170 години от рождението на Захари Стоянов
ВИДЕН РЕВОЛЮЦИОНЕР, ПИСАТЕЛ И ДЪРЖАВНИК
Роден е през ноември 1850 г. в семейството
на овчаря Стоян Джедев Далакчиев от село Медвен, Сливенско. Истинското му име е
Джендьо. Израства като овчарче. Учи в църковното и класното училище в родното
си село.
Отново е овчар, след което заминава за
Русе и там постъпва на работа при един шивач, за да си изкарва прехраната.
Именно там става член на Русенския
революционен комитет на ВРО (1871 - 1872).
Той е един от ръководителите на IV-ти
Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание (1876). След
потушаването на въстанието няколко дни са скита из Стара планина и след
предателство е заловен край с. Терзийското, Троянско. Местят го последователно
в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и
Новозагорския затвор, откъдето го пращат в Пловдив. Принудително е изпратен в
с. Медвен, откъдето бяга в освободения Търново (1877).
След
Освобождението работи в съда в Търново - първо в Окръжния, а после става
секретар на Апелационния съд. За кратко работи като съдебен следовател в
окръжния съд в Русе (1881). Заминава за Пловдив, където е служител в Дирекцията
на правосъдието на Източна Румелия (1882 - 1885).
Захари Стоянов е един от основните дейци
за Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
Най-значимото му творческо дело е книгата
„Записки по българските въстания". Книгата, която дава най-точна представа
за славната априлска епопея.
На 2 септември 1889 г. във
френския хотел "Сюиз" умира Захарий Стоянов. Тогава той е само на 39
години. Смъртта му и до днес остава загадка, въпреки лекарското заключение -
преплитане на червата. Направена е аутопсия със заключението, че е получил
"стомашна перфорация с последвал дифузен перитонит".
Така или иначе, смъртта на
Захарий Стоянов е тежка загуба за българската общественост, политика и
книжнина. Талантливият автор на "Записките" оставя ярка следа в
нашата история.
