Кирил Назъров е сред най-популярните съвременни български поети-сатирици – автор, който умее да превръща ежедневието в малки сценки, а човешките слабости в усмихнати поетични огледала. С книгите „Малокалибрени усмивки“, „Под вол теле“, „Сентенции без претенции“, „Рай за дяволи“ и „Искри в тъмата“ той отдавна е заел своето място в българската хумористично-сатирична традиция.
Но има нещо, което го отличава още по-ясно: той е един от малцината автори, които разработиха нов своеобразен жанр в българската поезия – малката басня.
Кратка, точна, игрива, но с характер. Миниатюра, която в няколко реда носи цял свят от наблюдения и констатации, илюстриращи ясна авторова позиция. Новата му книга „Кратки схватки“ (изд. gabriell‑e‑lit) е точно такава: сборник от кратки басни. Но не и малки. В тях има хумор и закачка; в тях човешката природа приема лицата на животни, предмети, стихии.
В тях има обществено поведение, народопсихология, обобщение и конкретика. Те звучат с онзи леко намигващ назъровски тон, който казва истината без да я натрапва.
Баснята е древна като изказ и начин на представяне на света, но Кирил Назъров й дава нова сила. Един от най-старите литературни жанрове, от Езоп през Лафонтен и Крилов, до Петко Р. Славейков, Стоян Михайловски и Банчо Банов, обичан от малки и големи, в „Кратки схватки“ тя се появява в съвременен, бърз, кратък, остро-сатиричен вид – жанр, който говори на езика на нашето време.
Композиционно, сборникът е изграден от две части, които ще представим с кратки щрихи.
Две от басните – два огледала
В първата част са представени сатирични стихотворения, сред които изпъкват „Правда и Кривда“ и „Куче влачи, диря няма“. Самите заглавия са разпознаваеми народни поговорки, които подсказват съдържанието.
Читателят, макар да предвкусва сцената и действащите лица, се оказва неподготвен за шеметното развитие на сюжета. Назъров превръща политическото „Днес“ в театър на вечния спор; спор, който започва с идеали и завършва с договорки. Баснята е едновременно смешна и тъжна, защото разкрива механизма на властта така, както го познаваме: шумен, хаотичен, безкраен, а понякога и привидно враждебен, докато зад кулисите се разбират „да не си рушат покоя“.
В „Куче влачи, диря няма“ политическата метафора е още по-остра: конгрес на „кучешката чест“, в който всеки иска да бъде лидер, а накрая избира най-удобния „Кучи син“, докато старите „овълчени помияри“ дърпат синджирите.
Баснята е смешна, но и болезнено точна – картина, която всеки читател разпознава без усилие.
Водовъртежи – лятото, което говори
Втората част на сборника е триумф на истинската „малка басня“ – сатирични краткостишия, които с няколко думи градят светове.
Започва с цикъла „Водовъртежи“ – миниатюри, в които морето, реките, водораслите, рибите и блатата говорят с човешки гласове. Това са стихове, които носят духа на отминаващото лято – морските вълни, тихите води, рибешките амбиции, жабешките кавги, водораслови претенции и хипопотамски недоразумения. Лекота, хумор, езикова игра и едно намигване към сезона, който си отиде.
„Кратки схватки“ е книга за читатели, които ценят краткото, точното, усмихнатото слово. За онези, които вярват, че хуморът може да бъде критика, а миниатюрата – пълноценна поезия. За хората, които обичат да разпознават себе си в огледалото на баснята.
Книгата излиза до дни и ще бъде едно от най-ярките сатирични заглавия на сезона.
Редакционна статия
съвместна публикация със сп. "Картини с думи и багри"
Вече си помислихте, че е дошло времето за пиене на ракия, но преди да дойде това време, тя трябва да се свари. Започва се през месец юли, когато започват да зреят първите джанки, и когато те свършат, се продължава със сините сливи през август. Процесът завършва с варенето на гроздовите джибри през ноември и декември. Изобщо това е доста натоварен период за част от мъжете, които не ги мързи и предпочитат да си сварят домашна ракия. Е, и друго е чувството да сложиш на масата пред роднини и приятели шишето и да кажеш с гордост: „А сега опитайте от моята ракия.“
Това лято джанките и сливите родиха, и за мен започна производственият процес. Най-трудната част е събирането на материала. На тия години не е лесно да се стои клекнал и да се прави „здрасти“ с всяка джанка. Но аз това го правя от дете и не мога да допусна роденото да не се оползотвори и да се скапе. Събирам и се сетих как с дядо ми събирахме, и как той беше по-възрастен, и въпреки това една сутрин ми каза:
— Майка ти и баща ти направиха компотите и сега е наш ред да съберем остатъка от джанките за ракия.
