петък, 28 януари 2022 г.

ЗОВ - стихотворение от Илия Василев

90 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ИЛИЯ ВАСИЛЕВ

Роден е през 1932 г. в. Опълченец, Чирпанско. Основно образовани получава в родното си село, а  средно завършва в Пловдив.  Членува в Съюза на писателите земеделци от самото му учредяване. Започва да пише стихове като ученик.  Още от тогава усеща селските неволи и у него се пробужда дух за справедливост и бунт  срещу неправдите. Това е и причината  през 1953 г. да бъде осъден на 7 години лишаване от свобода заради “конспиративна дейност”. Преминава през ада на затворите в Пловдив, Шумен, остров Персин, Пазарджик.  Затворническите години не убиват духа му да работа за БЗНС. Той е неумолим в организационната си дейност.  Сред своите съмишленици е известен с псевдонима Апостола. До края на живота си работи и живее в гр. Пловдив.

                   /Бележка ред.  Маргарита Дукова/                                

ЗОВ

 

Къде са песните ни волногласни

из българските друми и поля.

Къде са и певците сладкогласни?

Къде сте вие, борбени чеда?

 

Не сме ли ние синове достойни

за смели битки, за красива смърт?

Вървели сме без страх в редици бойни.

Умирали сме със открита гръд!

 

Кънти в душата Бълканджия Йово!

Гърми в сърцето Ботевият глас! –

Човек се ражда за доброто слово.

Над истината няма земна власт.

 

И нека пак нивята се люлеят

от песните на български моми!

И нека пак душите ни да греят

над чакащи и плачещи земи!

 

Повдигай, брате, морното си чело!

Събуждай се от сън, народе мой!

Зове ни пак велико, славно дело!

Напред без страх в решителен двубой!

        

               Илия Василев

вторник, 11 януари 2022 г.

РОДИНО МОЯ - стихотворение на Пенко Керемидчиев

Роден е в гр. Панагюрище на 11 януари 1927 г. Завършил е българска филология във СУ “Св. Климент Охридски”. Член е Съюза на писателите земеделци от самота учредяване. През 1949 г. е осъден на доживотен строг тъмничен затвор. В затвора прекарва 10 г. и 4 месеца.

Преподавал е български език и литература в Девин, Сопот, Калофер, Копривщица, Раковски. Негови произведения са били печатани в много регионални и национални периодични издания.

Разбирането му за поезията е, че тя трябва да служи на човека, като изразява неговите мисли и чувства, за да го възвиси нравствено и духовно.

Пенко Керемидчиев е автор на стихосбирките "Откраднато слънце" (1994 г.), „Разпятие” (1998 г.) „Непокорена летопис” (1998 г.), „Пронизана душа” (2000 г.), „Изстрадано време” (2002 г.), „Венец от живи рани” (2004 г.), „Видения”, (2006 г.), „Недосънувани блянове”, (2012 г.), „По-приказна от приказка” (2013 г.) и „Песента на щурчето” (2018 г.).


РОДИНО МОЯ, как да те позная,

настръхнала от злоба, алчност, власт?

По-бедна си била, но благодушна, зная,

загрижена за ближен, майчин глас.

 

И имаше цял свят! Идеал  борбата!

И не продаде никога честта!

От твоята любов запяваше земята,

а спомнеше ли Левски, кипваше кръвта!

Какво сега да любим, несретници в нощта,

със тия мрачни мисли, съмнения в гръдта?

С величие се кичат държавните мъже,

а взреш ли се в делата – мирис на въже!

И ти търпиш, Родино, подгъваш колене

пред тая паплач алчна на твоите рамене.

Измряха ли мъжете, що носят Ботев дух,

или от страх и леност са слепи и без слух?

 

Сбери кураж, Родино, кривака с гняв хвани

и глутницата дива във дън земя прати!

Империята вчера разклати с вик: “На нож!

За свои и за чужди ти имаш, майко, мощ!

                

Пенко Керимидчиев

вторник, 28 декември 2021 г.

КНИГА ЗА ДОБРИЧ - рецензия на Надежда Александрова

 

„ДОКУМЕНТИ ЗА ДОБРИЧ И ДОБРИЧКО, СЪХРАНЯВАНИ ВЪВ ФОНДОВЕТЕ НА ДА-РУСЕ – ревю на Надежда Александрова

ЗА РЪКОПИСА И ИЗДАНИЕТО

В края на последното тримесечие на 2021 г. издателство gabriell-e-lit осъществи като електронна книга сборникът „Документи за Добрич и Добричко, съхранявани във фондовете на Държавен архив-Русе“ със съставители Тодор Билчев и Цветомира Димитрова. Редактор е Цветолин Недков от Регионален исторически музей-Добрич, а рецензент е ас. Камелия Койчева от Шуменския Университет „Епископ Константин Преславски“. По този начин навлязохме в една нова за нас територия – краеведската литература. Изданието е спонсорирано от Община град Добрич. Печатното издание ще зарадва читателите ни в празничните дни между Коледа и Нова година.



Документи за Добрич и Добричко съхранявани във фондовете на ДА-Русе – съставители Тодор Билчев и Цветомира Димитрова

Книгата съдържа 83 документни приложения, сред които снимки, статии от вестници, плакати и програми от културния живот, свързан с Русе и Добрич, лични писма и пощенски картички, кореспонденция с институции, вкл. с ДА-Русе и др.

Композиционно, съдържанието е разделено в пет основни части.

