четвъртък, 29 декември 2016 г.

ВЕРЕН ПРИЯТЕЛ НА ВЕРНИ ЧИТАТЕЛИ - уводна статия

ВЕРЕН ПРИЯТЕЛ НА ВЕРНИ ЧИТАТЕЛИ

Вестник „Литературно земеделско знаме” закръгли своята петгодишнина и започва да излиза вече шеста поредна година. През изминалите пет години той излизаше редовно без прекъсване и  стигаше до стотици читатели от цяла България.  Спечели си много приятели и почитатели.
Беше създаден в началото на 2012 година като продължител на притурката на в. „Земеделско знаме” – „Литературно знаме”, която започна да излиза две десетилетия по-рано по идея на Искър Шуманов.  Учредители на „Литературно земеделско знаме” бяха българските земеделци, а негови първи редактори – Йордан Борисов, Иван Селановски, Габриела Цанева и Кирил Назъров. След това вестникът разшири своята читателска аудитория.
„Литературно земеделско знаме” дава широка трибуна за изява на съвременните писатели земеделци. В него те редовно  отпечатват своите нови стихове, разкази, хумористични и сатирични творби, рецензии и отзиви за новоизлезли книги, публицистични материали и други.
Не са забравени класиците Цанко Церковски и Сергей Румянцев, изтъкнатите поети Трифон Кунев, Никола Ракитин, Йордан Ковачев, Йосиф Петров и др., както и писатели-земеделци, които вече не са между живите, като Искър Шуманов, Стефан Стамов, Андрей Василев, Георги Киришев, Боян Илиев, Петър Бонев, Страхил Планинец, Христо Радев, Йордан Христов, Иван Белослатински, Петко Згалевски, Стефан Попгеоргиев, Петко Атанасов и други.
„Литературно земеделско знаме”  излиза  редовно благодарение на своите предани абонати, спомоществователи и почитатели. И не на последно място – благодарение усилията на сегашната редакционна колегия: Габриела Цанева, Маргарита Нешкова и Кирил Назъров.
Вестникът продължава да излиза, ще продължи да излиза и през следващите години.
Нека му пожелаем да умножава своите читатели.
На добър час!

ЛЗЗ, ЛЗЗ/брой 5-6/2016 г.

неделя, 25 декември 2016 г.

КОЛЕДА - стихотворение от ДАРИНА ЦВЕТКОВА

КОЛЕДА
 
Звездичка златна грее,
на пъстра, коледна елха.
Звънят, звънят звънчета,
лети еленова шейна.
 
Отново тук пристига
добрият старец белобрад.
Подаръци ще има –
за мене и за моя брат…
 
Дарина Цветкова, ЛЗЗ, бр. 5-6/2016 г.

събота, 24 декември 2016 г.

РОЖДЕСТВО - стихотворение от ДИМИТЪР ЮЖНЯНИН




РОЖДЕСТВО

Сега е нощ, навън снегът блести
в сиянието меко на луната,
камбанен звън тържествено ехти
и тръпне от предчувствие земята.

Виж, там на изток приказна звезда
като знамение трепти в небето.
Поемеш ли по нейната следа –
ще стигнеш чак до Витлеем, където

в кошара проста младенецът спи
под ласкавия взор на майка свята,
където хор на ангели звучи
и по света изпраща вест крилата:

„Роди се Бог! Човешката вина
той идва да изстрада на Голгота,
в душите да посее светлина,
да победи с любов и вяра злото”.

Разсъмва се. Край пътните врати
Исуса славят с песни коледари.
Камбанен звън тържествено ехти,
А ехото „Роди се Бог” повтаря...

Димитър Южнянин, ЛЗЗ, бр. 5-6/2016 г.

петък, 23 декември 2016 г.