Събираме, и аз му казах, че тази година джанките са родили добре и ще сварим доста сливова ракия. А той се засмя и вика:
— И гроздовата няма да е малко.
— Е, викам, още е рано да предвиждаме за гроздовата.
— Не е рано, и сега ще ти обясня каква селска хитрост сме измислили, за да прецакаме комунистическия тотален контрол над ракиеното производство.
Преди да вземат властта, казаните бяха частни и много хора си имаха в дворовете, или роднини се обединяваха и си купуваха общ, особено в лозарските райони на страната. Комунистите забраниха частните казани и ги събраха. Направиха във всяко село казанджийница със собственост на селската кооперация. От кмета се взема разрешително, което ти позволява да си свариш твоя материал на ракия. С това разрешително отиваш при казанджията и му се молиш да те включи в графика навреме, за да не ти прекипят джибрите. Изобщо сме на колене пред кмета и пред казанджията, които те следят да не свариш повече от разрешеното и евентуално да започнеш да продаваш и да подбиеш държавния пазар на заводската им ракия.
— Затова сега ние като сварим сливовата, която за предпочитане трябва да се превари, ще я сипем в гроздовите джибри и ще имаме двоен ефект. Хем ще преварим сливовата, и хем ще получим много повече гроздова, която е много по-ценна. По този начин избягваме преваряването, и за да не види казанджията колко сме сварили, искаме час за варене вечер, защото той си отива вкъщи да спи, а баща ти пренася дамаджаните със сварената ракия. На сутринта имаме само петнайсетина литра.
— Е, браво, че сте го измислили.
— Ами то българинът произвежда ракия от векове и много мрази да го ограничават, затова винаги ще измисли начин да си спаси ракията. И от мен да знаеш – пази се от промишлената им ракия. Ти виждаш, че нито аз, нито баща ти, нито някой от чичовците ти стъпва в кръчмата да им пие първо боклуците, и второ – кръчмарят да ни следи какво говорим като подпийнем и да ни докладва на милицията, ако плюем по властта.
— То това е добре, но в основата стоят тези дървета, които си насадил, за да има сега какво да събираме.
— Така е. Тази джанка баща ми я насади от такава, която имахме в старото село, и тя е почти на моята възраст. Сливите са много държеливи по принцип, а така също и черниците. Българинът като си построи нов дом, веднага си посажда на двора слива и черница, защото лятото поне за месец кокошките му се изхранват от черниците и джанките. А след 40–50 години ще има прекрасен материал за качета, каци и бурета от черницата. Знаеш ли, че на всяка нива имахме някакво плодно дърво? Като спрем за почивка или обяд под него, бяхме на сянка, а и си похапвахме плод. А когато жънехме, компотът от простата джанка ни спасяваше от жегата. Комунистите много се измъчиха, докато ги изкоренят, защото тракторите им трябвало да ги заобикалят.
Такива неща си говорехме с дядо ми, докато събирахме джанките. Не им беше лесно на дядо ми и на баща ми да прекарват джибрите и дървата до селския казан в края на селото, а аз сега съм много облекчен, защото казанът ми е в гаража и само трябва да го изнеса навън до огнището. Това е едно от положителните неща – че липсва тоталният комунистически контрол над живота на българина и в частност над ракиеното производство.
За “Безсмъртна надежда”, автор Елисавета Цветкова, изд. gabriell-e-lit, С., 2026 г.
След значителния успех на първата ѝ стихосбирка „Цветето на любовта“, Елисавета Цветкова представя на читателите своята втора книга със стихотворения „Безсмъртна надежда“ (Надеждата след залеза – безсмъртна надежда). В нея тя интерпретира ценни, но поизоставени днес морални и нравствени стойности като християнска доброта и смирение, човечност, скромност, истинско приятелство.
В първата ѝ стихосбирка преобладаваше темата за любовта в нейните различни измерения и проявления – към Бог, към любимия, към хората, към живота… И в новата ѝ книга мотивът за любовта обагря повечето от стихотворенията. Както и смисълът, философията на живота, обикновените човешки вълнения, действия, състояния… И най-накрая – кончината…
Това са дълбините, от които извират струите на нейното вдъхновение и талант. Откровението и искреността, чистотата и непосредствеността са същността и основните морални категории, които срещаме в поезията ѝ.