Първата част е озаглавена „Обществено-политически живот“, която включва две подзаглавия – „Общественици и обществени организации“ и „Поборници, опълченци, участници във войни и бунтове“. Лично мен ме впечатлиха спомените на Стоян Василев от с. Шабла, свързани с Дуранкулашките селски бунтове от 1900 г., както документите, свързани с живота и съдбата на немските преселници в с. Али анифе, Добричко и сведения за интернирането им от румънците след завземането на Добруджа. 1 ян. 1927 г. – 29 март 1943 г. – исторически факт, който не познавах.

Втората част е озаглавена „Просвета и култура“ и бих я нарекла сърцевина на изследователските находки, а може би и на изследователските търсения. Тук намираме документи за най-старото средно светско училище в България, наред с известната Априловска гимназия в Габрово, а именно Русенската първа мъжка гимназия. В нейната „Юбилейна книга на Русенската народна мъжка гимназия „Княз Борис” – Русе, 1935 г. търсим името на най-добруджанския български писател, Йордан Йовков, за когото знаем, че е бил за кратко ученик в това престижно училище. Но търсенията на съставителите не се оказват ползотворни в тази насока. Затова пък, натъкват се на друг факт, свързан с Йовков, с който ще запознаем нашите читатели по-късно в изложението.

От този раздел на книгата ще научим и за извънучилищните дейности, свързани с междуучилищен обмен, почивно дело и др.

Много интригуващ е разделът „Култура“, в който се запознаваме с биографиите и дейността на интересни личности с добруджански корен, оставили ярка следа в националната и регионална културна история и традиции в областта на музиката, поезията и литературата, изобразителното изкуство, а също във физкултурата, спорта и туризма. Правят впечатления имена на хора, свързани чрез творческата и житейската си съдба с Добрич и Русе, като музикантите Йордан Иванов, Борислав Михайлов, Стефан Вачев, Георги Вачев, прима балерината на Русенската държавна опера Надежда Руменин, актьорът Константин Димитров, поетите Стоян Коев, Веса Караджова, Мила Доротеева, Панайот Чивиков, художникът Васил Букуров и др.

Третият основен раздел в книгата е „Промишленост и горско стопанство, където тежестта пада върху лечебното и ветеринарно дело.

В четвъртата част, озаглавена „Духовен живот“ е разгледана дейността на църковната институция. Като въведение е направена кратка ретроспекция на новата българска църковна история, а именно след събитията от 1864 г. Тук изпъква името на митрополит Симеон Варненски и Преславски, като е разгледана в детайли негова биография и приносът му към духовността, както и връзките му с Добрич и Добричко, следи от които намираме във фондовете на Държавен архив – Русе.

В последната, пета част, са събрани всички намерени от изследователите-съставители на книгата документи, които не могат да се класифицират в другите четири категории и е озаглавена „Други“. Там ще намерим отглас от събития, свързани с честването на 1300 г. от създаването на българската държава и мемориалния комплекс, в който изпъква най-големият в страната паметник на хай Аспарух.

Наред с това, присъстват и документи, свързани с дунавския речен флот и някои семейни спомени, които стават достояние на обществото след попадането им в Държавния архив – Русе.

АКЦЕНТЪТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НИ

В един толкова разнообразен като съдържание труд е може би трудно да се акцентира върху конкретен проблем или събитие и всеки обективен поглед би бил затруднен в това отношение.

Но погледът ми на филолог и дългогодишен преподавател по български език и литература не е обективен и безпристрастен. За мен сърцето на този документален труд с множество достойнства тупти с ритъма на пеещите каруци на Сали Яшар. Беглата следа, или по-скоро липсата й (тъй като, както става ясно от текста, във фондовете на ДА-Русе не са открити писмени данни от присъствието на ученика Йордан Йовков в Русенската мъжка гимназия) прави това малко зрънце история толкова ценно.

Но нека дадем думата на съставителите Тодор Билчев и Цветомира Димитрова и да надникнем в текста на нашето издание.

* * *

Тук трябваше да присъства името на най-добруджанския български ученик, това на писателя Йордан Йовков, който също през този период за кратко преминава през тази гимназия, но, за съжаление, документи за това не можахме да открием. Открихме само нещо, което косвено касае писателя и затова не пропускаме да го включим тук в нашата книга. Това са пис-мата от ИМ – Добрич до нашия фондообразувател Димитър Роев за издирване родовите му корени, които водят до близкото му родство с известния с пеещите каруци Йовков герой Сали Яшар и неговото село Али Анифе, за което по-горе вече разказахме. А сега, ето и писмата:

„Баща ми е бил чичо на Сали Ашар – живеели в Шумен. Изработвали пеещите каруци.“ – само това е записал Д. Роев на гърба на едно от писмата, изпратени до него от Добрич. А самото писмо гласи:

„Уважаеми господин Роев,

Извиняваме се, че закъсняваме с отговора на Вашето писмо, но Литературен музей „Йордан Йовков“ няколко месеца нямаше уредник. Пише ви човекът, който току-що бе назначен на упоменатата длъжност.

Сведенията, с които разполагаме са извадени от книгата на Димо Минев „Йордан Йовков. Спомени и документи.“, Варна, 1969 г. Ще Ви цитирам спомените на Коста Йовков (най-малък брат на писателя) и Ловчо Стоянов (учител, приятел на Йовков).