ЗА УБИТИТЕ ГЕРОИ – ИЛИ НАЙ-ВИСОКОТО ДЪРЖАВНО ОТЛИЧИЕ, ИЛИ МИНУТА МЪЛЧАНИЕ... - статия на ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА


ЗА УБИТИТЕ ГЕРОИ – ИЛИ НАЙ-ВИСОКОТО ДЪРЖАВНО ОТЛИЧИЕ, ИЛИ МИНУТА МЪЛЧАНИЕ...
Гневна съм.
И причините за гнева ми са много, и не са от вчера.
Вчера, когато баща ми получи покана от председателя на „Съюза на репресираните от комунизма – памет” да присъства, заедно със свои близки на „тържествено връчване на посмъртни отличия за горяни, дали живота си в борбата срещу мракобесния болшевишки режим след 09.09.1944 г.” Писмото продължава така: „Сред тях е и Вашата родственица Цветанка Цанева” и т.н. и т.н.
Поканата идва от тези, по чиято инициатива е стартирана законовата процедура за награждаване с държавно отличие. Но, всъщност, те не знаят кого точно награждават. „Родственицата” на баща ми Цаньо Цанев, „Цветанка Цанева”, е сестра на неговата майка. Вярно, тя е известна с много имена – Цена Чалъкова, Цветанка Стефанова, Ценка Георгиева, Цветана Попкоева...
В регистъра за умиранията от 1952 г. е записано – Акт за смърт на Цена Стефанова Чалъкова, родена на 19 април 1929 г., умряла на 25 април 1952 г. в 23 часа и 30 минути.... смъртта е последвала в следствие на изпълнена смъртна присъда... Починалият е дъщеря на Стефан Георгиев поп Коев и Велика Иванова Христова... удостоверяването е извършено по съобщение на Русенска окръжна прокуратура...
Е, както и да гледаме, не е Цанева...
Потърсих в Държавен вестник указа на президента, с който са наградени убитите горяни.
Не го намерих.
В сайта на българското правителство намерих кратко съобщение от заседание, проведено на 23.11.2016 г. - „30 УЧАСТНИЦИ В ГОРЯНСКОТО ДВИЖЕНИЕ СА ПРЕДЛОЖЕНИ ПОСМЪРТНО ЗА УДОСТОЯВАНЕ С ОРДЕН „ЗА ГРАЖДАНСКИ ЗАСЛУГИ”.
Сред наградените, видях името само на една жена, Цветанка Георгиева-ЧОЛАКОВА..., дори не „ЧАЛЪКОВА”.
Кого награждават? Знаят ли, кого награждават?
Гневна съм, защото дори имената на героите, които получават държавно отличие, не се знаят от тези, които ги предлагат за награда... не се знаят и от тези, които им дават наградата...
Как да очакваме, че имената на героите ще станат знайни за обществото?
Как да очакваме, че обществото ще оцени живота и саможертвата им...
И съм гневна.
Защото орденът „За гражданска заслуга”, според хералдиката на държавата ни / ЗАКОН ЗА ОРДЕНИТЕ И МЕДАЛИТЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Обн. ДВ. бр.54 от 13 Юни 2003г., доп. ДВ. бр.86 от 30 Септември 2003г., изм. ДВ. бр.43 от 22 Май 2004г., изм. ДВ. бр.32 от 19 Април 2011г.,/ е третият по старшинство орден /чл.2, ал.2, т.3/. Да се даде този орден за граждански заслуги на жив човек е добре – това е признание за делата му и стимул за граждански активно поведение и нови граждански заслуги в бъдеще; да се даде посмъртно за граждански заслуги на лице, което след като е извършило граждански значими дела, е починало в леглото си с мисълта за добре изживян живот, също е добре – почита се делото и паметта на такъв човек.
От друга страна – да се награди за граждански заслуги с третия по степен орден човек, който е бил убит в защита на идеала си, който е идеал и на обществото, което го награждава, е меко казано, подигравка. За горяните, убити в сражение, или при изпълнение на смъртна присъда, единственото достойно отличие е орден „Стара планина с лента”.
Според чл. 4, ал.1 „С орден "Стара планина" се награждават: 1. български граждани - държавни глави и ръководители на правителства, министри, политици, обществени дейци, културни дейци, военни лица и представители на духовенството, които имат изключително големи заслуги към Република България”. Видно от  чл.2, ал.2 Орден "Стара планина" е с лента и без лента: 1. с орден "Стара планина" с лента се награждават държавни глави, министър-председатели, а в изключителни случаи и български граждани; на наградените се връчва и звезда на ордена.
Според мен, случаят е изключителен, защото горяните, воювали със слово и оръжие срещу комунистическия режим и в защита на демократичните ценности и дали живота си в тази борба, са сред българските граждани с изключително големи заслуги към Република България.
Ако законът не предвижда посмъртно да се дава този орден, отговорът ми е само един – законите се пишат от тези, които дават ордените – ако искат да почетат паметта на героите, нека да променят законите.
Гневна съм.
Защото тези, които днес раздават ордените и правят законите се опитват да измият ръцете си, хвърляйки огризки на гладното за справедливост общество. Най-непростимото на сегашните управляващи не е това, че са бивши комунисти и мутри, а това, че се маскираха като „десни”, „сини”, „демократични” и по този начин дискредитираха, подмениха и унищожиха тези понятия и идеи. Време е да се покаже какви са.
Е, може би съм много крайна, но гневът ми не е от вчера.
Моята битка за осветяване на комунистическото минало, на истината за лагерите, затворите и горянскто движение започна много отдавна – през лятото на 1990 г., след загубата на първите демократични избори. Тогава, за четири месеца се срещнах с много хора, минали през чистилището и ада на комунизма и участвали в горянското движение... Тогава написах първата си книга – „Миналото в мен”, която посветих на сестрата на баба ми ЦВЕТАНА СТЕФАНОВА ПОПКОЕВА /ЧАЛЪКОВА/... и на всички мъртъвци без гробове...
Гневна съм, защото имената на героите потъват в забрава, а предколедно и предизборно властниците се кичат с тяхната гибел... и така погребват идеалите им.
Защото – за мъртвите герои – или най-високото държавно отличие, или – минута мълчание...
Аз предпочитам второто...