Наситени със сгъстена емоционалност и тънка чувствителност, лирична топлота и вълшебен блясък, стиховете ѝ внушават непринудено идеите и посланията на авторката – стремеж към добросърдечие, хуманност, честност, красота…
Не малка част от стихотворенията привличат интереса на читателя с умението на поетесата да пресъздава проникновено вълненията и състоянията на човешката душевност. Както и стихотворенията, в които изобразява одухотворено околната действителност – дървета, пейзажи, животни, птички.
Един от обикнатите ѝ художествени похвати е да задава въпроси:
Защо ли, защо ли, се питаме вечно? Защо пак да свиваме в злоба юмрук? Защо не погледнем приятел сърдечно? Да можем на обич научим се тук.
Въпроси, въпроси, о много въпроси. Въпроси различни без отговор много. От де си? Какво си? Защо си? Защо си? Въпросите наши са нашето лого.
„Въпроси“
Както всеки човек, така и тя си задава въпроси, които често се свеждат до смисъла на съществуванието и на осъзнаването – кои сме, какви сме, откъде идваме, къде отиваме…Различни въпроси задава към себе си, към другите, към Бог в стихотворенията: „Надпревара“, „Разпиляното съкровище“, „Къде си? „Голямото защо“, „Въпроси“, „Защо си“ и др. Единствено в Библията тя намира точните и верните отговори на своите въпроси за смисъла на човешкия живот.
Въпросите и отговорите съвсем естествено са екзистенциални: защо сме родени, как ще преживеем времето, което ни е отредено на този свят, какъв е смисълът на съществуванието, кое е нашето призвание, осъзнаването кои сме, какви сме, откъде идваме, къде отиваме… И призовават за повече обич, човешка топлота, уважение към хората.
Лайтмотивът на стихосбирката е добротворството, вярата, смирението, любовта… И преди всичко зов за почит и любов към Бог и между хората! Нали Бог е любов. Бог е надеждата, упованието. Той ще те избави от болката, от мъката, от тъгата:
Когато мъката притисне душата свита на кълбо и се опита да потисне във тебе зрънцето добро.
Шепти отново Бог надвесен: “Защо не си при Мен, дете? Не стой от мъката отнесен, със Мене ще ти е добре!”
Когато мъката опита надеждата да угаси, стои тъгата в тебе скрита и думи нямаш ти дори…
Тогава чуй, Исус те кани: “Ела при Мен, не се бави, аз ще превържа твойте рани, ти лекия ми кръст вземи”.
Тогава мъката ще стихне, тъгата няма да тежи, ще можеш пак да се усмихнеш и другите да насърчиш.
„Мъката ІІ”
Творчеството, литературата, пък и изобщо животът ни са стремеж към непрекъснато разширяване на познанията, към духовно извисяване. Истинският, пълноценният човешки живот е едно пътуване към съвършенството, което е присъщо единствено на Бог!
И в книгата „Надеждата след залеза – безсмъртна надежда“ този стремеж е логичен. Логичен е и мотивът за неизбежния край, за смъртта. Но и за възкресението:
Но ти си победена на Голгота и твойта сила счупена е, знам. Исус ще ни извика във живота, когато се завърне с мощен плам.
„Неизбежна среща”
Всеки жив човек е смъртен. И никой не знае какво следва след залеза, както метафорично е озаглавила книгата си Ели. Но на смъртта тя не гледа като на някакъв трагизъм и драматизъм. Тя вярва в Библейската истина за състоянието на мъртвите, че това е само сън без сънища, очаква Второто пришествие на Христос, когато нашата земя ще бъде пресътворена и мъртвите ще бъдат възкресени, така както всичко това е описано в Свещеното писание. Това е преминаване от едно към друго космическо измерение.
Остават само следите. И най-вече добрите дела, които човек е сторил и завещава след себе си. И надеждата!
И тъй като надеждата у всеки човек е, че залезът е някъде далече, нека пожелаем на Елисавета Цветкова здраве, бодрост и вдъхновение за нови творби, за нови добри дела, за нови творчески висоти!
КРАТЪК КОМЕНТАР ЗА “ЗАЩОТО ІХ” – автор Цонка Великова, илюстрации проф. Илия Илиев, изд. “Фараго”, С., 2026
Деветият том на “Защото” на Цонка Великова започва с едно голямо ЗАЩО – без въпросителен. Не е нужно – веднага следват отговорите, и те са повече отколкото изисква един въпрос…
Защото най-сигурният път е този, по който мнозина са стигнали.
