петък, 26 юни 2020 г.

НАРОДНИЯТ ПОЕТ НА БЪЛГАРИЯ - статия на Кирил Назъров

 

170 години от рождението на Иван Вазов – 27 юни 1850 г. – 22 септември 1921 г.

НАРОДНИЯТ ПОЕТ НА БЪЛГАРИЯ

    През 1920 г. по инициатива на министър-председателя Александър Стамболийски земеделското правителство  организира грандиозно честване на 70-годишния рожден ден и 50-годишната литературна дейност на  Иван Вазов. Цяла  България обгръща народния поет с обичта и почитта си…

    Само след една година Вазов напуска белия свят.

    А дотогава той е изпитал и сладостта на признанието и горчилката на подценяването и обидата.

   Важното е, че още приживе народът му дава най-високото звание – народен поет и патриарх на българската литература. Той е заслужил признанието с това, че произведенията му имат неотразимо влияние и достигат до сърцето на всеки българин. Очарованието на безсмъртното му творчество иде от силната чувствителност, острата наблюдателност и епичният замах, с които претворява народните съдбини. В продължение на половин век Вазов откликва талантливо на всяко събитие от българската действителност. Той е вдъхновен художествен летописец на съдбовните за народа ни събития. А това е един важен период от националната история – от Българското възраждане до преодоляването на националната катастрофа след Първата световна война. 

   Иван Вазов успя да издигне нашата художествена словесност, националният ни дух до висотите на европейската литература. И то във всички жанрове – поезия, проза, драматургия, литература за деца, публицистика… Истински национален епос!

    Неизчерпаем извор на вдъхновение, теми, идеи и образи за него са Родината и народът. Цялото му творчество е безценна съкровищница на българската душевност, на националните добродетели, на безсмъртния народен дух.

      Както всички големи творци, така и авторът на „Под игото“, „Епопея на забравените“, „Немили-недраги“ и още редица  безсмъртни творби е имал и все още има своите отрицатели. Но те само са допринесли за още по-голямото извисяване на исполина на българската литература. Хвален и хулен, въздиган и подценяван, Олимпиецът си остава недостижим в българската литература. Защото е поставил темелите  и е въздигнал най-високият ѝ връх.

     А що се отнася до отрицателите му, те вършат това светотатство с надеждицата, че щом се осмеляват да отричат Вазов, значи и те са нещичко. Уви… такава е същността на българина-бездарник. Той не може да не мрази.

    За разлика от тях Вазов е обичал. Най-силно – малката земя, наречена България! Обиколил я е цялата пеша и на кон, за да я възпее със силата на могъщия си талант. Претворил е с обич и вдъхновение българина, родната природа, националната съдба…

    Разбира се, че е имал и своите сърдечни трепети. Обичал е нежно и силно няколко жени. Е, около интимния му живот битуват и лъжовни митове. Но искрените му любови са истински. Още ненавършил второто си десетилетие се влюбва в съседката в Сопот Катерина/Рина/, чийто съпруг се запилял по Влашко. След двегодишна тайна обич набира смелост  - споделя ѝ чувствата си. Отговорът ѝ го окриля: „Иванчо, като ме обичаш ти, и аз ще те обичам…“ Следва бурна любов. Има още няколко дълбоко емоционални преживявания. Страстна е връзката му с покръстената ханъма Параскева/Пеша/ от Берковица, чийто съпруг – турски бей - пиян паднал в една река и се удавил. На чувствената си пловдивска любов Пелагия посвещава поемата „В царството на самодивите“. Четиридесетгодишен се оженва за Атина Болярка, скоро обаче бракът им се разпада. Но Атина не позволява да бъде разтрогнат официално и тормози за пари поета до края на дните му. Голямата и най-продължителна любов –приятелство на Вазов е с писателката Евгения Марс, на която посвещава цикъл от стихосбирката си „Люлека ми замириса“.

    Дошъл на белия свят точно навреме, за да обезсмърти едни от най-важните моменти в националната ни история, Иван Вазов си отива от белия свят също навреме – когато бе завършил своето велико дело.  И когато щеше да бъде извършено едно от най-жестоките покушения – кървавият преврат  срещу едно от най-успешните правителства в българската история.

Кирил Назъров

четвъртък, 11 юни 2020 г.

ДРЪВЧЕ НА ТРОТОАРА - стихотворение от Боян Илиев

 

ДРЪВЧЕ НА ТРОТОАРА

 

Дръвче си посадих на тротоара,

пред пейката, до пътната врата,

с надежда тук спокойно да прекарам

последните си дни от есента.

