понеделник, 31 декември 2018 г.

ВМЕСТО НОВОГОДИШНО ОБРЪЩЕНИЕ - обръщение от ЖИВКА ТАНЧЕВА

      Да посрещнем достойно тройно юбилейната за земеделската идея и земеделското движение 2019-та година!

През 2019-та се навършват 120 години от създаването на Българския земеделски съюз. В края на 19 век, на 28 и 29 декември 1899 г. в Плевен е свикат Първият земеделски конгрес.

През 2019-та се навършват 150 години от рождението на Цанко Бакалов – Церковски /роден на 16 октомври 1869, почитал на 2 май 1926 г./- поет, публицист, будител и основател на организираното земеделско движение в България.

През 2019-та се навършват 140 години от рождението на Александър Стамболийски. На 1 март 1879 г. в село Славовица се ражда може би най-големият български държавник  в нейната нова история. Той е политик от световна величина, ненадминат реформатор, водач на БЗНС. В периода 1919-1923 г. е министър-председател на България с правителството на БЗНС. Убит на 14 юни 1923 г. след извършването на деветоюнския военен преврат.

Да не забравяме тези светли личности и делото на техния живот! Да не оставим да повехне земеделската идея – най-живата, най-живителната и близка до сърцето на всеки човек!  Да не забравяме четирите свети думи:

МИР, ХЛЯБ, СВОБОДА, НАРОДОВЛАСТИЕ...

Живка Танчева, ЛЗЗ бр.4/2018, /38/

вторник, 11 декември 2018 г.

БАЩА МИ - статия от ТОДОР ЦАНЕВ


Баща ми, Манол Цанев Доробанов, е роден на 09.03.1908 г. в с. Червена вода, Русенско, където задършва и основното си образование. Още от 14-годишна възраст се увлича от идеите на Александър Стамболийски, тогава министър-председател на България, с възторг следи провежданите реформи от земеделското правителство, чете, разпространява и популяризира принципите на БЗНС сред младежите. През 1928 г. се жени за Стояна Иванова Урвенска, останала сираче от двегодишна възраст. В младото семейство се раждат две деца, момчета – Цаньо и Тодор. Препитават се от обработването на 50 дка ниви и 7 дка лозя.

През септември 1944 г. Манол Цанев е секретар на новата общинска управа, а също и секретар на земеделската дружба в с. Червена вода.

През 1945 г., обаче, след излизането на Никола Петков от правителството, комунистите започват преследвания на активни опозиционери. Баща ми многократно бе арестуван в ДС-Русе, на два пъти го връщаха пребит до смърт у дома. През 1946 г. и 1947 г. бе изпращан в концентрационни лагери – Ножарево и Росица, за по шест месеца, без присъда. Единствената причина бе тази, че той вярваше в общочовешките ценности на цивилизацията – свобода, демокрация, вяра, морал, собственост, взаимно уважение, достойнство, ненасилие. Както той, така и мнозинството българи тогава имаха безрезервно доверие в обединената опозиция, начело с Никола Петков и на изборите за Велико народно събрание опозицията спечели 86% в селото, въпреки гоненията, преследванията и насажданата страхова психоза. Апологетите на диктатурата и техните въоръжени групи тук, за разлика от другаде, не успяха да фалшифирицат изборните резултати.

След отнемане на имунитета, арестуването, осъждането и екзекуцията на Никола Петков и забраната на ръководения от него БЗНС се сложи край на всякакви демократични прояви. Настъпи открит масов терор. Започна и насилствената колхозна епопея, съпътсвана с неизпълними държавни доставки, постоянни привиквания в МВР, търкаляне в бъчви... Често виждахме по улиците на селищата обикновени, скромни хора със земеделски убеждения да вървят пред въоръжени представители на властта с унизителни надписи на гърдите – „Аз съм кулак, аз съм народен враг”...

