цветен шал от небесна дъга, за да не ни е жал за него, в студа.
Във всяко от своите детски стихотворения Кирил Назъров е скрил по едно чудо, но и по едно знание за света. Това най-силно се усеща в неговите стихотворни приказки. Свежи, звучни, цветни, те ни разказват и за далечния Млечен път, по който само в сънищата можем да летим, и за песента на капчука, която се ражда от дъжда, и за чайката-санитарка на плажа... а колко прекрасни са образите, сътворени от земеделеца Кирил Назъров, колко чисти и силни са метафорите му, с които завинаги свързва звездиците-зърна в небесната нива и слънчевите семена, превърнали се в маргаритки!
Верен на своя замисъл, Кирил Назъров завършва кръговрата на чудесата с „Вълшебствата на зимата”. Студена и бяла, тя пак носи много радост на децата. И с украсената елха, и с Дядо Коледа, и с вълнението от написването на първото писмо – защото – на кого първо пише първолакът, ако не на щедрия и чуден старец с голямата бяла брада и червена торба? Но и в зимните стихове не липсват поуките. Снегозаводът на белокосата Баба Зима, която всичко омагьосва, ръси много сняг, а децата трябва не само да се пързавят и да правят чудесни снежни човеци, но и да... сковат по един чуден, дъсчен снегорин, с който лирическият герой на едноименното стихотворение е готов „цяла лавина да изрина!”
В този бял вихър от снежинки и веселие е вмъкнат и съвсем кратичкият хумористичен подцикъл „Юнаци-веселяци”, в който авторът намигва с всевиждащото си око към немирника-читател. Дори когато осмива най-негативните черти, присъщи на човешкия характер, в стиховете си за деца поетът никога не прекрачва границата на закачката, която може да бодне, но не и да удари така, че да заболи твърде много. А Кирил Назъров умее, наистина умее в своите тъжни смешки, писани за възрастни, да изтръгва силни чувства със сатиричните си произведения.
Но нека се върнем към прекрасната, пълна с цветни думи книжка, която гори от словесни картини, но в която не липсват и чудесни илюстрации, нарисувани за малките читатели от художниците Мана Парпулова, Ани Тузсузова, Надежда Йончева, Иван Гонгалов и Христо Алексиев.
Какво повече да кажа за „Чудесата на децата” и за чудесата, които твори Кирил Назъров?
Може би отново това, че е много трудно да се пише за деца, когато не си дете; може би това, че за да можеш да го правиш, трябва да имаш детско, чисто, свежо и пълно с фантазии съзнание.
Може би трябва да кажа и това, че не е лесно да се четат книги за деца, когато не си дете... Но колко е прекрасно, когато думите, писани за детското, чистото, свежото и пълно с фантазии съзнание успеят да пробият твоето собствено осивяло битие и те върнат в света на чудесата.
Смея да кажа, че Кирил Назъров е постигнал това. Неговата книга като ураган помита всички скучни напластявания в помъдрелите ни глави и ни отнася в чудния свят на детството! А, доколкото си спомням от моето детство, и тогава беше интересно да ловиш дъжда с Кирил Назъров и да си говориш със Слънчицето! Сигурна съм, че и днешните му малки читатели ще намерят своите любими стихчета, герои и картини, скрити между страничките на „Чудесата на децата”... а защо не и по някое истинско чудо?

Габриела Цанева

в-к "Литературно земеделско знаме", бр.1, януари-февруари 2012

петък, 6 януари 2012 г.

"СВЕТЛАТА ПЪТЕКА КЪМ ЗВЕЗДИТЕ" от Габриела Цанева


Констатацията, че времето в което живеем е един нескончаем порой от бързина и трясък, груб прагматизъм и комерсиализъм, сред който човек просто е загубил усещането си за своето личностно присъствие в света, стана вече една банализирана истина.
Повлечен от този порой, човек все по-малко часове, дори мигове, успява да отдели за духовните си потребности. Все по-малко пее и танцува, слуша или създава музика, пише или чете поезия...
...Чета, препрочитам и размислям над най-новата книга-стихосбирка на поетесата, писателката Габриела Цанева. Ето, че и нейният живот протича сред гърмящия столичен град, че прозаичната й професия на адвокат и обществен деятел съвсем не са изсушили в душевността й това, за което личи, че е родена...
(Петко Огойски)


Лирическата героиня във всичките поетични творби на Цанева не е самотна отшелница, която се е затворила в кула на песимизъм, а е личност, която активно анализира живота, за да отрече меркантилното в него, с цел да даде път на нравственото, което поетесата одухотворява, като го зарежда с благородство, човечност и красота. Нова крачка като поетично развитие в тази посока е току-що излязлата тази година стихосбирка „Светлата пътека към звездите".(Георги Пинчев )