 

Това дръвче, голямо щом прорасне,

ще бъде мой приятел най-добър

срещу лъчи и газове опасни –

естествен филтър и зелен чадър.

 

Озоновата страшна амбразура

не ще запуша с моето дръвче,

не ще житата да спася от буря,

но моят пример кой ще отрече?

 

На моето дръвче на клонче младо

ще кацне лястовица с бяла гръд

и ще запее весело от радост,

че пак се връща в родния си кът.

 

Аз ще седя на пейката, омаян,

пред пролетта от цветен аромат,

а лете ще даря по обичая

децата от квартала с плод богат.

 

                        Боян Илиев

неделя, 7 юни 2020 г.

ПОРТРЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ, 4 част - презентация на Живка Танчева

 

ПОРТРЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ, ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

Противниците на Райко Даскалов се множат. Още с идването си на власт, правителството на БЗНС е сериозно атакувано от ВМРО. Подготвят атентат срещу Ал. Стамболийски в народния театър. Поставят бомба под колата на Райко Даскалов. И двата атентата са неуспешни.

През 1922 г. автономисти от ВМРО се укрепват в Петричка област и я правят своя „държава в държавата”.

Те ненавиждат Райко Даскалов въпреки това, че той е толерантен към тях.  Насаждат сред населението мнение, че той е лъжереволюционер, който един ден ще бъде съден за заграбването на властта, потъпкването на конституцията, както и „за предателството при Владая“ и др.

В самата организация ВМРО се задълбочава конфликтът между федералисти и автономисти.

На 16 октомври 1922 г. автономистите, под претекст да прогонят федералистите от Неврокоп, завземат града. Четата на А. Василев започва да издевателства над тамошното население – техни противници, опожаряват къщи, дюкяни и клубове на БЗНС.

Райко Даскалов не иска да влиза във военен конфликт със  тях. Прави обиколка из областта, а те тихо се изтеглят. След кошмара в Неврокоп, той успокоява населението, но не взема никакви наказателни мерки, за което по-късно скъпо ще заплати.

На 4 декември 1922 г. отряд автономисти завземат Кюстендил и заплашват, че ще  продължат към София, ако правителството не предаде исканите от тях федералисти и не създаде „честна администрация”.

За да парализират властта, ръководителят им П. Михайлов обявява публично издадени смъртни присъди на Ал. Стамболийски, Райко Даскалов и Недялко Атанасов. Пускат и слух, че Райко Даскалов е убит, а столицата е завзета от автономисти и блокари.

По това време Ал. Стамболийски присъства на Лозанската конференция.

Райко Даскалов, като министър на вътрешните работи и заместник на министър-председателя, трябва да се справя сам. Срещу автономистите са изпратени войскови части, водени от министъра на войната Коста Томов, който съзнателно или не, допуска те да се оттеглят безпрепятствено от Кюстендил. Райко Даскалов прави изявление за безредиците на ВМРО и обявява, че реда в Кюстендил е възстановен и властта не се нуждае от подкрепа. Въпреки това, няколко хиляди разтревожени селяни от северна България пристигат в София, за да я защитят  правителството от  ВМРО, Конституционния блок и Военната съюз, с идеята да обявят България за Република. Настървени за отмъщение, те извършват нападение над няколко опозиционни клуба. Райко Даскалов решително се противопоставя на тази авантюра. Само неговото обаятелно слово и легендарният образ, който има, успяват да спасят България от кръвопролитие в този критичен момент.

Въпреки това, опозиционните партии вменяват като личен негатив на Райко Даскалов случилото се в Кюстендил и София. Не се вменява вина нито на ВМРО, нито на Коста Томов. Противниците му считат, че е дошъл моментът да го свалят от властта. Той е готов да подаде оставка, но трябва да изчака завръщането Стамболийски от Лозана.