Но – докъде са стигнали, питам се и в моя въпрос няма отговор… Нито във въпроса на лирическия Аз на Цонка Великова. Защото отговорът е различен за всеки. Защото точно това първо тристишие задава тона на книгата – афористичните фрази са мъдри, но не защото са правило, и не защото са клише, и не защото са някаква “Истинска истина”, а защото са път, по който всеки трябва да стигне до своето защото… Кой е твоят път? Оня, по който искаш да стигнеш – до къде? Само ти знаеш… своята вътрешна цел, своята мишена, която трябва да простреляш, за да не те разстреля животът.
Тичам през деветите “Защото”, тази малка квадратна книжчица, така изящно оформена от графичния дизайнер на “Фараго” Ангелина Аврамова…
*
Действието и бездействието – между тях заключена първата мозайка от колекцията на проф. Илия Илиев, предоставена за илюстрации на книгата. Случайно или не – аз днес подреждам “къщата си” – недовършената къща на моя сайт, в който искам да приютя изкуството на думите и багрите, който искам да бъде дом за всеки, който почука на вратата му с ясно сърце и с желание да сподели – думите и багрите си, онова, което е “вътре”, “в него”, онова, което е отражението на “вън” върху “вътре”, върху “него”… Думите и багрите, чрез които мислим и усещаме и разбираме и променяме света – вътре и вън – в нас и в другите.
Къщата ми – неподредена – затрупани птичи стъпки
1
Защото не се подрежда недовършена къща.
Защото негодникът не може дълго да бездейства.
Като устрелена птица потъва навътре в тъмното бялата фигура – между опалови мехурчета – като между капки вода. Корморан, устремен след плячката си… Не, корморанът е черен…
Бяла чайка – по пясъка следи от вълни
Кой знае как, но – някак, Цонка Великова успява на накара “злото”, заключено в думата “негодникът” да започне да действа, въпреки думата “бездейства”. Стаеното, латентно, извечно зло… Но етимологията на думата казва друго – негодникът не е зъл, той просто е негоден… за добро за добро ли? Защото…
Продължавам да се взирам в това пано със земни тонове и търся гласа на водата, но виждам само очертанията на птица, която се превръща в скат – и неговият фрагментиран шип остава насочен нагоре, макар движението да е надолу – шипът стърчи, като копие, готово да… Не, в това пано има движение, но няма заплаха, няма агресия – само мехурчета, които следват нечие движение, нечия поезия и мъдрост…
*
Тук е червено, и ониксово, и охрено. Тук животът тупти – между линиите на вени и артерии, които стягат някаква непозната мускулатура, която иска своята глътка живот… И се разпръсква – в тъмните очертания на неизвестното. Там ли са върховете, където броди интелектът?
Мозайките на Илия Илиев са изградени с изключителна дисциплина на ръката и мисълта. Фрагментите не са декорация, а семантични единици, защото всяко блокче носи значение. Той използва камък и стъкло като архетипи на паметта и мисълта: плътното и прозрачното, земното и ефирното – въплътени в твърдостта на материала, израз на устойчивостта на интелекта. Тази двойственост създава напрежение, което е в пълно съзвучие с афористичната поетичност на Цонка Великова – кратка, многопластова, ударна.
2
Защото интелектуални върхове не се изкачват с дресировка.
Защото някои хора са мъртви далеч преди да умрат.
За да ни напомни, че тъсенето на знание, търсенето на отговори за същността на природата и човека не е натиск и принуда, а вътрешен избор и път. Път, който можем да намерим… или да създадем. Точно това съзидателно начало е сърцето на научната еволюция, която се постига с жива мисъл, която е освободена от каишките на дресурата, от паяжината на утъпканите пътеки.
Но – за да създаваме, трябва да сме интелектуално живи… И афоризмът идва като отговор – “защото някои хора са мъртви далеч преди да умрат”…
*
Водопад, кора на дърво, пролазва змия… Стига клишета! Може да е гущер, или игуана… дори кълвач… Но – защо ни е помощ, ако срещнем кълвач?
Някак, текстът и паното успяват да комуникират не помежду си, а пряко със зрителя-читател и да предадат общо послание – тяхно собствено, комбинирано, синергично послание, което – не знам защо, отново усещам като заплаха.
Толкова красива е тази дървесна кора-водопад, толкова течлива, водна, неспокойно-променлива, и в същото време някак странно успокояваща, упойваща, медитативно-хипнотизираща… И цялата тази церулеумна, индиго-нефритена гама, която се разпилява върху фрагменти от мраморно-керемидено, потънало в разлято бургундско…
3
Защото истинската помощ е дошлата навреме.
Защото е изнудване, ако с някогашни рани се оправдават сегашни провали.