И не присъствах на награждаването.
Прочетох краткото прессъобщение в сайта на Президента на Републиката...
 „Малцина са оцелелите, повечето загиват в битките или са заловени и убивани без присъда.”
И отново съм гневна.
От „зората на демокрацията” се повтаря мантрата „убивани от комунистите без съд и присъда”... „без съд и присъда”... „без присъда”...
Не. Участниците в горянското движение не са били убивани без съд и присъда. Жертвите на комунистическия режим не са били просто убивани, затваряни, изтезавани... Те са били осъждани на смърт, на затвор... на живот без бъдеще.
Волното или неволно използване на това словосъчетание – „без съд и присъда”, без съд, без присъда... втълпяването му в общественото съзнание е опит да се оневини държавната машина на Народна Република България. Това е опит да се внуши на обществото, че горяните, земеделците-николапетковисти и другите „врагове на народната власт” са станали жертва на издевателства от страна на отделни хора – някои, завладени от мъст, други – превишили правата си, трети – просто садисти...
Време е да се каже – НЕ. Държавата е убивала гражданите си. Българските народни съдилища са осъждали на смърт и са убивали инакомислещите. Законът на тоталитарната държава ги е убивала.
И всеки опит да се скрие държавата зад нейните мракобесни послушници е опит да се оневини тази държава. Това е опит да се осъди „оръдието на престъплението”, а не престъпникът.
Не се питам защо е така. Отговорът е очевиден, но никой не иска да го види.
     И съм гневна.
 
Габриела Цанева, ЛЗЗ, бр. 5-6/2016 г.

неделя, 11 декември 2016 г.

БУРНА НОЩ - стихотворение от ТОДОР ЦАНЕВ


БУРНА НОЩ
 
Тъма, а в тъмата със трясък зловещо
се трака прозорец прогнил...
Ще свърша, но ето, задържа ме нещо:
животът е толкова мил!
 
Жена ми до мене се стряска в леглото,
тресе я мъчителен сън.
Детето, отдавна заспало дълбоко,
не чува, че буря е вън.
 

Ей, хлопат отново. Ще счупят вратата...
Мерзавци, как нямате срам?
Не мога последний си час в тъмнината
да бъда спокоен и сам!
 
Идете си! Взехте ми всичко... вий знайте:
без зрънце е моят хамбар.
Идете си, юди, нима ще терзайте
пак мене ... о, страшен кошмар!
 
Фучат ми ушите, глава ми се цепи,
треперя и цял съм във пот.
Решил съм... но пак тия мисли нелепи
ме спират... все пак е живот.
 
Жестоко, но истина - Ад е земята
и жалка е нашта съдба.
Платените шайки ограбват селата,
оставят ни с гладни гърла.
 