Райко Даскалов продължава да ръководи министерството на Вътрешните работи и Министерския съвет, като не спира да работи по външнополитическите въпроси. Девизът на Стамболийски „България трябва да се добере до Бяло море”, за Райко Даскалов е сакрален идеал и той отстоява този идеал. Още през 1921 г. при посещението си в Англия и Франция прави сондажи за излаза на Бяло море, чрез пристанището в Дедеагач. Завръщайки се в България той разбира, че е невъзможно, защото големите български търговски къщи отказват сделки през Дедеагач, поради това, че пристанището не е добре уреденото и поради сложните отношения с Гърция. Чуждестранните фирми също се въздържат от използването на това пристанище по различни съображения. Оформя се становище, че България не трябва да приема излаз до Бяло море чрез Гърция, тъй като той не би бил реален. Достъпът до Бяло море може трябва да бъде осигурен само чрез българска територия или чрез автономна Тракия. Това правителството отстоява пред Междусъюзническия  върховен съвет в Лондон, на конференция на Англия, Франция и Италия по източния въпрос (март 1922 г.), на конференцията в Генуа (април-мой 1922 г.).

След конференцията в Генуа, Райко Даскалов изработва концепцията за неделима Тракия. Докато Ал. Стамболийски се сражава в Лозана за неделима Тракия, за да стане реален излазът ни на Бяло море, Райко Даскалов отбива успешно атаките на  опозицията срещу политиката на правителството по Тракийския въпрос. През този период има огромно напрежение. Ненавистта на опозиционните партии към правителството на БЗНС е голяма, но с особено ожесточение е насочена към Райко Даскалов, защото голяма част от реформите са негово дело. За реформаторската дейност на БЗНС Лебедев ще напише: „всички техни реформи са проникнати от стремление към мир, труд и култура”, но всъщност, те засягат икономическите интереси на буржоазията вътре и вън от страната. Конфликтът се задълбочава. На искането да бъде отстранен Райко Даскалов от правителството, Стамболийски отговаря, че това не е лека работа. Ако той се обиди и мине в опозиция, може да нанесе непредвидими проблеми  и усложнения на БЗНС и неговото управление. За него е много трудно да жертва легендарния Райко с неговото изключително влияние сред селските маси. През януари 1923 г. провежда кратък, но драматичен разговор със своя заместник. Д-р Райко Даскалов подава оставка и не се появява повече в правителството. Министерският съвет официално съобщава, че министърът на Вътрешните работи е подал оставка, но тя не е приета.

Райко Даскалов се впуска в организационна дейност. Обикаля страната и разяснява идейната политика на БЗНС, предвид предстоящите избори. Ръководствата на местните дружби му уреждат срещи не само със земеделци, но и с хора без определени политически възгледи, които се вливат в земеделската организация. Опозиционните вестници тръбят, че той подготвя разпускането на ХІХ ОНС и провеждането на новите избори по нов избирателен закон. Работата на Райко Даскалов с дружбите се наблюдава много внимателно и от чуждите дипломати. Оставката му е злободневен коментар почти във всички вестници. Гадаят и не могат да разберат ходовете, които той ще направи.

През месец февруари е свикан ВВС и той решава: санкционира Марко Турлаков, Коста Томов и Хр. Манолов и одобрява  отстраняването на Райко Даскалов от власт. Даскалов прави декларация, че отдавна е депозирал оставката си и е доволен, че един тежък товар е паднал от гърба му. Дава отпор на слуховете, че земеделският съюз ще прави коалиция с десните партии - това няма да стане „нито тук, нито на оня свят” – казва той. Райко Даскалов е отстранен от властта, но противниците му са неспокойни. Той все още има разпоредителни позиции. Избран е за държавен обвинител по наказването на министрите от кабинета на Иван Гешов, д-р Ст. Данев и Ал. Малинов.

Райко Даскалов не губи политическо равновесие, не хленчи, нито се озлобява срещу организацията и Ал. Стамболийски.

Неговите публикации са посветени на справедливостта на Малкия конгрес и на съдбата на земеделските реформи. Декларира, че като апостол ще обикаля страната и ще разяснява земеделските закони и „модерното законодателство на България”. Формулира задачите на земеделската власт: запазване на мира, завършване цикъла закони за създаване на трудови стопанства, създаване закони за окръжните съвети, народното здраве и други. Той более за аграрната реформа, която е негово кръвно дело, която не може непосредствено да проведе. Заема се с критичен анализ на аграрната реформа, нейното приложение и перспективи.

