сряда, 24 август 2016 г.

СРЕЩА - разказ от СТОЯН КОЛДОВ

            На Иван Огнянов, с. Гагово, Поповско
 
    Случайните срещи невинаги са случайни, като че ли все някой от някъде ги подрежда. Скоро присъствах на една такава случайна среща, за която искам да ви разкажа.
    Чака бай Теньо влака за София и след редовното му закъснение, вече е вътре. Случи се така, че попадна във вагона за първа класа. Върви той покрай купетата, в които има и свободни места, но ги подминава, защото това е първа класа – вагон не за него, а за новоизлюпените богаташки довчерашни мамини синчета. Вървейки той навлезе във втория вагон, на вратата на който беше залепена голяма цифра две. Това явно значеше, вагон втора класа за по-очуканите от съдбата. Минава той покрай купетата. В едно младежи, в друго някой от снощи пиян се излегнал на седалките, в трето ромчета тренират любимата им игра „тука има, тука няма”, с която да лъжат невежите хорица. Така стигна до последното купе на вагона, в което двама старци, вероятно някой от тях слабо чува и високо си говорят. „Ето компания за мен”, помисли си той и открехна вратата на купето.
     -Добро утро, набори! Ще ви преча ли на разговора, ако влезна при вас за компания до града?
     Наборите се изправиха и най-любезно го поканиха да влезе.
    -Все нещо ново ще ни кажеш от вашия край, наборе! Сядай и кажи за къде си тръгнал и как я караш?
    -Първо нека си кажем имената, наборе, па сетне другото. Аз съм Теньо.        Казаха имената си и другите. Разговорът започна.
    -Аз съм от тука, от шопско, а вие от далече ли идвате?
    -Ние сме от Северна България, Теньо. Отиваме до столицата на конгрес на нашата селска организация.
    -Ами и аз съм за там. Вие сигурно имате делегатски карти и ще влезете, а аз нямам, та бързам, докато народът е вънка да потърся някой от град Попово.
    -За какво ти е такъв човек?
    -Искам да му разкажа как преди години загина едно тяхно момче в Пазарджишкия затвор. До сега все нямах време, а и нали след мене имаше някое ченге, та нямах възможност да отида до там и потърся неговите близки и да им разкажа за случилото се. Дано намеря някой, за да ми олекне.
    -Ти, Теньо, явно си от нашата организация, но защо нямаш делегатска карта, а!?... Да не си от казионните?
    -Нямало за мен – били свършили! Защото на събрания и във вестника често критикувах алчността на нашите вироглави, главозамаяни вождове, та затова наборе, но здраве да е!
    -За кой младеж искаш да разкажеш? Аз съм от тоя град!
    -Така ли!? Та кой ме доведе точно до теб?! Дали го познавате този младеж, не знам, защото това беше много отдавна – през петдесетте години от двадесети век.
    -Ние сме малко градче, наборе, и се знаем, особено щом е бил в затвора, та нали и ние минахме от там.
    -През петдесета година бях в Шуменския затвор, където се сприятелих с четирима младежи от това малко градче. Единият беше Иван, другият Цветан, а на другите съм забравил имената. Едва ли има някой жив от тях, защото те бяха с няколко години по-големи от мен. Но може и да има някой жив от тях, знам ли!? То това си е Божа работа.
    -Ти, Теньо, ако видиш някой от тях, ще го познаеш ли?
    -Едва ли! Та ние толкова сме остарели, толкова сме се променили, но ще се помъча да си го припомня, ако ми каже поне името си.
    -Ами, наборе, тебе как те викаха в Шуменския затвор? Ти не си ли „малкия”?
    -Ти кой си, та ме позна!?
    -Аз съм Цецо, наборе, един от четиримата, за които спомена!
    -Ама, Цецо, ти ли си бе!?
    Скочиха двамата и се запрегръщаха. Аз ги гледах замаян как по дълбоките бръчки на лицата им течаха ручеите сълзи.
    -Малкия, а сега разкажи за моя приятел и съпроцесник Иван Огнянов.
    -Той, както разбрах от него е докаран в „Белене”. В този затвор, Цецо, докарваха непокорните, непоправимите, както ги  наричаха управниците, за да бъдат измъчвани. Килията, в която той беше вкаран се отваряше само веднъж в седмицата, за да изнесе един от кримките тоалетната кофа, да не мирише на надзирателя. На самата врата имаше прорязана малка вратичка, през която затворникът подава мръсната паничка, за да му сипят чорбица и му подадат коричка хляб. За Иван това ставаше само веднъж седмично. Един път ми хрумна да преброя колко лъжици от мътната вода има в моята паничка, в която като разбъркам се гонят само семки от чушка. Бяха тринадесет броя лъжици. Толкова са вероятно и на Иван. Това беше помия от измитите казани в кухнята.