Аз, който обикнах живота, земята,
днес стискам въжето в ръка.
И бързам да стегна в готовата примка
врата си ... О, Боже, прости!
Прощавай дете, че те рано оставям -
от утре в света сте сами...
***
Излезе на пръсти ... А бурята ревна
и с вой страховит заглуши
печалния стон и въздишка последна.
Нещастник... издъхна, уви...
 
Тодор Цанев

сряда, 16 ноември 2016 г.

ДАЛИ... - стихотворение от ЦОНЬО НЕДЕЛКИН


ДАЛИ...

Дали от жълтите листа видяха,
но снощи вън покапаха звезди.
Угасна в миг усмивката им светла
на мрака в притаените води.
 
Тъй моите куплети неизпети
побързаха да отлетят отвъд,
където думите мълчат. И свети
едничък спомен за несбъднат път.

               Цоньо Неделкин, ЛЗЗ бр. 5-6/2016 г.

четвъртък, 3 ноември 2016 г.

БУРЯ - /преживяна приказка/ от АНА ВАСИЛЕВА


БУРЯ
/преживяна приказка/

  От запад изпълзя черен, страшен облак. За миг закри като че ли спрялото жарещо слънце на екендия. Притъмня. Всичко стихна и замря. Не трепва лист. Птичките тихо замърмориха в клоните на дърветата. По двора тревожно се разтичаха майките-квачки. Всяка на своя език зове рожбите си. „Ко-ко! Коо-коко-кооо! Ко-ко-ко !” – вика квачката и около нея се събират пухкави жълти, бели и пъстри пиленца. „Пию-пию” – обажда се всяко. Квачката не бърза да се прибере. Продължава тревожно да чака. Чува се писък. Пи-пи-пи! Тичам с боси крачета по посока на звука. Едно клонче е препречило пътя, и малката жълта топчица, изпаднала в ужас пищи, колкото сили има. Хващам я нежно, както ме е учила баба, и я пускам на чисто място. Топката с радост разперва крилца хуква към майка си. Сега вече квачката повежда децата си към курника. Влиза, накокошинва се, разтваря криле и всичките, над 20 дечица, се гушват в топлата пухкава перушина. Мама квачка нежно, гърлена кокока и се чува успокоено, тихо писукане.
 
В другия край на курника се настанява пуйката с пъстрите пуйчетата, а в третия – патката с жълтите патенца. Баба затваря вратата и вика:
-Хайде сега да приберем и прасенцата, помагай ми, бабина!
Свинята грухти и се върти неспокойно пред кочината.
-Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет – брои баба, и пак наново.
-Няма го, едното прасенце го няма! Тичай, бабината, потърси го!
Тичешком обикалям двора. Чувам леко квичене, ослушвам се, о-о-о, влязло е в градината при зеленчука и едрия пипер скрива пътечката към зова на майка му. Вече всичко е наред.
-Грух-грух-грух – успокоява свинята-майка децата си и влиза в кочината. Ляга внимателно на чистия под и мъркащо грухти, а розовите зурлички в надпревара захапват и засмукват топлото, сладко млекце.
Черният космат облак, като че ли е над двора.
-Викай братчето си, баби, бързо, бързо!
Ние, децата, вече сме в паника. А Баба - едра, пълна, със запретнати  ръкави на бялата си риза и с широк черен фистан, бавно се отпуска на рогозката под навеса. Гушваме се от двете й страни, като в топла перушина. Мълчим.
В пепелта на двора падат грамадни капки и вдигат малки облачета прах. Баба мълви:
-Боже, запази хората и хляба!
Капките зачестяват, светкавици раздират небето. Гръм и тътен разтърсват въздуха над нас и руква стена от дъжд.
Клоните на дърветата се превиват, пращят. Вятърът подхвърля отбрулена шума и пречупени клонки, а баба все мълви:
-Господи, поне град да няма!
Запази ни Господ. Дворът се напълни с мътна, страшна вода, по която плуваха удавени листа. Образуваха се въртопчета, като в река. Стихията нямаше намерение да спира. Все пак, силата й взе да намалява. Отдалечиха се силните светкавици и страшните гръмотевици. Водната стена просветна и вече можехме да виждаме очертанията на курник, кочина, хамбар.
Вратнята се отваря. Изведнъж, пред нас в двора, се изтъркулява каруцата. Слизат мама, тати и дядо. По дрехите им тече вода на струйки. Шаро изскача от къщичката си, лайва радостно, върти опашка и вирнал муцунка, обикаля каруцата и близва даже конете. Чакал и Арап доволни пръхтят, отръскват се от водата и тръгват към дама.
На небосвода се е появила чиста, изкъпана дъга. Последните лъчи на слънцето галят притихналите дървета. Изгубена пчеличка в бурята се прибира с препълнени торбички прашец, уморено жужи и влиза в кошера.
Ана Василева, бр.4/2016 г.
 