През март същата година обнародва  забележителната си книгата „Борба за земя”, която моментално се изчерпва. В предговора прави задълбочен анализ на извършеното по закона за „трудовата поземлена собственост”, препоръчва комасация на земята и „одворяване” на семействата, които не разполагат със  свой дом. Той пророчески предсказва, че борбата между българските плебеи и патриции ще се засили, но отказа от нея ще  означава удар на народовластието и ще бъде в подкрепа на тиранията и монархизма. „Най-благородната борба на човека е да има парче земя” – пише той, и още „земята носи  щастие на народите и държавите когато се намира в ръцете на работния народ, но тя докарва нечувани нещастия, когато се владее от шепа привилегировани земевладелци, които чрез нея държат в робство народите. Поради големия интерес към книгата му „Борба за земя”, налага се да се направи второ издание, планира се и трето издание, но както много други проекти на Райко Даскалов остава само проект.

През април 1923 г. са насрочени избори за ХХ ОНС. За Райко Даскалов това е „решителна и съдбоносна битка”, „последно сражение между два смъртни врага”. Речите му са прости и разбираеми, но идейно съдържателни и провокативни и влизат в съзнанието и сърцата на обикновените хора. Той уверява своите слушатели, че  „съсловните организации занапред ще управляват.“

И продължава: „Тия три трудови организации: земеделската, фабричната и наемно работническата, са предопределени, според силите си, да ръководят историческото хоро на народите и да изтърбушат окончателно стария свят на експлоатацията и неправдите”. 

Хората разправят, че на митинг в с. Лютиброд, където държи двучасова реч, гълъб кацва на рамото му и отлита чак когато той свършва речта си.

„Това е поличба!“,  дълбок възглас се изтръгва от присъстващите на митинга.

Дали това е било поличба или не, но е необикновено явление, пред което присъстващите изтръпват, а писателят Паун Генов ще напише „ако някога се прави бюст паметник на д-р Райко Даскалов, то той трябва да е с гълъб на рамото.

Изборният резултат е небивал: БЗНС получава 54,12% от действителните гласове, което е погром за десните партии и Конституционния блок. Д-р Райко Даскалов отново е депутат.

 

Статията подготви и предостави за публикуване ЖИВКА ТАНЧЕВА

Ползвана литература:

проф. Димитрина Петрова, доктор на историческите науки

Продължение в следващия брой

сряда, 3 юни 2020 г.

ГЛАСЪТ НА ВЪЛНИТЕ - стихотворение от Иван Бързаков

 ГЛАСЪТ НА ВЪЛНИТЕ

 

…. А в тъмнината глух се тътен носи

            от страшните вълни…

Трифон Кунев

 

 

В нощта безумна

на съдбата ни

вълните се разбиват

гневно

в пясъка.

Луната,

жълто-кървава,

е ръждиво проядена

в скръб.

 

Обърни

гръб,

очи затвори

и се вслушай във плясъка!

Под един ужасèн небосвод –

без звезди.

Те не пеят вълните,

а страшно въздишат

за моя обречен, загиващ народ.

 

Той е риба,

която се гърчи на сушата.

Не се обръщай –

слушай!

Падни на колèне,

сълзите преглъщай –

за нас се моли!

За погребаните.


Иван Бързаков

неделя, 31 май 2020 г.

СЕЛСКИТЕ БУНТОВЕ ПРЕДИ 120 ГОДИНИ - редакционна статия

 СЕЛСКИТЕ БУНТОВЕ ПРЕДИ 120 ГОДИНИ

Селските бунтове в България от 1900 година са масови брожения, предизвикани от връщането на натуралния десятък от правителството на Тодор Иванчов. Бунтовете имат стихиен характер и са потушени с кръв от армията и полицията, ръководени от министъра на вътрешните работи Васил Радославов.

Борбата срещу десятъка, в която участва с легални средства, способства за популяризиране и политизиране на Българския земеделски народен съюз, до този момент повече професионално-съсловна организация.

Вълненията започват в края на 1899, когато управляващите либерали огласяват намеренията си. Повторното въвеждане на натуралния десятък, отменен от Стамболов седем години по-рано, цели да увеличи постъпленията в хазната в услуга на чуждестранните кредитори. Княжество България е в дългова криза, която се дължи на лошите реколти и слабите постъпления от експорта на храни от предходните години. Неурожаят е причина и за силната съпротива срещу новия Закон за данъка върху земните произведения. Доверието в правителството е допълнително подронено от тежките условия на конверсионния заем и използването на властта от страна на част от либералите за лично обогатяване.

В проявите срещу десятъка между декември 1899 и юли 1900 година се включват 350 000 души от над 500 селища в страната.