    - Кои са съседи по килии разбрахме от вечерната проверка, когато се сменяваха надзирателите. Тогава силно викахме: „Гражданино надзирател, аз съм еди кой си и съм жив”. Така разбрахме, че с Иван сме съседи и започнахме да си чукаме по стената. Знаеш как става, нали Цецо? Всяка буква си има и цифра. Така цял ден, понякога и нощем. Иван ми разказа, че като е бил в килията с още няколко затворници избухнал спор за Никола Петков. Тогава Иван заявил, че Никола Петков е втори Левски за България и че ще дойде време да му издигнат паметник. Доносчик от килията предал думите му на шефовете и те решили, че той е за тази килия, която наричахме „моргата”.
    По едно време Иван започна силно да вика: „Теньо, умирам от глад”! Това повтаряше много пъти. Прозорецът на килията беше към улицата и често минаващи граждани се спираха и слушаха. Надзирателите от вишките ги разпръскваха, като ги заплашваха, че ще стрелят. Ехото от виковете на Иван се носеха над целия град, него не можеха да разстрелят. Понеже Иван споменаваше моето име, един ден при мен пристигна началникът на затвора. Той бил обущар, но брат му като партизанин уредил да му дадат чин капитан и го назначат началник на затвора. Прост и много жесток, кръвожаден хищнически индивиди
С отварянето на вратата той изсъсква:
    -Гад, тоя какво сака от теб?
    -Какво да иска? Виждаш, че тук има само два стари вестници. Единият ползвам за постеля, другият за завивка.
    -Чуваш ли го тоя? – продължи той и посочи килията на Иван – това те чака и теб. Ще се подиграваш с другаря Сталин, а!?
    На надзирателя нареди: „Прибери тези вестници!”
    Аз под напора на силни чувства бях извършил голямо според шефа престъпление. Бях се изсмял, когато партийният и няколко надзиратели нахлуха в килията и палачите съобщиха, че е починал бащата на човечеството другаря Сталин. Поискаха петминутно мълчание в негова почит. Аз само прехапах устни и си помислих как ще издържа не минута, а пет и не издържах. Прихнах да се смея от радост. Това вбеси партийния и последваха плесници и бой от надзирателите в мазето. След това се озовах в единочката до Иван. Скоро мен ме върнаха в единочката, в която ми беше багажа. Тя беше насрещната на тази на Иван. Това освобождаване на единочки правеха, когато извън затвора имаше разкрита конспирация и им трябваха килии да вкарат следствените сами. Бяха принудени да ни съберат. От тук през дупчицата на шпионката наблюдавах килията на Иван. Една нощ се чу шум пред вратата му. Погледнах и видях двама надзиратели да отварят килията. Единият държеше в ръцете си нещо като чувал, а другият дърпаше Иван, който беше се сгърчил на пода, за да го изтегли на по-широко. Този, който го дърпаше каза на другия: „Абе, колега, този май че още е жив, гледам го мърда. Да му дадем малко вода, може да му премине!?” Това го чуха и другите от нашата килия. А имало и при нас доносчик, който сутринта предал тези думи и надзирателят го изгониха. Такива жаловити не били за този затвор. „Ти не чу ли какво нареди началника, а?! Да го сложим у чувала и да завържем здраво! А сега работи! Какво се мотаеш!?” И така завързания чувал повлякоха към мазето, където имаше още непокорни.
    И сега, Цецо, ехото от виковете на Иван често раздират сънищата ми. Явява се той и ме пита: „Наказахте ли ги!?” Аз гузно мълча. След неговите настоявания му отговарям: „Измислиха си някакъв закон за давност и никого не наказахме. Давност за убийства!? А Евреите още търсят и намират макар остарели и променени с пластични операции, намират ги и ги съдят за убийствата в хитлеровите лагери и газовите камери. А нашите убийци са си тук у дома. На техните престъпни кресла седнаха техните синчета и доволни сега дерибействат. И кой да ги съди, Иване, те ли?! Това е!
    Ти поне ще си останеш за твоите близки и приятели вечно двадесетгодишният земсист – Николапетковист. Дано някой някога се сети да ти издигне паметник и да ти сложи в шепите коричка хляб и чашка вода да наквасиш напуканите си устни.
    Ти никога няма да бъдеш забравен, Приятелю, почивай в мир!