вторник, 1 ноември 2016 г.

СЕЛЯНКА В ГРАДА - стихотворение от ПЕТКО ОГОЙСКИ


СЕЛЯНКА В ГРАДА

Седи на пейката в градината
с ръце под пъстрата престилка,
с уста – напътствено позинала,
че внучето на люлките кандилка се
 
Но глъхнат като шепот думите,
увисват жестовете разтревожени –
паважът гъне се под гумите,
ръмжат трамвайни коловози.
 
Пак яхва колелото внучето
и литва с вик по тротоара...
Ах, нещо ще се случи там
и пак снахата ще се кара!
 
Но нека, пусто, да се стъмни,
да легне в кухнята до мивката,
със сълзи шепите ще пълни тя –
такава й е тук почивката...
 
Докато в хола гледат мачове,
ще мисли за дома, за стария,
и ще оплаква с всички плачове
една своя, собствена България!
                          
Петко Огойски, ЛЗЗ бр. 5-6/2016 г.

четвъртък, 27 октомври 2016 г.

ВИДЕНИЯ - стихотворение от ПЕТЪР ИЛИЕВ


ВИДЕНИЯ

Слънцето докосна с лик балкана,
затрептя за миг и сякаш спре
и с невидими ръце обхвана
златни лъчи да прибере.

И отвъд забързано се гмурна
зад ръба на земната черта,
а отсам, нечуто се завърна
в сумрак и прохлада вечерта.

Лумнаха огньове в небесата,
сърповиден месецът изгря.
Под светлик от звездната позлата
в сън земята истина и замря.

                           
Петър Илиев, брой 4/2016 г.

сряда, 26 октомври 2016 г.

РОДНА СТРЯХА - стихотворение от ДИМИТЪР ЮЖНЯНИН


РОДНА СТРЯХА

Стихия вие, блъска сняг в стъклата,
вилнее в ледената нощ сърдито.
А в мрака като пряспа страховита
небето висне ниско над земята.
 
Навън от студ дърво и камък стенат,
но в стаята огнището ме гали.
За кой ли път в такава зимна хала
уют ми дава къщата рождена?
 
От огъня й въглен жив ще взема,
където и да ида в мен да грее.
А върна ли се някой ден при нея,
тя с майчина любов ще ме приеме.
 
            Димитър Южнянин, ЛЗЗ бр. 5-6/2016 г.

неделя, 16 октомври 2016 г.

