сряда, 16 ноември 2016 г.

ДАЛИ... - стихотворение от ЦОНЬО НЕДЕЛКИН


ДАЛИ...

Дали от жълтите листа видяха,
но снощи вън покапаха звезди.
Угасна в миг усмивката им светла
на мрака в притаените води.
 
Тъй моите куплети неизпети
побързаха да отлетят отвъд,
където думите мълчат. И свети
едничък спомен за несбъднат път.

               Цоньо Неделкин, ЛЗЗ бр. 5-6/2016 г.

четвъртък, 3 ноември 2016 г.

БУРЯ - /преживяна приказка/ от АНА ВАСИЛЕВА


БУРЯ
/преживяна приказка/

  От запад изпълзя черен, страшен облак. За миг закри като че ли спрялото жарещо слънце на екендия. Притъмня. Всичко стихна и замря. Не трепва лист. Птичките тихо замърмориха в клоните на дърветата. По двора тревожно се разтичаха майките-квачки. Всяка на своя език зове рожбите си. „Ко-ко! Коо-коко-кооо! Ко-ко-ко !” – вика квачката и около нея се събират пухкави жълти, бели и пъстри пиленца. „Пию-пию” – обажда се всяко. Квачката не бърза да се прибере. Продължава тревожно да чака. Чува се писък. Пи-пи-пи! Тичам с боси крачета по посока на звука. Едно клонче е препречило пътя, и малката жълта топчица, изпаднала в ужас пищи, колкото сили има. Хващам я нежно, както ме е учила баба, и я пускам на чисто място. Топката с радост разперва крилца хуква към майка си. Сега вече квачката повежда децата си към курника. Влиза, накокошинва се, разтваря криле и всичките, над 20 дечица, се гушват в топлата пухкава перушина. Мама квачка нежно, гърлена кокока и се чува успокоено, тихо писукане.
 
В другия край на курника се настанява пуйката с пъстрите пуйчетата, а в третия – патката с жълтите патенца. Баба затваря вратата и вика:
-Хайде сега да приберем и прасенцата, помагай ми, бабина!
Свинята грухти и се върти неспокойно пред кочината.
-Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет – брои баба, и пак наново.
-Няма го, едното прасенце го няма! Тичай, бабината, потърси го!
Тичешком обикалям двора. Чувам леко квичене, ослушвам се, о-о-о, влязло е в градината при зеленчука и едрия пипер скрива пътечката към зова на майка му. Вече всичко е наред.
-Грух-грух-грух – успокоява свинята-майка децата си и влиза в кочината. Ляга внимателно на чистия под и мъркащо грухти, а розовите зурлички в надпревара захапват и засмукват топлото, сладко млекце.
Черният космат облак, като че ли е над двора.
-Викай братчето си, баби, бързо, бързо!
Ние, децата, вече сме в паника. А Баба - едра, пълна, със запретнати  ръкави на бялата си риза и с широк черен фистан, бавно се отпуска на рогозката под навеса. Гушваме се от двете й страни, като в топла перушина. Мълчим.
В пепелта на двора падат грамадни капки и вдигат малки облачета прах. Баба мълви:
-Боже, запази хората и хляба!
Капките зачестяват, светкавици раздират небето. Гръм и тътен разтърсват въздуха над нас и руква стена от дъжд.
Клоните на дърветата се превиват, пращят. Вятърът подхвърля отбрулена шума и пречупени клонки, а баба все мълви:
-Господи, поне град да няма!
Запази ни Господ. Дворът се напълни с мътна, страшна вода, по която плуваха удавени листа. Образуваха се въртопчета, като в река. Стихията нямаше намерение да спира. Все пак, силата й взе да намалява. Отдалечиха се силните светкавици и страшните гръмотевици. Водната стена просветна и вече можехме да виждаме очертанията на курник, кочина, хамбар.
Вратнята се отваря. Изведнъж, пред нас в двора, се изтъркулява каруцата. Слизат мама, тати и дядо. По дрехите им тече вода на струйки. Шаро изскача от къщичката си, лайва радостно, върти опашка и вирнал муцунка, обикаля каруцата и близва даже конете. Чакал и Арап доволни пръхтят, отръскват се от водата и тръгват към дама.
На небосвода се е появила чиста, изкъпана дъга. Последните лъчи на слънцето галят притихналите дървета. Изгубена пчеличка в бурята се прибира с препълнени торбички прашец, уморено жужи и влиза в кошера.
Ана Василева, бр.4/2016 г.
 

вторник, 1 ноември 2016 г.

СЕЛЯНКА В ГРАДА - стихотворение от ПЕТКО ОГОЙСКИ


СЕЛЯНКА В ГРАДА

Седи на пейката в градината
с ръце под пъстрата престилка,
с уста – напътствено позинала,
че внучето на люлките кандилка се
 
Но глъхнат като шепот думите,
увисват жестовете разтревожени –
паважът гъне се под гумите,
ръмжат трамвайни коловози.
 
Пак яхва колелото внучето
и литва с вик по тротоара...
Ах, нещо ще се случи там
и пак снахата ще се кара!
 
Но нека, пусто, да се стъмни,
да легне в кухнята до мивката,
със сълзи шепите ще пълни тя –
такава й е тук почивката...
 
Докато в хола гледат мачове,
ще мисли за дома, за стария,
и ще оплаква с всички плачове
една своя, собствена България!
                          
Петко Огойски, ЛЗЗ бр. 5-6/2016 г.