    Стоян Колдов, ЛЗЗ бр.3/2016 г.

събота, 20 август 2016 г.

МЕЛОДИЯ - стихотворение от МАРГАРИТА НЕШКОВА

Засвири, Гайдарю, засвири… Със звуците Душата ми танцува,
че тук е Рая – до зори
поне нека сладко да сънува.
 
Ще идем при сладкодумните овчари
и стадото с нежност ще погалим
не питайки на кой какво са дали,
какво получили, Бог ли са продали…
 
Засвири, Гайдарю, засвири
ритмите от миналото време –
да се  разплачат даже канари
и пред нищото събудени да спреме…

    Маргарита Нешкова, ЛЗЗ бр.3/2016 г.

петък, 19 август 2016 г.

В ПОЛЕТО - стихотворение от ПЕТЪР ИЛИЕВ

Когато сляза долу във полето
и тръгна край узрелите жита,
аз слушам чудни песни в ширинето
изпети от жътварските уста.
 
А слънцето се спряло в небесата
и сипе жар по морните чела.
Кънти навред, а глъхнат в тишината
безлюдните смълчали се села.
 
Сърцето лудо тупка във гърдите
и радва се на цъфналата шил.
И шепнат ми в душата далнините,
да тръгна и нататък най-подир.
 
И аз вървя край дългата верига
от буйни кукурузи  и жита.
Над мен излита пойна чучулига,
поела на жътварки песента.
 
Петър Илиев, ЛЗЗ бр.3/2016 г.

сряда, 17 август 2016 г.

АВТОПОРТРЕТ - стихотворение от МИРЧО МОМЧИЛОВ

Ако ме питат, кой съм, от къде съм?
В мен няма ли болярска, синя кръв?
Не разполагам ли с палат чудесен
и между знатните не съм ли пръв?
 
Ще отговоря откровено, ясно.
Не крия селски си произход
и туй, че жилището ми е тясно,
А хлябът ми солен замесен с пот.
 
Родих се, раснах в преходното време
от ралото до атомния век.
За мен животът ми остана бреме
на простия обикновен човек.
 
 Мирчо Момчилов, ЛЗЗ бр.3/2016 г.

неделя, 14 август 2016 г.

ЕПИГРАМИ - епиграми на АТАНАС ЛИЧЕВ

ПРОЗРЕНИЕ
 
Имала глава да пати
баш от хитри магистрати!
 
ВИСОКОДОБИВНИК
 
Пред нищо не се стъписа –
триста доноса написа!

КЪДЕ СИ ВЯРНА ТИ ЛЮБОВ НАРОДНА
По Д. Чинтулов
                    
На гурбет замина
в далечна чужбина!
 
Атанас Личев, ЛЗЗ бр.3/2016 г.

петък, 12 август 2016 г.

СЪН - стихотворение от НАДЕЖДА ЦАНЕВА

Събуждам се в два.
Небето чернее.
Над него - грее луна.
Сънят бяга, след звездите вървя.
Нощни друмища
пред мен се разстилат.
Върху сънища
бели летя.
Мечтите следя.
Протягам ръце - ще ги уловя...
Светло небе, цветна дъга.
Свърши сънят. Започва деня.

Надежда Цанева, ЛЗЗ бр.3/2016 г.

сряда, 10 август 2016 г.

ПО НАСЛЕДСТВО - епиграма от ГЕОРГИ КОЗАРЕВ

Народиха се разни партийни келемета,
на познатите номенклатури синчета.
И те като бащите сродени с кафенета
бистрят политика
и не хващат мотика!

          Георги Козарев, ЛЗЗ бр.3/2016 г.

неделя, 7 август 2016 г.

ЗАВЕТ - стихотворения от ГЕОРГИ ЗАРКИН

ДУЕЛ
 
Кръстосахме си шпагите със тебе, Време,
макар да знаем за твоята ужасна сеч.
Пегас, изправих се на здравото ти стреме,
размахвайки перото, вместо остър меч.
 
Не се страхувам и от люти рани,
които ми нанесе, Време, неведнъж във гръб.
Аз повече страхувам се от черни врани
зрънцата сбрани да не изкълват.
 