Коста Йовков

„В село Харман (дн. с. Кардам) имаше добър майстор на каруци, но не се казваше Сали Яшар. Селото Али Анифе в Добричка околия е далеч от Чифуткьой (дн. Йовково). В нашето село имаше един татарин Джапар. В Добруджа считат най-хубави каруци, които дрънкат…“.

Ловчо Стоянов

„Селото Али Анифе се намира от лявата страна на шосето Добрич – Езибей – Армутлии (дн. път Добрич – Крушари). Казва се Али Анифе Калфа, за разлика от Дурут Калфа. Йовков е знаел името на селото като любимо и приятно за изговаряне име. Самото село е малко. Али е име на турчин, а Анифе е име на туркиня.

Сали Яшар е турско двойно име. Йовков е живял в Чифуткьой между татари и турци; живял е и в Саръджа (дн. Росица), където през него време по-голяма част от населението се състоеше от турци. Той е наблюдавал и млади и стари турци и кадъни. Избрал е за своите герои имена, които са по-благозвучни и приятни за него: Сали Яшар, Джапар, Шакире.“…

/ДА – Русе, Ф. 1400,оп. 2, а.е.29, л.1, 2, 2-гр. – Писма от литературен музей „Йордан Йовков“ – Добрич до Д. Роев за изясняване на родовите му корени – 1993 г./

Последват призивни думи към Роев от уредничката Кремена Митева за съдействие по изнамирането на роднините на Д. Роев, които не касаят Йовков и затова пропускаме.

Но няма да пропуснем, че на гърба на едно от двете писма някой, вероятно Д. Роев е изписал: „Прототипът на Сали Яшар“. А под писмото стои датата 27.04.1993 г. – Добрич

Това е малкото Йовково зрънце в Държавен архив – Русе. Но нека не забравяме, че обширните добруджански житни поля винаги са покълвали от множество малки зрънца.

КОЙ Е ДИМИТЪР РОЕВ

За да представим на читателите на списанието един малко по-пълен портрет на източника, от който черпим информация за прототипа на един от най-запомнящите се и любими герои в българската литературна класика, а именно – майсторът на пеещите каруци Сали Яшар, помолихме Тодор Билчев, за повече информация. След няколко дни получихме резюмето на неговото проучване.

РОЕВ, ДИМИТЪР СИМЕОНОВ (1916-1999)

Роден на 18 февр. 1916 г. в с. Златарица, Великотърновско; учи във Военноморското

училище във Варна (1933-1936); стажант-капитан в Параходство „Българско речно плаване“ – Русе (1936), началник на пристанище Тутракан, представител на Стопанско обединение „Воден транспорт“ в Корабостроителен завод „Иван Димитров“ – Русе; лектор-преподавател в Техникум по корабостроене – Русе (1970-1975); един от създателите на литературен кръжок „Н. Й. Вапцаров“ в Русе; автор на над 1000 сатирични стихотворения и епиграми; награден с орден „Кирил и Методий“ – III степен (1975); умира в Русе 21.04.1999 г.

Автобиография на Димитър Роев (1976); преписки с Централен военен архив – Велико Търново, за издаване удостоверение за участие във Втората световна война (1984), с Военноморски музей – Варна за участие в срещи-конференции на ветерани (1984-1986); биографични бележки от Дора Янева (б. д.); списък с отличията на Д. Роев (б. д.). Нареждане за ремонт на моторен кораб „Клисура“ протокол, инструкционна карта, акт за строително-ремонтни работи (1971-1972).

Поеми и хумористични произведения на Д. Роев (1963-2001); преписки с редакции на вестници с приложени епиграми и сатирични стихотворения от Д. Роев (1954-1987); преписки с Христо Радевски, Радой Ралин, Иван Коларов и др. с приложени стихотворения (1963-1986).

Групови снимки на Д. Роев с различни лица (1940-1976).

Aвтобиография (1976); свидетелство за раждане (1916); свидетелство за завършен шести клас (1933); скици на кораби и машини, планове и схеми изработени от Роев (1937); лични дневници като студент (1937-1938); служебен международен паспорт, спестовна книжка, свидетелства и удостоверения за трудов стаж (1939-1953); входни карти и легитимация (1953, 1955); грамоти (1965-1988); скръбна вест (1999).

Писма от Д. Роев до литературен кръжок, за събрание-концерт послучай „100 г. морско образование – Варна“ (1949, 1981); статии, стихотворения, епиграми и разкази (1939-1999)

Портретни и групови снимки на Д. Роев с екипажи на кораби (1930-1990)

Стихосбирки на русенски поети членове на литературен клуб „Н. Й. Вапцаров“ с председател Д. Роев с автографи от авторите (1996-2000); некролог за 40 дни от смъртта Стоянка Роева – съпруга на Д. Роев (2002).

* * *

В един документален труд, както и в бележките, с които трябва да бъде представен може би няма много място за размисли, свързани с житейското преосмисляне на онова, което оставяме след себе си. Но точно в мига, когато оставяме един ръкопис, роден и изграден от писмените знаци на една отминала епоха усещаме силата на съхраненото, „замръзнало във времето“ слово.

И, без съмнение разбираме, че именно писменото наследство, което създаваме и правим достояние на обществото, поверявайки го на фондовете на Държавния архив, е една от следите, които можем да оставим след себе си…

Да, в заключение ще възкликна: „Писаното слово остава и в него живее частица от истината“!

Надежда Александрова

неделя, 26 декември 2021 г.