ТИХА, НЕЖНА И НЕДОСТИЖИМА ЛИРИКА - статия от КИРИЛ НАЗЪРОВ



100 години от убийството на Димчо Дебелянов

ТИХА, НЕЖНА И НЕДОСТИЖИМА ЛИРИКА

Димчо Дебелянов е един от най-нежните лирици в българската поезия. Неговите стихотворения са тих вопъл на една чувствителна и страдаща душа. Наситени са с пастелна мекота. Отличават се с приглушен изблик на силните емоции, с тиха изповедност на чувствата, с музикална нежност и звучност, със светли мечти и тих копнеж по човешко щастие...
Широк и разнообразен е тематичният диапазон в изящната лирика на Димчо Дебелянов: любовта и природата, войната и патриотизма, социалната  и нравствена проблематика..
Но една от основните теми е обичта към родния край, към родни дом, към майката, към Родината. Образец сред стихотворенията на тази тема е стихотворението ”Да се завърнеш в бащината къща”. Някои го именуват със заглавие „Скрити вопли”. То е водещо в цикъла „Елегии”, в който влизат най-хубавите стихотворения на големия поет.  В елегиите приглъхват възторжените и жизнерадостни интонации,  които срещаме в други стихотворения. Мечтите и надеждите му са покрусени, романтичните илюзии – изживени. Елегичните тонове и тъжните вопли са породени от живота, от несъответствието между идеал и реалност. Това стихотворение  изразява общия дух на неговата поезия, на неговата душевност  и на времето, в което живее.  Всеки човек изпитва носталгия и обич към родното огнище, където е живял с най-близките на душата му хора- майката и бащата, където му е мила всяка вещ:
                                      Смирено влязъл в стаята позната,
                                      последна твоя пристан и заслона, 
                                      да шъпнеш тихи думи в тишината, 
                                      впил морен поглед  в старата икона: 
                                      аз дойдох да дочакам мирен заник,
                                      че мойто слънце своя път измина.
Завръщането в бащината му къща сред белоцветните вишни в Копривщица е утеха и убежище, в което поетът иска да избяга от обидите и раните, които безмилостно му нанася ежедневието в големия град. Завръщането в бащината къща при ”безсилното рамо” и „усмивката блага” на майката е спасение за неговата изстрадала душа. Както в цялата си лирика и в това стихотворение Димчо Дебелянов е пределно искрен и човечен. В него поетът е излял копнежите и разочарованията си от жестоката и безсърдечна действителност. Тихата радост от завръщането в бащината къща, от нежната ласка на майката изразява неговото докосване до щастието.
Това стихотворение обобщава един от основните мотиви в Дебеляновата поезия – копнежът по човешко щастие, по нещата, които осмислят човешкия живот, по непреходните човешки ценности. Тези мотиви звучат в по-голямата част от стихотворенията на Димчо Дебелянов – „Пловдив”, „Черна песен”, „Помниш ли, помниш ли тихия двор...”.
Всяко докосване до чистия поетичен свят на този голям български поет ни извисява и облагородява, защото от поезията му струят нравствена чистота, светли пориви и сгъстен драматизъм. Защото е завладяваща, вълнуваща и истинска. Не случайно един от най-великите поети на България - Яворов казва за Димчо: ”Той ще ни надмине всички.” И сигурно щеше да е така, ако не беше загинал толкова млад, без да види стихотворенията си събрани в книга. Това правят добрите му приятели през 1922 г.
Димчо Дебелянов отива като доброволец да участва в Балканската война, която освобождава останалите под турска власт български земи. Но загива едва 29 годишен. 
И остава вечно млад, както е вечно млада неговата тиха, нежна, завладяваща и недостижима  поезия. Както са вечно млади  Яворов, Смирненски, Сергей Румянцев, Гео Милев, Вапцаров, Пеньо Пенев…и други таланти от Страната на убитите поети – България.
   Кирил Назъров, брой 4/2016 г.

петък, 14 октомври 2016 г.

РУЧЕЙ - стихотворение от НАДЕЖДА ЦАНЕВА

РУЧЕЙ

Като ручей животът изтича -
забързано-лудо се втурва в началото:
преобръща задрямали камъни,
издълбава скалата, разпилява пясъка,
пръски хвърчат от водата -
като падащи лунни лъчи.
Ручеят тича към синята река в долината
и само пяната укротена
по бреговете мълчаливо пълзи -
бяла пяна - самотни сълзи.
Забързаният ручей
ми напомня за теб,
мое пораснало, малко момиче.
Като бързия ручей не спирай,
тичай, падай и ставай.
Блъскай се в порти заключени
и прегазвай стени.
Не се връщай назад, не пълзи,
като ручеят бял до реката стигни,
след това - до морето,
а оттам - в океана мини
и в дълбокото спри.
Не оставай до брега,
където има само мръсна пяна
и разпилени мечти...

                          
Надежда Цанева, брой 4/2016 г.

вторник, 4 октомври 2016 г.

ЦВЕТЕН ПРАШЕЦ, ИЛИ ПРАШНИЯТ ДРУМ НА ЖИВОТА... - рецензия от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА


ЦВЕТЕН ПРАШЕЦ, ИЛИ ПРАШНИЯТ ДРУМ НА ЖИВОТА...