А всяка капка от кръвта ми буйна и сурова
ще я превърна във космичен лъч
и той, уверен съм, ще стигне до планета нова,
където времето не представлява смърт.
 
Тогава ти ще разбереш, че безполезно
било е връз перо да вдигаш меч.
Поетът също е едно тяло небесно,
изгрее ли – то не залязва веч.

ЗАВЕТ
 
Раздели ни съдбата лиха в час злощастен
и храмът ни семеен в прах тя разруши.
И само раната ми е свидетел безпристрастен –
немилостиво и безспирно все кърви.
 
Макар да съм затворен като птица в клетка
и дните си като пшеничени зърна броя,
аз пак честит съм с чест и съвест чиста –
в съня ми камъни надгробни не тежат.
 
Не укорявам никой, не тая и злоба
в беда че съм оставен, синко, насред път.
Ще стигна пълзешком и сам до гроба,
за да опра в земята-майка гръб.
 
Ако не ти се отдаде велик да станеш
то ще те моля, скъпи синко, не скърби –
по-прекрасно е човек да си останеш,
но истински човек. И българин бъди!
……..
 
Когато се научиш да летиш,
тогава ти ще се превърнеш в птица!
Не се страхувай, че ще изгориш…
И клетката превръщай във зеница.

АЗ ВЯРВАМ!
 
Светът ще бъде по-прекрасен от дъгата,
човекът – по-добър и мил от херувим.
И всички ще са  равноправни пред благата,
и всеки кът ще бъде нов Ерусалим.

Георги Заркин, ЛЗЗ бр.3/2016 г.

ЕДИН ЗАБРАВЕН ПОЕТ-МЪЧЕНИК - статия от ЦВЕТАН ЛАЛОВ

                   “ Нам нужни са ни храбреци –
                      задават се барутни жътви.
                      Поне станете вие, мъртъвци,
                      защото живите са мъртви!”
 
                                                 Георги Заркин
    И тази година България отбеляза 3-ти март. Отбеляза го и отпразнува, но никоя медия не спомена нищичко за един поет-мъченик, роден на тази дата през 1940 г. в с. Бели Искър, Самоковско – Георги Атанасов Заркин.
   В края на септември 1944 г. баща му е арестуван и никой повече не го вижда. Заедно с 28 души самоковци е хвърлен от “Черната скала” край Боровец. От нея тогава са хвърлени още десетки знайни и незнайни мъченици от Софийска област. Желаещите мъст нови властници са удовлетворени. Тях не ги интересува, че оставят млада вдовица, дете сираче и вечно скърбяща майка.
  Момченцето расте под бедните, но топли грижи на майка си, едва съхранило в детската си памет спомена за добрия си татко. Завършва селскостопански техникум в Ихтиман. Като войник служи в Строителните войски, нали там са всички младежи с “лоша” наследствена характеристика. След службата работи в АПК Самоков. Любознателен, обичащ книгите, пише първите си стихове. Любовта му към писането го правят сътрудник на в. “Самоковска комуна”. През 1963 г. е назначен на работа във в. “Земеделско знаме” като фоторепортер. Още в същата година написва 6 позива в редакцията на вестника, в които пропагандира  съпротива срещу т.н. “народна власт”.
     По шрифта на редакционната пишеща машина ДС установява, че позивите са писани от него. През зимата на 1966 г. Заркин е арестуван  и осъден на 6 години  затвор. След нахлуването на войските на Варшавският договор в Чехословакия и смазването на Пражката пролет през 1968 г. в знак на протест провежда 28-дневна гладна стачка и пише открито писмо до министър-председателя.  По този повод го съдят отново. За да го сломят и го принудят да промени политическите си възгледи често го изолират в единична килия, но Георги  Заркин продължава открито да заявява своите антикомунистически убеждения. И в затвора продължава да пише стихове и по уникален начин ги предава на близките си. Неговото творчество е от две хиляди стихотворения и епиграми и романа “Чест”. В него той не говори за мъст, за омраза, а за любов и човешки взаимоотношения.
     Идва времето да бъде освободен, но в България се очаква международна писателска среща. Властта е обезпокоена. Тя знае добре, че писателите от Капиталистическите държави ще поискат среща с поета затворник. И наистина, те искат  среща с поета Заркин. Властниците цинично им отговарят: “Той почина от естествена смърт, но ако искате да чуете нещо за убит поет, ще   Ви разкажем за Никола Вапцаров, разстрелян от фашистите”.
     Поетът Георги Заркин по най-жесток начин е убит в Пазарджишкия затвор на 7 август 1977 г.
     Да! И днес във времето на демокрацията никой не се радва на смъртта на Вапцарпов и не отрича стойността на поезията му, но за него са издигнати и се издигат паметници, улици, училища и др. носят неговото име, влязъл в учебните програми, и досега е там…
     А за поета-мъченик Георги Заркин… Бих казал, позорно се мълчи.
 
