Пенчо Славейков е първият български поет, номиниран за Нобелова
награда.
Роден е на 27.04.1866 г. в гр.
Трявна - пети син на възрожденеца Петко
Рачев Славейков. Опознал е страната със скитанията на своя баща като
учител в Стара Загора, Търново, Сливен, Казанлък, София… От 1881 г. до 1885 г.
семейството му живее в Пловдив. Нещастен случай тук през 1883 г. (заспива
на пързалката и част от тялото му се парализира) принуждава подвижния,
жизнерадостен Пенчо до края на живота си да се движи с бастун, да говори
със затруднение, а дясната му ръка да трепери.
От 1892 г. е
студент по философия в гр. Лайпциг (Германия). Шестте години тук са време, през
което усвоява немската литература и
култура. Запознава се и със западноевропейската литература. Владее няколко
езици, някои от които и писмено.
Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Ю.
Тодоров съставляват знаменитата четворка на популярното в миналото списание
„Мисъл“, издавано от д-р Кръстьо Кръстев.
Утвърденият
поет и ерудит е бил директор на Народната библиотека в София, а една година е директор на Народния театър. Член е на Българското
книжовно дружество (учредено през 1869 г. от Марин Дринов в гр. Браила –
Румъния), преименувано през 1911 г. в Българска академия на науките (БАН).
Вярна спътница и другарка в живота на Пенчо
Славейков е поетесата Мара Белчева.
През 1888 г.
е отпечатана дебютната му стихосбирка „Момини сълзи“. Стоян Михайловски се отзовава ласкаво за нея.
А Иван Вазов пише от Одеса: „Аз прочетох с наслаждение „Момини сълзи“, дето блика
струя от толкова нова, игрива и нежна поезия.“
През 90-те
години на 19 век излизат още две негови книги: „Епически песни“, книга първа
(1896) и „Блянове“, епически песни , книга втора /1898/. През 1907 г. издава
„Епически песни“ – подбор от двете книги.
В
лирическата стихосбирка „Сън за щастие“ (1907) преобладава лирична нежност, задушевен
копнеж, несбъднати блянове: „Ни лъх не дъхва над полени“, „Капчици дъждовни“,
„Спи езерото“, „Докле е младост златно слънце грей“…
През 1910 г.
е отпечатана антологията „На острова на блажените“. Тук са включени: „Кулата
край морето“, „Самоубиец“, „Сто двадесет души“, „Псалом на поета“, „Катунари“…
През 1911 г.
излиза сборникът с преводи на Пенчо Славейков „Немски поети“. През същата
година започва печатането на първите три части на „Кървава песен“ – най-крупното
епическо произведение на поета.
Писал е и
много литературно-критични статии, рецензии, отзиви...
Умира на 28
май 1912 година в Комо Брунате (Италия) на 46 години. Там е на лечение, неизменно
придружаван от вярната му приятелка Мара Белчева, съпруга на убития Христо
Белчев - министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов. Погребан е
в църквата на селото, а през 1921 година (преди 100 години!), по време на
управлението на земеделското правителство с министър-председател Александър
Стамболийски, костите му са пренесени в София и погребани в софийските гробища.