Пред мен са четирите  нови книги на Маргарита Нешкова – „Цветен прашец”, /2015 г./ и „Царевичка на кръстопът”, „Съдбовни пътеки” и „Хоризонти в моя сън”, /2016 г./ – книги, издадени на един дъх, всички под редакцията на Кирил Назъров, с художествения дизайн на Елица Илиева и Енчо Цветков, дело на изд. „Феномен” – София, всички посветени на най-важните хора в житейския път на поетесата. Дали да ги нарека „тетралогия”? Те са еднакво оформени –  име, псевдоним, заглавие, стара снимка, или идилична картина, няколко мъдри слова... от задната корица ни гледа замислено-усмихнатото, ведро лице на авторката, под което има стих, който подсказва основната тема на томчето; всяка съдържа посвещение – /„в памет на моята майка...”; „посвещавам на моя баща...”; „посвещавам... на майката на моя баща”; „посвещавам... на майката на моята майка...”/, мъдри народни поговорки и мисли на извести личности, внушаващи почит към доброто, любовта, човечността и себераздаването, във всяка срещаме лица от семейния албум на Маги... Маги – магьосницата, която ни повежда уж към своята семейна истина, а всъщност ни води към историята на народа ни от последното столетие.

Днес ще бъда кратка и ще представя на читателя не задълбочен анализ на всяка от книгите в тетралогията, днес само ще подхвърля по някой щрих... защото поезията на Маргарита Нешкова не се чете лесно, а за нея още по-нелесно се пише. Стихът й не се „лее като песен” – той е твърде натоварен с послания, извлечени от изстраданата повест на не един живот. Дали когато пише за природата, в която се вкопчва, за да вземе силата й и да продължи по прашния друм на живота си, дали когато пише за свой близък и любим човек, за да задържи мига с живия му образ, или със сатиричен блясък осветява някоя житейска подлост /или подлец/ - все едно – Маги винаги е честна, естествена и близка до читателя. Проблемите, които я вълнуват са част от живота на всеки от нас и може би затова тази трудна поезия така леко влиза в душата на читателя и вълнува – с красотата и силата на словото.

Тук не мога да не цитирам няколко реда, които със своята образност подсказват, че имаме пред себе си един ярък, неопитомен талант:

„Оглася водопаден смях гората.

Пречистен, въздухът трепти.

С пролетен копнеж водата

целува обли канари.” /”Цветен прашец”/

***

„Как искам - тихо да премина

през вълшебните вселени на росата...” /”Царевичка на кръстопът”/

***

„Слънчеви пръски носи даже росата

и нежно целува сънливите стъпки...”

„Синьото око на вечността

гледа безпристрастно от небето...” /”Съдбовни пътеки”/

***

„Стъпвам върху меките листа.

Времената в тишината плачат.

Те – сълзиците на есента

кръговрата земен тачат...” /”Хоризонти в моя сън”/

Не мога да не се спра и на уникалната форма на тези четири книги, в които биографичната поезия и поетичната проза се сливат в едно цяло. Цяло, но не монолитно, а пъстро – като мозайката на живота. Многотемието на стиховете обърква, ако поискаме да ги опаковаме, но оставя трайна и дълбока бразда в паметта, която ни води по

„стръмната пътека –

трудна и тежка – сторъка, стоока,

но в едничка посока...”

И тук отново идва многообразието в творческите и житейски търсения на поетесата – защото посоката може да е една, но в хоризонта на нейните сънища въпросите и отговорите са безброй.

Не по-малко сложна и многопластова е и прозата на Нешкова, която в тази тетралогия присъства скромно, но не безлично. Напротив. Макар книгите да са преди всичко стихосбирки /точно „сбирки на стихове”/, прозата в тях има определящо тематично значение.

„Приказка за моята първа любов” /”Цветен прашец”/ - този „необичаен и силен финал за стихосбирка –  една истинска приказка за първата любов, написана в проза, но с толкова поезия, колкото стиховете не могат да понесат” бе предвестникът и на прозаичните фрагменти в следващите поетични книги, някои от които поетесата нарича „словесна изповед на една душа”, „изплакана проза”, „предговор”, „разкази”, а някои оставя ненаименовани – заглавия, които нямат нужда от определения, като – „За моята баба”, „От рождение до смърт”, „Моят баща”. Пестелива на словесни излишества, но не и на емоции, Маргарита Нешкова загатва, че освен поет, тя може да се окаже и забележителен белетрист.

Пиши, Маги! Имаш какво да ни кажеш с поезията си, имаш какво да споделиш, да внушиш, на какво да ни учиш...

Пиши, Маги... Имаш и много спомени, които си струва да разкажеш! Онази страшна страница от близкото минало, което си преживяла като дете, все повече се отдалечава... Онази страница, пълна с насилие и безизходност, остана непрочетена, покрива я забравата, потъва в тъмнина.