    Цветан Лалов, ЛЗЗ бр.3/2016 г.

петък, 5 август 2016 г.

БЪЛГАРСКАТА ЗЕМЯ ТЪРСИ СВОЯ ИСТИНСКИ СТОПАНИН - статия от Кръстьо Нанев

      Споровете по въпроса за собствеността върху земята са вечни като самата нея. Още в Първото българско царство, в средата на осми век, се възприема от Византия т.нар. „Земеделски закон”, който е сбор от наказателноправни разпоредби, предназначени главно за защита на частната поземлена собственост. Този закон бил широко прилаган, тъй като стопанството било предимно земеделско скотовъдство и нуждата от защита на частната собственост върху земята се чувствала остро. Имало е три вида собственост: а/ Общинска, б/ Задругарска – родова, съставена от няколко семейства и един старейшина – дядо и в/ Индивидуална – появява се на по-късен етап, когато вече има по-добра агротехника и развити занаяти и търговия. От постановленията на Земеделския закон и от Крумовото законодателство се вижда, че частната собственост се защитава срещу кражба на селскостопански инвентар и селскостопански продукти.
     През Второто българско царство /1185-1396/, с развитието на феодалния строй започва окрупняването на собствеността върху земята, което довежда до обезземляване на част от селяните и превръщането им в наемни работници.
     През Третото българско царство /1878-1944/ всички български поданици получават земя за обработване, след освобождението от турско робство. А след Първата световна война, великият български държавник Александър Стамболийски прави поземлена реформа, чрез която оземлява 80% от българския народ, ръководен от принципа – „Земята на тези, които я обработват.” Не е случайно, че в световната класация за стоте личности на 20-ти век е включен и Александър Стамболийски.
     Трагедията на българските селяни започва след окупацията на България от Съветската армия, която налага болшевишки режим и предоставя управлението на държавата в ръцете на престъпната комунистическа партия. И тя, ръководейки се от сталинския принцип, че „селячеството е най-големият враг на комунизма”, започва жестока унищожителна битка срещу българските селяни!
     Още в първите дни след влизането на Съветската армия на българската територия, започват масови убийства, известни като „четиридесет безотговорни дни”, когато без съд и присъда са избити хиляди от по-заможните селяни. Следват лагерите и затворите, през които преминават триста хиляди души, като голяма част от тях загубват живота си. Целта на репресиите е сплашване на народа, за да се подчинява на комунистическата партия. Крайната цел е установяването на диктатура на пролетариата и ликвидиране на частната собственост. Никола Петков не е съгласен с репресиите над българския народ, но болшевишкият възпитаник Г. Димитров заповядва да го убият и след скалъпен процес Никола Петков е обесен, българската опозиция е обезглавена и цялата власт остава в безродните комунистически ръце. БЗНС е разгромен. Д-р Г. М. Димитров успява да избяга, но неговата секретарка Мара Рачева е зверски убита в Софийския затвор. Земеделците имат вече своите мъченици. Комунистите не пожалиха и пролетариата, в името на когото установиха диктатурата. През 1956 г. тютюневите работници в Пловдив излизат на стачка. По заповед на др. Пръмов, Първи секретар на БКП, народната милиция стреля срещу стачниците. Убити са 7, а ранените са 40. Настъплението на болшевизма продължава. Започва насилственото коопериране на земята. Трябва да се ликвидира частната собственост, която „ежеминутно ражда капитализъм” /К. Маркс/. Селяните загубват земята и свободата си. Възниква горянското съпротивително движение срещу съветската окупация и то веднага след края на войната. Не унгарците през 1956 г., не чехите през 1968 г. и не поляците през 1982 г., а българският народ пръв започва борбата срещу Съветската окупация. Не е случайно, ме в България репресиите бяха най-жестоки. Цветущото земеделие, създадено с труда на свободните земеделски стопани, вече никога нямаше да бъде същото! Преди войната България е седмата икономика в Европа, а след 45 години комунизъм е икономически фалирала държава, най-бедна в Европа. Но колелото на историята се върти. Дойде краят на комунизма! Великото народно събрание гласува Закон за възстановяване на собствеността върху земята, като взе за база поземлената реформа от 1946 г. Никой не получи повече от 300 дка. Много от наследниците започнаха да работят земеделие.
     На пазара вече имаше изобилие от български плодове и зеленчуци. Това не влизаше в плановете на номенклатурните комунисти и с помощта на ДПС свалиха от власт първото демократично правителство.
     Едва започнали реформите, бяха стопирани за десетилетие напред. Нашите номенклатурчици се отказаха от марксизма-ленинизма и станаха капиталисти – латифундисти. След 1992 г. законодателството даде възможност да се притежава и обработва неограничено количество земя. Жан Виденов разреши „законно” чужди граждани и фирми да притежават българска земя без ограничение. И резултатът е налице – руска фирма притежава един милион декара, други чуждестранни фирми, чрез подставени лица притежават стотици хиляди декари. Като прибавим и нашите „земеделци” от номенклатурата, става ясно защо на пазара няма български плодове и зеленчуци. Даваме субсидии за зърнени храни и тютюн, вместо за трайни насаждения и животновъдство.
     Можем ли да излезем от този омагьосан кръг? Да! Ако променим законите за земята по примера на Полша, Дания, Англия, Германия, Франция и т.н. Да възстановим фермерството1
     Освен икономическа полза, фермерството спомага за утвърждаване на демокрацията. Фермерът притежава средства за производство – земя, машини, сгради, животни. Той е свободен и независим гражданин. Освен политическа, той има и икономическа свобода, т.е. той е истински свободен човек!
     Но не трябва да забравяме какво е казал Аристотел преди 2300 години – „Колкото са повече собствениците на средства за производство, толкова по-голяма е демокрацията”. Затова на малка България й трябват сто хиляди ферми и двеста хиляди дребни производители. За целта със закон трябва да бъде ограничено притежаването и обработването на земя максисум до 2000 дка. Ще се осигурят 500 хиляди работни места, за да не се налага нашите младежи да работят във фермите на Англия, Испания, Гърция.
     Това може да се случи, ако в НС има 121 депутати, които имат съвест, морал и кураж да гласуват необходимите закони. Ако земеделците се обединят в една партия, ще имаме достатъчно депутати, за да се гласува такъв закон!
     Примерно разпределение на земята:
1.        За фермите – 51 милиона декара
Брой ферми
К-во земя за 1 ферма
Общо милиона дка
1
5 000
2 000
10
2
10 000
1 000
10
3
40 000
500
20
4
45 000
250
11