Всичко това предизвика ответна реакция на самозащита. Манол Цанев не приемаше диктатурата, принудителното отнемане на земята, униженото достойнство на хората. Около 1950 г. баща ми се свърза с Цанко Иванов /Мечето/ - един от ръководителите на горянското движение в Русенско, който след ареста на някои от ръководителите на Областен земеделски център-1 вече бе в нелегалност. Първата им среща се състоя в Тетово, а по-късно имаха и няколко срещи в околностите на Червена вода. Неусетно се създадоха  две групи за подпомагане на горяните – на по-възрастните и младежка група, чиято дейност баща ми отблизо следеше.

Участниците в горянското движение от Червена вода се включват в общия план, в общите цели и дейност на горянството в региона за създаване условия за организирана самоотбрана срещу настъпващия терор. За отбелязване е, че ние нямаме извършени грабежи, нападения и терористични актове. Ние нямаме убийства. Ние искахме да осъществим тук, в България, същите права и свободи, на които се радваха хората от западните демокрации извън т.нар. „желязна завеса”. Ние искахме прилагане и у нас на Декларацията за правата на човека, приета от ООН през 1948 г.

На 29.04.1951 г., на връх Великден, баща ми, Манол Цанев, бе арестуван и осъден на 16 години затвор... Тогава бях арестуван и аз, бях съден в същото дело и осъден на 20 години затвор, но това е друга история, аз бях млад...

Баща ми бе освободен в края на декември 1962 г., след 11 години и 8 месеца, след като бе обходил почти всички зловещи затвори по онова време – Русе, Стара загора, Шумен, Белене, Плевен, Самоводене, Пазарджик, Огняново и други.

Затворите разрушиха здравето му и... три години след завръщането си, той почина.

На 11.12.1965 г. той склопи завинаги очи, без да може да види резултата от двадесетгодишната си борба за свобода, демокрация и достоен живот. Той не дочака разпада на терористичната система, която го уби, която в глобален мащаб умъртви хладнокръвно, планомерно и жестоко СТО МИЛИОНА НЕВИННИ ЧОВЕШКИ СЪЩЕСТВА в името на идеали, от които по-късно се отрече...

Кому беше необходимо всичко това?!...

Тодор Цанев, ЛЗЗ бр.4/2018, /38/

четвъртък, 29 ноември 2018 г.

ЗИМИНИ ГАТАНКИ - гатанки от КИРИЛ НАЗЪРОВ

Докато летим -    
рой след рой -    
бели пеперудки сме безброй…
Щом се дружно приземим, 
образуваме килим!
                            /икниженС…/ 
 
Яхнеш ли я ти-   
и там, и тук - 
по бял килим лети   
без грижи.
Ала по друг   
не може да се движи!
                           /анйеШ/
 
Огледало 
над езера, реки   
път е дало  
на кънки.
                         /деЛ/
 
Дрехи не облича,  
само тенджера за шапка слага.
Топлината не обича,  
но не може да избяга  
и се изпотява… 
Сетне бавно се стопява.
                          /кевоч неженС/
 
 
Докато е хладина  
Белчо е на планина.
Слънчо щом го напече,    
към морето потече.
                          /гянС…/

                           Кирил Назъров, ЛЗЗ бр. 4/2018, /38/

сряда, 28 ноември 2018 г.

ХЪЛМЪТ НА БЕЗСМЪРТИЕТО - стихотворение от НИКОЛА БЕЖАНСКИ

ХЪЛМЪТ НА БЕЗСМЪРТИЕТО
 
          На д-р Г. М- Димитров

 
Тук всеки се спира поклон да направи, 
а после си тръгва по-блед и смутен.
И кедрите стенат, привели върхари   
над черния камък смълчан и студен.
 
Но тръгнеш ли,  нейде в земята  
дочува се някакъв глас.
И силните думи напират в душата,  
и грабват те в своята власт.
 
И ти си усмихваш,  от силния порив
тъй властно за миг запленен,   
а после политаш високо нагоре, 
където се ражда небесният ден…
 
Тук всеки се спира поклон да направи 
и после си тръгва,   но вече щастлив.
А кедрите шепнат, привели върхари:
"Вдигни си главата! Гемето е жив!"
                Никола П. Бежански, политемигрант
    Хълмът на кедрите е възвишение край Вашингтон. Там са гробищата, където на гроба на Г. М. Димитров е издигнат паметник с дарения от български политически емигранти в САЩ и Канада.
    А след  рухването на комунистическия режим костите на Гемето са пренесени в България.