Каква изключителна прецизност на линията, изградена от изящни ониксови фрагменти, едновременно овладяно, вклинено движение на ръката, и устрем, който чертае ламинарния поток на живота. Напукана кожа – като като отрудена длан, или коричка на рана. Колко ранени колене, колко падане в прах, камъни, твърд асфалт, грапав бетон, колко кръв върху длани, издрани по пътищата на израстването… колко мечти, останали в склада на съзнанието ни.
*
Великолепие от форми и цветове, от движение, закодирано в спиралите, които не пропадат, а избухват в полусферични бисерни сияния – като въплъщение на знанието, което струи от нашата сърцевина и осветява.
Спиралите в паното са визуален еквивалент на просветлението и знанието като светлина и посока отвътре навън, не като тежест, не като задължение, а като мисия. Охреното и ониксовото носят топлина и усещане за живот, за плът, която пулсира, за мисъл, която е основата, върху която е изградена личността.
Тази цветова система е емоционален код, който зрителят разчита интуитивно, без нужда от обяснение.
4
Защото е скъперничество да крием наученото само за себе си.
Защото, въплътено в съдбите ни, знанието твори.
От студеното послание на опаловобялото, през контрастното тъмно на графитеноониксовото, до цъфтящата топлина в центлалната зона, където преливането към охра и тухленочервено създава усещане за концентриране на топлина и живот – знанието твори съдбата ни. Знанието, което е топлина, която трябва да разпръскваме, да раздаваме, да споделяме – като мост към другите, като сиянието, което трябва да свързва живота!
Линиите не очертават форми, а водят погледа, създават усещане за вътрешно развитие, за движение, което не спира в рамката. Това движение е същото, което Цонка Великова постига с думите. Защото „Защото“ е непрекъснато търсене на смисъл, което не завършва с точка.
*
Като смачкан лист декоративна хартия, захвърлен, безполезен, скъсан – след като е доставил своя пълнеж – от подаръчно щастие… Не знам защо това усещане за отминал празник доминира в съзнанието ми при всеки досег на погледа ми с това пано. Композиция е изградена от стъклени и керамични фрагменти, подредени в разклоняваща се, почти растителна структура. И някак отново, незнайно защо мисълта се връща към разчитане на форми, които носят напрежението на разрушение. Като конус на дишащ вулкан – замръзнала многоцветна лава търси формите на местността – за да се слее с тях, или за да ги промени. Светлината се пречупва през прозрачните късчета, създавайки усещане за движение и дълбочина. Техниката е класическа мозайка от стъкло и смалта, но с модерна интерпретация. Фрагментите са неравномерни, органични, сякаш „разпръснати“ от вътрешен взрив. Цветовата гама е богата на зелени, синкави и златисти нюанси, с проблясъци на сребро и лилаво, които напомнят листа. Това придава на творбата живост и динамика, характерна за Илия Илиев: той не гради образи от равни плочки, а от енергия, която прелива през различни настроения…
Защото битките ни със звото не бива да ни правят зли
И точно тук се усеща органичната свързаност на текст и визуален компонент; те говорят на един език. Мозайките на проф. Илиев са визуален контрапункт на тристишията на Цонка Великова. Те не илюстрират буквално, а взаимодействат с думите; превеждат философските афоризми в светлина, цвят и материя.
5
Защото битките ни със злото не бива да ни правят зли.
Защото най-сигурната закрила е родителската обич.
И някъде тук, в тази сплав, усещаме ръбестата прегръдка на родителската грижа – грижата, която приема всичко, за да го превърне в топлина и закрила.
*
Златистоохрената раздробеност на неизпълнените обещания.
Като разкъсан профил, който се опитва да надникне в себе си. Мозайката придава на думите физическа плътност: всяко стъклено парче е като отделна мисъл, всяка линия въздейства като движение на съзнанието. В тристишието има концентрирана идея; в мозайката — концентрирана светлина. И двете работят с фрагмент, но постигат цялост.
6
Защото, нямаме ли намерение да ги изпълним, обещанията са измама.
Защото общият ни път с някои хора бързо приключва.
И недовършеният профил е като път – неизвървян, останал като неосъществена възможност, или като скъсан възел, който ни освобождава. Тук-там златисти проблясъци напомнят за слънцето – единственият път, който цялото човечество следва – независимо от всичко – неумолимият път на гравитацията.
*
Като клин, разкъсващ сърцевината на съзнанието е белият, назъбен отрез, докосващ почти централната точка на паното. Като разлом, или – като прозрение, като разбиране на себе си? Неравновесно, незавършено, висящо – като човек, устремен към днешния ден, който е пропуснал своето “Вчера” и не знае къде е онова “Утре”, в което ще бъде щастлив.