ЗА „СЪЧКИ В ОГЪНЯ“ НА МАЯ ЦЕКОВА - рецензия на Борис Цветанов

 ЗАВРЪЩАНЕТО НА ДЖЕДАИТЕ В БЪЛГАРСКАТА АФОРИСТИКА

Не е тайна, че масовата подмяна на ценностите в България с ментета не е отминала и българската афористика. Онова съвършенство на подбрани изрази, извеждащо от частни явления в живота до общочовешки принципи и доминиращи идеи. Афористиката е наука за живота, афоризмите утешават в мъка, мобилизират волята, формират морални убеждения. От години територията на българския афоризъм и епиграма, с малки изключения, е превзета главно от графомани, при това с необикновена антикачествена свръхпроизводителност.

Вече е нормално да чуеш за писател (?) издал 10, 20, 30 книги с епиграми и афоризми, всяка с поне 2 000 такива  като бройки. Живо доказателство за изведения от професор Александър Цанков закон „Във всяка област на живота всяко масовизиране води до профаниране“.

Сред образците в жанра може да се срещнат мъдрости от рода на „Щом можеш сам да режеш ноктите на краката си, още всичко ти е наред“ - срам ме е да назова електронното издание, дало място на шедьовъра, но той е само един от хилядите и хиляди в този дух.

Още по-трагично е положението с българската епиграма, с изключение на пет имена от старата гвардия в жанра, вече истински автори няма.

А беше време, в което българската епиграма и афоризъм, дело на талантливи автори, делеше мегдан със световните шедьоври на Станислав Йежи Лец, Виеслав Брудзински,  Емил Кротки, Брана Црънчевич, чиито изречения се изучават като образци в престижни университети.

Тъжният фон, обаче, вече е разкъсан.

Надявам се, след Мая Цекова нищо няма да е същото.

Тя не се появи от нищото, но й трябваха няколко години след първата й книга „Смешки без дрешки“ (1999), апостолически труд и в афоризмите й в „Апашите са от нашите“ (2019), „Афоризми“ (2020) и вече с епиграми, афоризми и вицове в най-новата й книга „Съчки в огъня“ (2021) да покаже бляскави кратки шедьоври на дълбочина на мисълта.

Четейки ги, неволно си мисля за едно определение на класика в жанра Балтазар Грасиан „Майсторството на остроумието е в изящното съчетание, в хармоничността на съпоставяне на две и три далечни понятия, свързани с един акт на разума“.

Само в последните две години авторката получи признания в авторитетни международни конкурси – първата награда за афоризми „Изящното перо“ на Салона за българска култура и духовност, Чикаго, специална награда в конкурса „Jac, Итар Пеjo“, Република Северна Македония, конкурса „Професор Бързаков“, Сан Франциско, Калифорния, традиционния фестивал на хумора и сатирата в град Кубрат. Мая Цекова е различна и от традиционното за армията афористи и епиграмисти морализаторстване, четене на нотации и пр.; при нея виждаме феникса на кратките форми на сатирата, възкръснал от пепелта на безкритичността.

Съдете сами:

Народе, докато пасеш трева, все ще те доят.

Отнесохме се към Природата като с футболна топка, сега е неин ред да ни бие дузпата.

Трагедията на народа е, че го управляват комедианти.

Излезеш ли вън от себе си, после може и да не се намериш.

Любовта е химия, внимавай със съставките, че може да ти гръмне лабораторията.

ПРИСПИВНА ЗА ВЪЗРАСТНИ

Зайченцето депутатче, бае,

цял ден си играе,

само на определена дата

цяла нощ брои заплата.

БИОГРАФИЯ

От люлка до гроба

ми бъркат във джоба.

КАПИТАЛИСТИЧЕСКА ДОБАВКА

КЪМ СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ЗАКОН

Човек за човека е брат,

докато е банкомат.

Има още една съществена разлика между Мая Цекова и огромното мнозинство – докато всички поднасят писаното в насипно състояние, тя поднася афоризми и епиграми, обединени тематично с оригинални решения: парадокси, факторизми, епилогизми, маймунарник, лисици монахини, магарета на хаджилък и други, които внасят допълнителна свежест за връщането на изгубеното доверие в хуманистичното начало, за да може човек да не се чувства придатък към материалния свят.

Поетесата Снежана Изворска смята Мая Цекова за „лирическия лъч в българската сатира“.

Литературната критичка Анжела Димчева пише „Тя притежава всички характеристики на този труден жанр: краткост, дълбочина на мисълта, интересни философски препратки, иро-ничност и самоироничност...

В лицето на Мая Цекова българската сатира намира един достоен продължител на този труден, но вечен жанр. След наследството, което ни оставиха Стоян Михайловски, Райко Алексиев, Радой Ралин е похвално, че една дама влиза в хумора и сатирата“.   

Със своите афоризми и епиграми Мая Цекова ни връща усещането за най-доброто в жанра. Те са в хармония с най- новите изследвания на големите специалисти в САЩ и на Запад, според които съвременният афоризъм, отърсил се от нравоучителния характер на Века на Просвещението, спада вече не толкова към литературата, колкото към философията, изразена литературно.

Мая Цекова си има само една мечта, поднасяйки новата си книга: „Ще ми бъде приятно, ако поне за малко съм могла да стопля нечии сърца в този студен свят“.

Борис Цветанов


вторник, 2 ноември 2021 г.

