130 ГОДИНИ ОТ ФИЗИЧЕСКОТО ОТСЪСТВИЕ И 198 ГОДИНИ ОТ
РОЖДЕНИЕТО НА ПЕТКО РАЧОВ СЛАВЕЙКО (1827 – 1895)
ПОЕТ, ЖУРНАЛИСТ, ФОЛКЛОРИСТ,
ОСНОВОПОЛОЖНИК НА БЪЛГАРСКАТА ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА
Негови съвременници, историци и критици наричат 60-те години
на Възраждането „периода на Славейков“. Само творчеството му е толкова огромно
по идеи и жанрове, че не може да се вмести в една епоха. Той е поет-родолюбец,
поет-гражданин, поетичен художник на
пейзажни стихове в които красотата на българската природа е осветлена от
възторжени синовни чувства. Пише и
превежда нежни любовни песни. Твори остроумни епиграми, басни наситени с
мъдрост и поуки, стихотворения за деца... Събира народно творчество…
Иван Вазов, говори с дълбока почит за него: „Едно голямо и звучно име: Петко Славейков!
Да, Славейков, моят учител. Най-важният период на нашата история – периодът на
борбата ни за духовно освобождение –
беше напълнен с неговата деятелност, с неговото слово, с неговото име.
Родолюбец горещ, ум богат, всестранен, той даде най-силния подтик на народното
свестяване… душа упорита, желязна, родена за борба.. Славейков пренесе като
твърд гранит всичките бури на една мъчна епоха и служи за тръбач на въздишките
и ламтенията на цял един народ, внимателно вслушан в неговото сладко и гръмко
слово…“
Петко Славейков е роден на 17 ноември 1827 г. във Велико
Търново в семейството на Рачо Казанджията. Неговата майка умира при раждането,
а той е спасен по чудо. Неговият произход са народните български дълбини.
Негови учители са животът, народните песни и мъдрости, самоук, а високите
постижения в неговият творчески път са показател не само за неговата силна
воля, жизненост и дарование, но и за неизчерпаемите духовни сили на българския
народ, способни да съхранят творческата си мъдрост и мощ през годините на робство
и исторически несгоди, и изпитания.
Целият живот на Славейков е белязан със всеотдайно служене
на народа. Още като юноша, 16-се годишен става учител. Още като юноша, по свой
начин, подема борба с Търновския гръцки
владика, иронизирайки го чрез песен.
Непокорният даскал, бъдещ баща на осем деца, е пъден – от
място на място. Негови синове са политиците
Иван и Христо Славейкови, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо
Славейков. Град Трявна ще помни неговото
по-дълго присъствие там. Когато през
1864 г. се установява в Цариград вече е
утвърдено име в църковното движение за независима Българска църква и в
Българската Възрожденска литература.
В Цариград неговата дейност е многостранна: редактор е на вестници, между който в.
„Македония“ (1866 – 1872 г.); журналист, литературен критик,
поет, публицист, печатар, учител… Там за
около десет години е редактор на осем вестника, автор и преводач на
около осемдесет книги. В знак на уважение, неговите съвременници се обръщат към
него с „Дядо Славейков“, а той е само на 33-ри години.
Той е основоположник на българската възрожденска
публицистика, на българската детска литература и ярък представител на
възрожденската ни литература. Първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“
и „Басненик“ издава през 1852 г. Негов е първият хумористичен вестник „Гайда“,
списанието за деца „Пчелица“, списанието за жени „Ружица“… Той е автор и преводач на басни. Превежда Езоповите
басни и др. Превежда Библията… Върхът на авторският му гений е поемата „Изворът
на Белоногата“, по народно предание.
Славейков вярва в мирната легална борба, но през време на
Априлското въстание е арестуван и хвърлен в турските зандани. По време на
Освободителната война пак е сред народа. Възторжено посреща руските войски
и организира българска съгледваческа
мрежа в тяхна помощ и лично ги повежда по проходи и пътеки. Тогава създава
прочувствената ода “Кат Русия няма втора тъй могъща на света!”, израз на
народната любов и благодарност към братския руски народ подкрепил петвековният
копнеж на българите за свобода..
След Освобождението е член на Учредителното събрание,
народен представител, председател на Народното събрание, министър на
просветата, министър на външните работи, един от водачите на Либералната
партия. Съединението през 1885 г., което
имперска Русия не признава, го сварва болен и уморен, но неговият
авторитет е нужен на българката нация и държава и той приема да е подкомисар в
Пловдив до признаването на съединението от Европа. Макар и не съгласен с
водената от Стефан Стамболов политика на
откъсване от натрапеното влияние на Руската империя, той едва ли би разбрал
смисъла на жестокото убийство на Стефан Стамболов, посечен на улицата на 3 юли
1895 г., като председател на Народното събрание, наричан от фанатизирани
русофили диктатор. Този родолюбив и миролюбив
Човек едва ли си е представял така разправата с политическият противник, както
и апетитите на една имперска държава… В
същата година и месец, от убийството на Стамболов, Славейков умира в София, в
малката си къща, която шеговито я наричат Парламент, защото винаги е била пълна
с хора. Тя се е намирала на източния край на днешния столичен площад,
наречен на неговото име.
Маргарита Дукова