7
Защото най-ценното умение е да разбираме себе си.
Защото великодушният застава на страната на унижения.
*
Прекъснатите пътеки на доверието – онзи недовършен жест на художника, който разлива стъклото върху грапавата плъта на мозайката, за да създаде усещане за плъзгане, като пропадане, като житейска загуба и загуба на перспектива.
Тук композицията е по-плътна, почти барокова. Използвани са полирани камъчета, стъклени топчета и прозрачни извити пръчици, които създават усещане за златисто течение – поток от светлина и материя. Цветовете са топли: медни, кехлибарени, пясъчни, с отблясъци на зелено и бронз. Мозайка е изградена чрез вграждане на различни по форма и размер елементи в основа от смола или цимент, което позволява на светлината да прониква между тях и да създава игра на отблясъци – като в златна вода. Ефектът е почти скулптурен, създава илюзия не за плоска повърхност, а за релеф, който „диша“ с всяка промяна на осветлението и гледната точка.
8
Защото няма кого да препъваме, ако всички са ни изоставили.
Защото укриваното богатство предполага престъпление.
“Богатство” – ключовата дума в това визуално изобилие, в контраст на “укриване” и “престъпление”. Тук богатството на красотата доминира, тържествува и показва смисъла на пълноценния живот. Живот, в който трябва да обичаме, да помагаме, да бъдем открити. Точно това е и посланието на Цонка Великова, имплицитно съдържащо се в нейните афоризми, които говорят за друго – онова друго, което носи негатив на личността, междучовешките отношения и обществото като организъм, в който съществуваме заедно.
*
Бъркотията на живота, представена във форма на растение – свободно, дишащо, развиващо се в трите свята на въздуха, земята и водата – то пие с дълбоките корени влага и храна, закотвено, слято с плътта на планетата, а с листите – светлина… за да извърши великото превръщане на елементите, които са в основата на живота, които дават храна на всички организми…
Великото безредие и подредеността, в рамката на които съществуваме. Тук художникът се обръща към по-свободната техника на скальола, за да закодира разклоненията и връзките, на които е способно едно живо същество. Нефритеното се излива в графитено и пясъчно, в лазурно и охра – естествено, красиво, търсещо – като корен и основа и равновесие.
9
Защото безредието в домовете ни издава умствена бъркотия.
Защото само постигналите мир със себе си могат да бъдат щастливи.
В равновесието ли е щастието? Или в търсенето? В тристишието на Цонка Великова търсенето е закодирано в думата “постигналите” – защото тя предполага посока, но предполага и пълнота, и равновесие. Паното се превръща в код на вътрешната философия, в която формата не е украса, а път към смисъла.
*
Това пано е най-богато – като синтез на целия том “Защото – ІХ” – то е апотеоз на живота. Читателят-зрител точно тук постига онзи рядък момент на естетическо съвпадение, когато езикът на багрите и езикът на думите се срещат в едно и започват да говорят с един и същи глас. Не е въпрос на “прилика”, а на синхрон: тук мисълта и зрението се движат по една и съща честота, цветовете започват да мислят, а думите да светят. Цветовата гама е богата, наситена, мозайката се държи като живописно платно, в което фрагментите приличат на мазки – динамично накъсани, но и създаващи спокойствието на езеро при знач. Илия Илиев използва светлината като четка. Всяко парче камък отразява различен нюанс, така че пейзажът не е статичен. Когато се движиш пред паното, цветовете се променят като в сън, който се разгръща при събуждане. Това е живо изображение, което не може да се „запомниш“, защото се променя с всяко гледане.
Паното е градиент на живота – от земята към небето, от материята към духа. Растението не е реалистично, а символично: то е мисъл, която расте. Фрагментите от зелено са като невронни връзки, а червеното под тях – като пръстта и кръвта, която ги храни. Това е мозайка на съзнанието, не на природата.
10
Защото успехът на начинанията е вграден в добре премислената първа крачка
Защото, когато прекомерно искаме нещо, не забелязваме по-добрите възможности.