ТИ ОСТАНА В СЪРЦЕТО МИ - статия на Благовеста Касабова за Кирил Назъров

ТИ ОСТАНА В СЪРЦЕТО МИ

Неотдавна Кирил Назъров издаде книгата си „Мигове невъзвратими“, която е емоционално откровение за нещата – видими и невидими, които са част от неговата същност на човек и творец, българин и гражданин. „Разпилените записки“ на поета, сатирика, писателя за деца, редактора, публициста са своеобразен автопортрет „рисуван“ през годините, в който е отразена неговата душевност, обагрена с обич, топлина, идейно-естетически търсения и открития, творчески позиции, житейска и творческа философия, носталгия по невъзвратимото. Отразена е и дълбоката му връзка с природата, магичната сила на словото и принадлежността му към родовите корени, миналото, близките на сърцето му хора, размислите му за мисията на човека. И онзи читател, който не познава твореца Кирил Назъров може да го „види“ в целия му висок ръст на човек и писател, стига да се докосне до „Мигове невъзвратими“.

Кирил Назъров е автор на повече от четиридесет книги – поезия, проза, произведения за деца, епиграми, дружески шаржове, афоризми, публицистика, сатира. Ще спомена една от най-вълнуващите негови стихосбирки – „Завръщане“, посветена на родния му край, и неговото минало, героите на това минало, близките на сърцето му хора, носталгията по детството, Огражден планина – извор на вдъхновение.

 

Къде и да ме води друмът

на моя скоростен живот,

току ще свърне покрай Струма

под южния озвезден свод.

 

Кирил Назъров е чувствителен творец, нежен лирик, изповеден, но в същото време може да бъде и гневен изобличител на пороци и недъзи, на отцепредателства и безскрупулност в съвременното ни общество. Книгите му с епиграми и афоризми са приемани радушно и са награждавани с престижни награди – „Малокалибрени усмивки“, „Под вола теле”, „Сентенции без граници“, „Писатели в епигРАМКИ“.

Друга знакова книга на Кирил Назъров е „Огражден“, в която изповяда органичната си свързаност с любимата планина и родния дом в с. Драгуш; говори с езика на вярванията на деди и прадеди, с житейската им философия и национални идеали. Тонът и настроенията в „Огражден“ са лирично оцветени, както е и в поемата „Моят път“. Път, лъкатушещ между камъни и коприва, песен на щурци, упойващия дъх на лековити билки, между болки и надежди, радости и покруса. Всичко, което грижливо е събрал в сърцето си, е извадено на видело:

 

Не желая да отида в Рая,

отлитне ли животецът ми къс.

При теб ще се завърна най-накрая,

за да се слея с твойта пръст.

                                                     

Значителна част от творчеството си Кирил Назъров е посветил на децата. За тях е сътворил чудесни с цветната си образност и жизнерадост повече от тридесет книги, между които издаваните преди години във внушителни тиражи „Ловец на дъжд“, „Хоровод“, „Буквички скокливи“, „Приказките на Заспивко“, „Чудесата на децата“ и др. В творчеството си за деца той е стъпил върху традициите, завещани от най-добрите майстори на художественото слово за деца. Продължавайки ги, поетът ги вписва в съвременните литературни процеси, обогатени и съобразени с изискванията на нашето време. Като всеки роден автор за деца, Кирил Назъров отлично знае,  че – независимо от формата и жанра, произведенията за малките не бива да бъдат самоцелни, а непременно трябва да съдържат няколко задължителни елемента – примерно познавателен, възпитателен, поучителен, високохудожествен. И че ако авторът не ги е вплел в образи, символи, метафори, картини, той не е истински писател за деца, а непохватен съчинител, който не твори, а „каканиже“, както се изразяваше на времето литературния критик Николай Янков.

В стихотворенията на Кирил Назъров се оглежда целият детски свят: с игрите, хитринките, надпреварата, любопитството, училището, приключенията и битките – въображаеми и реални, вековните родни символи. Ето как е възпято българското знаме:

 

Червеното, зеленото и бялото

е взело от небесната дъга.

Че винаги високо се е вяло то,

високо се развява и сега.

 

Ето, по този начин поетът се е съобразил с възприемателните възможности и въображението на малките читатели. Стиховете за сезоните – и сезоните на живия живот – Кирил Назъров съчетава с уменията, потребностите и очаквания на децата. Особено въздействащи са поетичните творби за случващото се през тях, възприемат се и се запомнят без усилия, защото са опоетизирани образно, песенно лирично, с най-характерните си белези. Баба Зима пристига със снеговете и веселите пързалки, пролетта иде от юг, водена от Слънчо и кани цветята да се покажат. Лятото оглася с щурчовата песен поля и градини, а есента се задава от алеите на парка посипани с пожълтели листа. С подобна вълшебно-приказна стилистика са написани творбите за обичаните от децата животни и птици – Зайко, Ежко, Лисана, Чичопей, Катеричката, Кълвача, Славея и други горски и полски обитатели. Поетът умело е вплетен и познавателния елемент, сподирян от възпитателния.

Не ми се иска да отмина и хумористичните творби на Кирил Назъров за деца и за възрастни – небивалици, обратни стихотворения, сбъркани стихотворения, играчки-закачки, скоропоговорки и др. В тях осезаемо проличава вроденото чувство за хумор на този поет. Той според мен е между най-добрите ни съвременни хумористи и сатирици.