До първите сблъсъци на недоволните земеделци с полицията се стига в началото на март 1900 във Варна. Въпреки усилията на властите, на 5 март в града се събират на демонстрация 15 000 противници на десятъка. Няколкостотин от тях обсаждат сградата на окръжното управление, където е задържан един от организаторите на протестите – редакторът на вестник „Земеделска борба“ Йордан Пекарев. След като войската се намесва в защита на местните власти се стига до кръвопролитие с двама загинали и няколко ранени. Аналогични събития – демонстрации и сблъсъци с полицията, която се опитва да ги предотврати, се случват по-късно същия месец в Хасково и Ловеч. Съпротивата на местните жители срещу арестите води до размирици на 27 и 28 март в русенското село Красен, потушени от войскови части. На 17 април в друго русенско село – Тръстеник, селяните разоръжават и нанасят побой на стражарите, дошли да отведат няколко противници на десятъка. Войската, извикана да усмири бунтовниците, се оказва обкръжена от над 5 000 души от околните села и частично разоръжена, след като войниците отказват да стрелят по селяните. Бунтът е потушен на 20 април с подкрепления, извикани от Търново и Добрич.

Случаят в Тръстеник кара правителството да въведе военно положение в Русенска, Разградска, Свищовска, Горнооряховска и Търновска околия. Военните арестуват няколкостотин души. Голям брой са осъдени за подбудителство и непокорство пред закона. Уволнени или интернирани са десетки учители, агитирали срещу десятъка.

Въпреки репресиите на властите, съпротивата срещу десятъка продължава в различни части на страната. През май жителите на няколко села край Балчик отказват да подадат декларации за размера на посевите си, въз основа на които трябва да им бъде начислен данъкът. Опитът на околийския началник да отведе водачите на опозицията се проваля и в края на месеца той се завръща с войска. Селата Гьоре и Саръ-Муса са обкръжени, местните са подложени на репресии, а арестуваните са поведени към Балчик. Няколко хиляди души се стичат след кавалерийския конвой, за да го спрат и освободят задържаните. В района на Дуранкулак на 1 юни войниците нападат тълпата. Загиват 90 селяни и няколко войници. Ранени са повече от 300 души.

След Дуранкулашките събития правителството разширява обхвата на военното положение върху цяла Североизточна България. Извънредните правомощия позволяват на властите да наложат със сила на местните земеделци да декларират облагаемата си продукция.

Широката употреба на армията в тези мероприятия води до засилване на критиките в парламента срещу кабинета Иванчов и до конфликт между Радославов и министъра на войната Стефан Паприков, който е против репресиите. В резултат и двамата подават оставки, последвани от целия кабинет през ноември 1900. Десятъкът става основна тема на парламентарните избори в началото на 1901 година. Спечелилите ги демократи и прогресивно-либерали го отменят още същата година и издават амнистия за осъдените участници в бунтовете.

ЛЗЗ

 

събота, 23 май 2020 г.

НАРОД СЪС СЛОВО НАДАРЕН - стихотворение от Харалан Недев

 НАРОД СЪС СЛОВО ВЪЗРОДЕН

 

Велико дело свършили Предците –

създатели на нашето А, Бе…

Те свое място имат при светците

в зенита чист на родното небе.

 

На тях народът празник е нарекъл

с най-искрените чувства обграден,

защото Бог навярно е предрекъл

със словото да бъде възроден.

 

Народ от буквите пленен – омаян,

проправил сам духовия си път;

със буквите достигнал връх сияен

и бисери оставил да блестят.

 

Затуй с любов пред Братята велики

днес всеки българин благоговей;

с цветя пред образите светлолики

за тях най-българският химн се пей…

 

Коя, коя страна е като нашата-

да има толкова сияен ден?

Вековен мрак прогонила и зряща

поела в друм от слънце озарен.

 

                       Харалан Недев

неделя, 17 май 2020 г.

КОПНЕЖ - стихотворение от Пенко Керемидчиев

 КОПНЕЖ

 

Земя, душата ми с душата ти се слива

със твоя смях, със твоя плач.

По всеки път очи към теб извива

и моли се за всеки сторен грях.

 

Как вглежда се в натегналите круши,

във светналите гроздови зърна!

О, див копнеж, във тях сърце да сгуши

и кротко да заспи като сърна.

 

И вятър да я милва с пръсти меки,

роса да я роси във утринта,

та светнала – по друми и пътеки –

на хората да дава светлина.

 

Да няма на брега прострени птици,

ни кашалоти с плачещи очи.

Сълзи да няма в детските зеници,

космични дупки, палещи лъчи!...

 

             Пенко Керемидчиев