Не мога да спра да се взирам и търся… И да намирам… В дълбоко червено и бургундско в долната част – земята, коренът, страстта, началото. Топлината, от която тръгва всичко. Охра, златисто и медно… като преход между земното и небесното, като залез, който не угасва, а се разлива. Жълтото, пламтящо до светло оранжево, като надежда и пробуждане, като топлината на човешката близост. Тук цветовете не са фон, не са послание, а дихание. Което преминава в по-хладното, небесно, духовно тюркоазено и церулеумно синьо – въздухът, просторът, мечтата, сънят. Това е пространството, в което всичко се разтваря. И накрая – тъмносиньо и индиго в горната част… Дълбочината, нощта, пропадането в неизвестното, съзнанието, което се обръща навътре… за да постигне съзерцание, просветление и път към намиране на отговорите за света и съществуването. Точно тук идва връзката – цветовете на живота, който обвързва стихиите – нефритено, изумрудено и малахитово зелено – растението, живата материя, пулсът на природата. Цветът и формата са неравномерни, като мисъл, която се разклонява.
Тази мозайка е най-богатата; тя е синтезът на всички „защото“ – от земното до духовното. Тя е визуалният отговор на конкретното тристишие: „Успехът на начинанията е вграден в добре премислената първа крачка.“, защото тук първата крачка е коренът, а успехът е светлината в горната част, защото цветовете не просто съществуват, а мислят. Но тя е и повече. Тази мозайка е олицетворение на Дървото на живота – онази най-важна същност, която е смисълът на творчеството на Цонка Великова, постигнало своя синтез и плътностна концентрация в томовете “Защото”.
*
В заключение мога да кажа уверено, че деветият том на „Защото“, събрал нов цикъл от тристишни афоризми на Цонка Великова, илюстрирани с мозайките на проф. Илия Илиев създава общо поле, в което думите и багрите се преплитат така, че границата между литература и визуално изкуство изчезва, за да се постигне философско и естетическо послание. Словесните фрагменти дават посока за мисълта на читателя, мозайките дават визуален фон, но и в двата случая отговорът на онзи първоначален въпрос, с който сборникът се обръща към читателя – „Защо“ не е еднозначен. Всяка дума, всеки визуален жест е мост, отворен към интерпретация и личен размисъл. И това е най-ценното в книгата.
хайку-афоризми: Цонка Великова
мозаечни пана: Илия Илиев
коментар: Габриела Цанева / Gabriela Zaneva
съвместна публикация със сп. "Картини с думи и багри"
незабелязано почти. Денят на лъжата и таз година отлетя, но не отлетя самата Тя. Все се въси – уж краката ѝ са къси, уж нямала крила, ала по градове, села лети като стрела и все ще свари Истината да превари. Лъжата съществува откакто свят светува, но в нашето безвремно време тя истински проблем е. Лъжците правят, струват – все някак си да те измамят и даже без да се засрамят. Лъжците вече са от кол и въже – ако един не те излъже, това ще стори втори… Неспирно мамят те отвсякъде рекламите. В търговски, социални мрежи разчитат на наивни и невежи. Но как човек да разбере кое е по-добре: да го излъже ало-измамник или пък политик-безсрамник? Хортуват хора във кръчмата, на двора, че обстановката предизборна била е извор на лъжи, купуване на гласове… Туй било ясно като две и две! Пък аз какво да кажа, без да лъжа, мажа? Лъжата – близка ли или далечна – като че ли остава вечна?!!!!
„Гологанов и сие“ е книга, която идва в точния момент — в момент, когато темата за „Веда словена“ отново се връща в научните и културните разговори, но все още остава обвита в митове, недоизказаности и едностранни тълкувания. Гатя Симеонова предлага не просто нов прочит, а нов модел на мислене за това как се раждат, пазят и предават словесните съкровища.
Книгата разглежда фигурата на Иван Гологанов не като „подозрян“, а като единствения възможен посредник между помашките певци и Веркович — човек, който е успял да спечели доверието им, да ги изслуша и да запише онова, което те са пазили като наследство от бащи и деди. В статията си Симеонова подчертава, че срещите са били тайни, без свидетели, защото „помаците държат срещите да бъдат тайни… поради забраните, наложени им от ходжите“ .
Това е ключът към разбирането на целия феномен.
Още във въведението Гатя Симеонова заявява отправната точка на своя труд — едно „въведение с оттенък на недоумение“, породено от невъзможността да се приеме едностранчивото противопоставяне „Веркович срещу Гологанов“, наложено от Арнаудов. Авторката поставя под въпрос мотивите, методологията и психологическите портрети, чрез които Арнаудов оформя своята „студия“, и търси истината отвъд готовите обвинения и наследени научни клишета.
Книгата показва защо анкетите на Веркович са обречени на провал.
Симеонова проследява подробно причините, поради които всички опити за официални анкети – тези на Шишманов, на министерството, на самия Веркович – се провалят. Тя цитира писмата, плановете, очакванията и заблудите на старинаря, който вярва, че може да „събере“ певците на едно място, да ги изкуши с пари и да ги накара да пеят пред комисия.