Ето някои от епиграмите му: „Превива кръст, добива ръст“, „Щом се изказва обобщаващо, момчето е обещаващо“, „Битието определя съзнанието, а кесията определя орисията“ и пр.

Кирил Назъров е не само талантлив творец за деца и възрастни, той дълги години е работил като драматург на театъра в Благоевград, главен редактор на любимото на редица поколения списание „Славейче“, редактор в сп. „Картинна галерия“ във в. „Земеделско знаме“. Бил е председател на читалището в Елин Пелин. За активната му обществена и културна дейност е избран за почетен гражданин на град Елин Пелин.

Непременно искам да отбележа, че стихове на Кирил Назъров са включени в читанките и в учебниците по литература за началните класове. И че безспорно той е един от водещите творци в съвременната българска литература, а негови произведения са познати в редица европейски страни.

Кирил Назъров е мой приятел. С него, повече от четиридесет години вървим по трудните, неравни, тъмни и светли пътища в литературните пространства на родината ни, вървим като радетели на високото художествено слово.

Честит юбилей, приятелю! Пожелавам ти още дълги години пътища и кръстопътища по литературното поле на България!

 

Благовеста Касабова, в-к "Словото днес", 2021

петък, 22 октомври 2021 г.

ПО ДОЛИНАТА РАЗМЕТИЦА - статия на Милка Пешева

Не е изключено, когато е бил световният потоп, да е бил и по нашите земи на България, тъй като моето село Голямо село е било като езеро. Постепенно или с помощта на хората се е източило през с. Баланово към река Джерман, Дупнишко. Вярвам в това, защото като деца намирахме черупки на морски охлювчета и един каменен череп, което ми е направило силно впечатление.

В археологическо отношение Дупнишко е малко изследвано. Сведения  за първите обитатели се разкриват от случайни разкопки. Те сочат, че тази земя е била населена още от времето на късния неолит – 1500 години преди новата ера.

Сега през с. Голямо село минава река Разметаница, в нея идват притоците  от планината Колош – 1315 метра височина. Когато придойде, тя става опасна и бурна, често е завличала дори къщи, построени край бреговете й.

Кога и през кои векове селищата са се намирали далеч от езерото е трудно да се каже, може би винаги хората са приемали опасността от наводнения, за да бъдат близо до живителната влага.  Това говорят имената на нивите: Селиврия, Доляница, Градището и др. Когато копаеха, хората намираха калени кюнци, което показва, че е имало добра канализация може би още през Византийския период или още по-назад през  вековете. Разкрити са и праисторически селища от Каменомедната епоха. Населението е било от траките дентали. В местността Царичина, Разметанишко, бил издигнат голям тракийски храм на Бога Зевс мълниеносец.

Сред Разметаница се е намирала феодалната крепост на  Арон – брата на цар Самуил, където се е разиграла братоубийствената война на 14 юли 1014 г., пише историкът Скалица Кедрин. Самуил разбира, че брат му Арон има с гърците лоши намерения към него и решава да затрие цялото му семейство. Тогава синът му Гавраил Радомир се молел на колене пред баща си за братовчед си Иван Владислав:  „Татко, не го убивай!”

Конникът, за когото се предполага, че бил от войните на Арон, посечен до местността Царичина, препускал близо 3 – 4  километра. Тази местност се наричала Кървовето, а след като бил убит, нарекли я Гроба.

В Царичина има чешма, построена някога от Самуил за най-хубавата вода, която още съществува. Днес на това равно и хубаво разметанишко поле е построен ТЕЦ „Бобов дол”, който унищожи и замърси хубавата и плодородна земя на с. Голямо село.

Главният път не е минавал през Дупница, а покрай Бинека, Арнаутски път, Голия рид – все местности край с. Голямо село, през с. Дяково – към Радомир. Говори се, че пътувайки с една конна свита синът на цар Самуил, Гавраил Радомир, бил убит по поръчка на братовчеда си Иван Владислав. След като е убит Гавраил Радомир, братовчед му се възкачва на престола и води войни срещу византийците  през 1015 год. Този самодържец, българин по род, внук на Никола и Рапсимия, е син на Арон. В битките с Василий II бива убит край с. Ключ.

След 1016 год. България пада под Византийска власт.

Няма да пиша за отхвърлянето на византийското робство и последвалите български царе, историята го е написала много по-добре от мен.

Един от последните български царе, Иван Шишман, през 1378 год. се бие със сърбите край Кюстендил. В затишието на боя и българите, и сърбите очаквали помощ. На сърбите помощта от войници дошла по-бързо. Там е убит цар Иван Шишман и погребан от войниците си в българска черква или манастирче.

От 1351 год. започва поробването на България от османските турци, до 1382 година продължили битките в този край. Българите се превърнали в рая, безправно население, работна ръка, върху чийто гръб живеело мюсюлманското население. Облагали ги с големи данъци. Безплатни работници във всички сфери и услуги. Освен парични данъци, длъжни били да дават и част от произведените си храни – десятък. Много са разселванията на българите, но и много села са изчезнали. И за това историята е казала своята дума. Ще разкажа само за моите предци, но преди това нека кажа още нещо.