вторник, 20 ноември 2018 г.

БАЩИНА ТРЕВОГА - сатира от ХРИСТО АНГЕЛОВ

Сине!
Много важен ти е поста,
който вече си заел!
Ала с твойта глава проста,
как така си се наел?!
 
Нали трябва да решаваш
ти народни съдбини!
Правдата да защитаваш
в тези толкоз трудни дни!
 
Тате!
Правда, равенство и братство
днес са вече празни думи!
За да трупаме богатство
с тях залъгваме маймуни!..
 
Синко!
Всички дето управляват,
ако като тебе смятат,
тоз народ и таз държава
ще изчезнат от земята!..
 
Христо Ангелов, брой 4/2018 г. /38/

неделя, 18 ноември 2018 г.

ТЪЛПИТЕ - стихотворение от ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

В тълпите смълчана е буря незнайна; стопено е слънцето в тях.
И често, сред гълъбов прах,
опасват града те с верига безкрайна
и в тази верига от роби се движи
и черния облак на днешните грижи,
и светлия призрак на празник свещен —
свещения утрешен ден!
За подвиг тълпите ги ражда земята,
за подвиг безумно велик.
И подвига им е безлик.
кат' млечния път разпилян в небесата,
където се сплитат сребристи огньове,
които не може око да улови.
а все пак сияние чудно пламти
в тез бледи, незрими звезди.
В тълпите е скрита душата велика —
душата на новия свят.
И в шумния каменен град,
когато борбата на пристъп ги вика —
тълпите заливат гърмящи площади,
тълпите люлеят грамадните сгради
и блика душата във порив крилат —
душата на новия свят.

Христо Смирненски, брой 4/2018, /38/



понеделник, 17 септември 2018 г.

120 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО И 95 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - статия на ЛЗЗ

    Роден 1898 г. в Кукуш. Умира 1923 г. София

През последните месеци от своя живот Христо Смирненски написва острата си, дълбоко философска сатира „Приказка за стълбата“.  „Посветена на всички, които ще кажат „Това не се отнася до мене.“
Само това безсмъртно и вечно актуално произведение да беше написал той пак щеше да остане като един от най-големите български творци на словото. Още по-убедително доказателство за тази констатация са  двете му издадени приживе книги  „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“ (1918) и стихосбирката „Да бъде ден!“ (1922).
За съжаление през 1921 г. поетът се разболява  от паратиф. Здравословното му състояние ту се подобрява, ту отново идват кризите.
Ето какво разказва неговата сестра Надежда Измирлиева:
„…На 5 юни 1923г. преди обед седна да пише и ме помоли по-малко да влизам при него. Часът е 12. Обедът е готов. Бързам да се похваля с точността си, но думите ми замръзнаха на устата. Столът на писалищната маса е празен. Листата на масата са пръснати. Христо лежи на леглото смъртно бледен.
Възглавницата, покривката на леглото и всичко наоколо е изцапано с кръв. Слаб, сподавен глас. Две влажни, тъжни очи, впити в мен, две кротки, кадифено меки, налети със сълзи очи, широко разтворени, очакват помощ… Не смеех да оставя Христо сам. Нямаше кой да повика лекар. Кръвоизлиянието беше много силно. Успях да му дам малка първа помощ… Двучасовата мъчителна тишина беше прекъсната от идването на Женя/сърдечната приятелка на Христо Женя Дюстабанова/. Тя остана при него, а аз изтичах за лекар. Медицинската помощ закъсня. Подобрение не настъпи…Вече беше късно. Всички по-нататъшни грижи на лекари и близки бяха напразни. Милярна туберкулоза разруши дробовете на Христо…”
Въпреки ранната  си смърт, щедро надареният поет Христо Смирненски остава завинаги в съкровищницата на българската литература като един вечен юноша,  едно „слънчево дете“, както го нарече в онова време писателят Антон Страшимиров.
ЛЗЗ, брой 4/2018, /38/