     2.        За дребните земеделци – 200 000 Х 25 дка = 5 милиона декара

инж. Кръстьо Нанев, град Варна, ЛЗЗ бр.3/2016 г.

сряда, 3 август 2016 г.

УМНО СЕЛО - хумористично стихотворение от АМИШ ВЕШКОВА

Нашето село,
е умно село:
Имаме и директорка
на детската градина…
В нея е записана
даже баба Гина…
Имаме и библиотека
с две хиляди тома.
И библиотекарка хубавица –
по цял ден си пие студена водица…
Читателка е и баба Гина
и цялата наша пенсионерска дружина!

  Амиш Вешкова, ЛЗЗ бр.3/2016 г.

понеделник, 1 август 2016 г.

ПОП С ЛАПТОП - сатирично стихотворение на КИРИЛ НАЗЪРОВ

В известен храм,
а може би и манастир,  
Със точност не знам,
един духовен пастир,
май че поп, 
наместо да чете молитва,
по лаптоп
започнал да залитва.
Несъмнало и - хо-па -
засядал пред лаптопа,  
та чак до късни нощи:
игрички, екшън, порно, още, още…
Напътствали го: -Отче поп-игумен,  
благочестив си ти и умен, 
грижи се и за манастира!
-Оставете ме на мира!
С любимия лаптоп 
съм си тип-топ!
След мене ако ще – потоп! –
И продължавал без умора…
А манастирът тънел в мухъл, прах…
Престанали да идват хора…
Дорде един иеромонах  
пред шефа го натопил.
Владиката му казал „Стоп!”   
и хоп - 
веднага го разпопил  
и го разлаптопил…
Останал без лаптопа,  попа, 
послушник вече там –
в този храм    
или пък манастир, 
безславно хвърлил топа.
Бог да го прости!

Кирил Назъров, ЛЗЗ бр.3/2016 г.