Но това е пълно непознаване на общността, както ясно личи от текста:
„Планът… показва абсолютното непознаване на начина на общуване, при който Гологанов е успявал да спечели доверието на непознатия песнопевец“ .
Книгата разкрива, че Веркович не разбира страховете на помаците да бъдат обвинени, че се държат като „гяури“, нито забраните на ходжите, пред които са изправени и оттам – нуждата от тайна. Това е пълно неразбиране и нежелание да бъде вникнато във вътрешната логика на общността, която трябва да бъде интервюирана. Фактът, че певците не могат да се явят групово пред комисия, е разбран интуитивно или чрез анализ, няма значение, само от Гологанов. Това е фундаментално обяснение на явлението “Гологанов” и Симеонова го доказва с архивни документи, писма и анализ.
„Гологанов и сие“ преобръща разказа за „Веда словена“.
Книгата предлага нова перспектива: че „родопското съкровище“ е словесно, пазено в паметта на хора с определени качества, и че то се разкрива само при определени условия, на определени хора. Симеонова пише:
„Словесното съкровище… не се споделя по всяко време и пред всеки“ .
Това е ключов момент. Той обяснява защо Гологанов успява, а Веркович — не. Защо песните се появяват, но не могат да бъдат „възпроизведени“ по поръчка. И защо обвиненията във фалшификация са прибързани и едностранни.
Книгата реабилитира Гологанов — без патос, само с факти.
Симеонова не идеализира Гологанов. Тя просто показва контекста, в който той е работил – контекст, който учените дълго време пренебрегват. Тя пише:
„В определено време, при определени условия то е било доверено на определен човек. И този единствен човек… е Иван Гологанов.“
Това е най-силното изречение в книгата, което показва именно разбирането на темата за доверието и общуването на изследователя с една затворена общонст.
Защо книгата е важна днес?
„Гологанов и сие“ е важна, защото връща човешкия контекст в една митологизирана тема, като същевременно показва механизмите на доверие, страх и тайна в помашката общност. Изследването включва анализ на архиви, писма и документи, които рядко се четат в цялост и предлага нова хипотеза за „поведението“ на словесните съкровища, като поставя Гологанов в центъра на разказа — там, където винаги е бил, но рядко е бил виждан.
Това е книга за истината и за паметта. За наследството, но и за страха. За словото, което оцелява само когато е пазено от точните хора и намерено – също от точните, специални хора.
Книгата „Гологанов и сие“ е структурирана в четири ясно разграничени части, които проследяват основните фигури и ключовите пластове в спора около „Веда словена“. Първият раздел е въведение, в което авторката поставя рамката на своето „недоумение“ и очертава проблематиката. Следват два големи портретни дяла — за Иван Гологанов и за Стефан Веркович — изградени чрез биографични данни, самоопределяне, професионални етапи, обвинения, наследство и психологически профили. Третият раздел е посветен на Михаил Арнаудов и неговата роля в оформянето на научния разказ за „Веда словена“. Финалната част проследява опитите за анкети и проверка на песните, като реконструира контекста, причините за провалите и механизмите на доверие в помашката общност.
Тази четирипластова структура превръща книгата в цялостно изследване, което съчетава биография, архивистика, културна антропология и критически прочит.
Дизайнът на корицата е дело на издателство gabriell-e-lit, по идея на авторката. Вплетени са както корицата на „Веда словесна“, така и паметната плоча на Иван Гологанов, реализирана със средствата от продажбата на книгата. „Веда словесна“ изиграва ключова роля в реабилитацията и пробуждането на паметта за делото на Гологанов, а надяваме се, че „Гологанов и Сие“ ще бъде едно достойно надграждане в същата посока.
ЗА ГАТЯ СИМЕОНОВА
Гатя Симеонова е професор по етнография, дългогодишен изследовател в Етнографския институт с музей при БАН и автор на над 40 книги – научни трудове, монографии, художествени произведения и поезия. Завършила е славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, защитила е два доктората и е работила повече от четири десетилетия в областта на българската култура и фолклор. Нейната най-нова стихосбирка е „Небеса“ (gabriell-e-lit, 2026). Автор в списание „Картини с думи и багри“ от бр. 3/2025.
Текстовете й се отличават с аналитична дълбочина, прецизност и умение да свързва архивни документи с живия човешки опит. „Гологанов и сие“ е естествено продължение на нейните изследвания върху „Веда словена“, фигурата на Иван Гологанов и българската фолклористика.