След освобождението на България през 1978 г. границата  между Турция  и България е в село Бараково. Преди години попитах хора от Петричко: „Ако още остане границата в Бараково как ще постъпите ?“ Те в един глас ми отговориха: „Веднага заминаваме оттатък границата , т. е. към България.“

Малко преди освобождението, турците се озлобили, започнали често да убиват и изнасилват. Така става и в село Логодаш. Докато Пешо Михов и семейството му били на нивата. Но най-малката им сестра била вкъщи, когато идва банда турци, изнасилват момичето и го заколват. То пищяло, но никой  от селото не смеел да се намеси. Всичко било разрушено и ограбено. Пешо прогонил турците, но бил арестуван  и затворен в Горна Джумая. Вече ковали бесилото за него, но той не падал духом, а заръчал на съпругата си, баба Ната, да му донесе девет лакти пояс. Тя изпълнила поръчката. През нощта Пешо, с още двама арестувани скочили от кауша и избягали. Бързо намерил кон от приятели и заминал за селото си. Сестра му вече е погребана.

Пешо и Ната Михови имали двама сина – Александър на 4 години и Димитър – на 2 години. Димитър е моят дядо.

Пешо качил на кон двете си деца, свити в дисагите, взима майка си и баща си и заедно с жена си цяла нощ пътуват през тъмни пътища, за да стигнат до с. Голямо село, Дупнишко. Това става през 1875 – 76 год.

Когато турците си заминали, той успява да купи много имот за синовете си – 400 декара, а за селото 1000 декара, които подарява.

Ната, майката на моя дядо Димитър, облечена  в мъжки дрехи ходела напреко през селата, за да стигне до гробищата на с. Логодаш, където имала погребани други деца. Разстоянието е повече от 30 – 40 километра. Баба Ната умира млада и тогава дядо Пешо се оженил за баба Здравка, също вдовица,  със  17 години по-млада от него. Тя му ражда четири дъщери и един син – Ефтим. Тя успява да изучи сина си, който взимал изпитите си за две години наведнъж, после едва успява да се спаси от комунистите през 1944 год.

Дядо Пешо обработва целия си имот, прави на синовете си кирпичени къщи.

Веднъж някакви работници му предложили да му поправят бъчвите. След седмица му казали, че на сутринта ще си отиват рано, така че да им плати веднага. Той отишъл където са му парите, взел от сандъчето и им платил. Когато става на сутринта, няма ги работниците, няма го и сандъчето с жълтиците, той дори и не ги  попитал откъде са, за да ги проследи.

След това от селото му палят кошерите, а после и сеното. Той се разболява тежко, лежи в Дупница в една механа, казва на съпругата си Здравка да викне адвокат, за да раздели имота между децата си. Той прави делбата и умира на 75 години през 1908 год.

В същата тази година турско семейство от Голямо село имали вила в село Мали Върбовник. Както си гуляли там, виждат край чешмата младо русокосо момиче и го привикват, залостват вратата и го изнасилват. Тя имала братя, които се опълчили срещу турците, но те и тях затварят и ги пребиват от бой. Същото момиче, което се казва Атанаса,  остава бременно. Тогава старейшините го омъжват за най-сиромашкия момък в селото, както става навсякъде в България в такива случаи. Ражда дъщеря от турчина. Знае се в цялото село Мали Върбовник. По-късно дъщерята от турчина се омъжва в с. Палатово за вдовец с две деца.

Тъй като е много трудолюбива отглежда заварените деца и ражда още 5 дъщери и 2 сина. Една от дъщерите на баба Тона е моята майка Софийка. Съпругът на баба Тона – дядо Иван е убит с приклади от македонски автономисти в дома си, а синовете му  Мите и Станке  са убити, единият през войната от 1913 г., а другият ударен от ток.

И до днес в Дупница събота е пазарен ден.

От всички села наоколо хора, пеша, с каруци и животни отиват на пазара да разменят или продадат по нещо. Пътят почернява от хора, които отиват и се връщат. В един съботен ден се движил и един мъж, носейки на рамо козинявата  си торбичка, това бил Васил Левски.

Към върлото на Крушовица на тълпата, един от турците яхнал поп да го носи на гръб. Нещастният поп, клатушкайки се вървял изнемощял по пътя. Отстрани българи и цигани се смеели и се подигравали с него. Тогава Левски казал по-скоро на себе си: „Вие не сте дорасли за свободата си.” И  повече не се върнал към този край.

Имаше една песен, която майка ми пееше – три пъти карали на съд една девойка през нощта, а тя все отговаряла пред турците: „Една съм била, убила съм го и хитра съм била, че съм го скрила”. Тази девойка, на която не се знае името, била от с. Мламолово.

Мота да разкажа нещо и за Ильо войвода, който спасил Дупница – да не стане и там клане като баташкото. Той предупредил турците, че ако посегнат на мирното население ще затрие целите им семейства.

В Кюстендилския край водела чета и Румяна войвода, която искала да замине в легията на Раковски в Сърбия, но Ильо войвода я спрял.

Цариградският път от изток на запад към Дупнишките покрайнини минавал от Самоков, пресичал северозападно Верила, от прохода  Дервент в посока Германия (Сапарева баня), през с. Червен брег, прехвърлял в западна посока Голия рид до Винека – Кадин мост. Дупница остава вдясно.

Остатъци от калдаръмения път има при селата Голямо село, Яхиново, Червен брег  и Крайници. Населението и сега продължава да го нарича Арнаутски път, защото идва  от Албания. Пътят от Винека до Дяково е просъществуавал дълго.

Новият път от Винека за Дупница минава през Аркчийския мост на река Джерман, западно от града. Този мост е съвременник на Кадин мост на река Струма – 1470 година, Каменния мост на река Бистрица и Еврейския мост на река Джерман. Те са строени на един и същи главен път. Арчийският мост беше еднопосочен, сега е полуразрушен, трябваше местните управници да го запазят поне като историческа памет.