Днес не цензурата на Партията ни души, а цензурата на общество от хора без души...

Бъди Светулка – „Тя светеше във тъмнината.../и носеше надежда в бяло...”

На добър път, приятелко!

    Габриела Цанева, брой 4/2016 г.

събота, 1 октомври 2016 г.

МОРЕ - стихотворение от ПЕТКО ЗГАЛЕВСКИ

МОРЕ

Заспало е морето синьо,
затворено като в казан,
а пролетния бриз го милва
гальовно с нежната си длан.

Над него сини небесата
в едно се сливат с морска шир.
На пясъка унесени в кавгата,
гларуси разделят своя пир.

А слънцето от небесата
поглежда с яркия си лик,
Прогонва палавците над водата.
Брегът кънти от детски вик!


Петко Згалевски, брой 4/2016 г.

ПОЛИТИЧЕСКАТА ЯСЛА – ХРАНИЛКА ЗА ПАРАЗИТИ! - статия от ПЕТКО НОШКОВ


ПОЛИТИЧЕСКАТА ЯСЛА – ХРАНИЛКА ЗА ПАРАЗИТИ!
 
В голямата си част, днешните политици са станали политици не от идеализъм, а от желание преди всичко да се залепят за хранилката на партията, към която принадлежат и да се охранват от парите на избирателите!

Във Великото народно събрание имаше няколко депутати земеделци –Никола Петковисти, които не желаеха да получават заплатите си и те бяха привеждани на социални домове. Тези хора бяха идеалисти, лежали по затвори и лагери, които не търсеха парични облаги от властта, а се бореха за правда и демокрация! Днес никой вече не се сеща за тях и никой не казва как си отидоха от този свят, а те бяха светци на демокрацията… Милан Дренчев умря в старчески дом, а не в партиен палат! Никодим Попов, Иван Гинчев, д-р Сиво Чипаров, Йордан Кукуров... отидоха си от този свят в бедност и нищета,  необлагодетелствани и незабогатели от политиката и депутатството си! Днес те  трябва да бъдат за пример на депутата-идеалист и държавник! Но къде е той? Не го виждам на политическата сцена, а виждам само паразити, които смучат сок от бедната снага на държавата си и, което е най-лошото, това търгашество вече се превърна в професия за някои най-нови политици.

Днешната политическа класа си създаде закони, които финансово я обезпечават.

Например, на управляващата партия ГЕРБ държавата съвсем законно осигурява 23 925 159 лева държавна субсидия, която влиза в хранилката на тази партия и на нея се залепват отбрани юнаци, за да се охранват с откъснатите от нас пари, без да има полза някаква обществото от тях.

Това са: администрациите на партиите, които влизат в парламента и стават все по-многобройни; администрациите на общини и министерства, на разни държавни агенции и фондове, комисии и други структури с неясно предназначение. И ако си направиш труда да събереш на едно място всички, които живеят и харчат тези субсидии от всички партии, и към тях прибавиш т.нар. държавна администрация, която през 2012 г. е била 144 875 броя и оттогава все расте, и прибавиш и ежегодния й ръст, ще се очертае една картина на трайна бедност за днешното и за бъдните поколения, защото всички партии са се устремили да назначават свои хора из администрациите – държавната, общинските и партийните, за да си създадат свой партиен електорат, охранван от държавните субсидии и от държавния и общинските бюджети, който електорат при избори, за да си запази службата, предоставена му от съответната партия, гласува за нея!

Тук говорим за едно многоцифрено паразитно общество, от което зависи животът на българския гражданин, на производителя, който дава продукта за държавното производство и потребление, от който зависи съществуването на държавата! Това паразитно общество, създадено от партиите, е при всички случаи по-многобройно, от хората които се трудят и произвеждат, то изяжда на готово финансовите ресурси на държавата! То може да бъде намалено и съкратено, ако се намерят политици - наследници на идеалистите от Великото народно събрание, които да са готови да се откажат от заплатите си /или поне да ги намалят, примерно от 4 000 лева на 1000 лева/и още по-важно - да си намалят субсидията от 12 лева на 0,80 лева, както е в цивилизования свят, и веднъж за винаги да извършат съкращение на администрацията - така, че тя да отговаря на стандарта ни на бедност!

     Петко Ношков, брой 4/2016 г.