След Освобождението, през 1880 година, е открито първото училище в  Голямо село, а черквата е построена през 1888 год. От 1927 год. в селото има и читалище.

Когато се е строяла черквата, оттам минал професор Константин Иречек, който бил натоварен от княз Александър Батенберг да напише история на България. За строителството на черквата работниците дялали камъни, на които е имало исторически надписи. Той се ядосал на невежеството на хората и продължил обиколката си из България. В селото народът бил беден и малоимотен, живеел от нивичките си и животните, които отглеждал.

Моят дядо Димитър се жени за най-личната мома Гюра, която му я избрал баща му, дядо Пешо. Дядо Димитър е бил все запас и на фронта през 1912 – 13 год., а след това през 1915 – 16 год. Съпругата му баба Гюра умира млада, като му оставя четири деца сирачета.

Тогава дядо решава да ожени по-големия си син Атанас, който бил на 17 години и довежда майка ни Софийка от с. Палатово да  го задоми и да отгледа децата. Майка ми ражда и свои деца: Еленка, Костадин, Магда, Рангел. Преди мен е имало момиче, което се е казвало Милка, но е умряло още като бебе. Аз съм родена през 1936 год. и съм кръстена на нея. След мен се ражда момче Димитър, което също почива на 3-4 годинки.

Сестра ми Тодорка е родена през 1943 год.

сп. "Картини с думи и багри", брой 4/2021

сряда, 20 октомври 2021 г.

ЗА ДИМИТЪР ТАЛЕВ - статия на Кирил Назъров

 ЛЕТОПИСЕЦ НА НАРОДНОТО БИТИЕ

 /1 септември 1898 - 20 октомври 1966 г./

                                                                            

     Димитър Талев Петров – Палисламов е роден на 1 септември 1898 година (по стар стил; 13 септември - по нов стил) в град Прилеп, днес в Северна Македония,  която тогава все още е под османска власт. Учи в родния си град и още няколко градове. Завършва славянска филология в Софийския университет.

     Той е един от най-големите български писатели. Малцина са писателите, сполучили с такова майсторство да преосмислят и претворят историческото битие на народа ни.

     Започнал творческия си път като автор на разкази и импресии през 20-те години на миналия век, през петдесетте години той израства до един от най-крупните и самобитни изразители  на народната душевност, на националния характер. Те се проявяват  в борбата на народа в Македония за независима църква и просвета и за национално освобождение.

    Неговият изключителен талант се изяви  във великите му романи „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.

     След 9-ти септември 1944г.  Димитър Талев е изключен от Съюза на българските писатели, арестуван е и е хвърлен в Софийския централен затвор, където без съд и присъда престоява половин година. Обвинен е във великобългарски шовинизъм и  че е буржоазен журналист и писател. Още повече страдания преживява в концентрационните лагери в Бобов дол и Куциян – край гр. Перник, където е държан до февруари 1948 г. Независимо от крехкото му здраве бива принуждаван да полага тежък физически труд и едва оцелява, благодарение на грижите на свои приятели – сълагерници, които изпълняват и неговите трудови норми.

     За освобождаването му се застъпва влиятелният негов приятел Георги Караславов. След освобождаването му от лагера заедно със семейството си е интерниран в гр. Луковит, където е държан при тежки условия и изолация до 1952 г.. Тук написва голяма част от тетралогията си „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.     Към края на 50-те години Талев е реабилитиран напълно и се посвещава на свободна писателска работа. Отличен е с немалко литературни награди и  почетни звания. Посмъртно е отличен със званието Почетен гражданин на град Луковит.

     Тетралогията на Димитър Талев  е най-внушителният романов епос за ренесанса, за национално-освободителните борби у нас, а и на Балканите. Чрез историческата съдба на един регион, на една фамилия талантливият писател създава неповторима сага за трагичната одисея на населението в родния му край, в Родината, на Балканите. С чист възрожденски порив и патос, с мащабен епически замах писателят пресъздава националното и духовно пробуждане и борбите на народа за свобода и демокрация.  С изключително умение писателят изобразява духа на епохата, живота на народа в Македония: възрожденския подем, борбата за независима българска църква, за народно просвещение, за национално освобождение.

    Освен крупната тетралогия,  значима сполука на Д. Талев е епическото му повествование за края на Първата българска държава – тритомният роман „Самуил“, както и още няколко творби. В него авторът възкресява драматичната и трагична съдба на югозападната българска държава през онази преломна средновековна епоха. Правдиво и умело писателят изгражда величавия и трагичен образ на цар Самуил.

   Многопластовата, психологически сгъстена, вълнуваща проза на Д. Талев има голямо значение не само за нас, българите, но тя има общочовешко звучене. Тя е ценен принос в националната ни литературна съкровищница. Защото кара читателя да преосмисля историческите събития и превратности, да осъзнава съвременните дадености и да си прави изводи за миналото и настоящето, за смисъла на човешкия живот…

      В нашата литература има много добри писатели. Но великолепното творчество на Димитър Талев го нарежда непосредствено след Иван Вазов – неговият любим учител. Ето какво казва  за учителя си: „Ако има една книга, която е била мой учител в ранната ми младост, това е „Под игото“. Да напиша нещо като него – това беше желанието ми“.

      И го написа.

Кирил Назъров