четвъртък, 25 март 2021 г.

ХАРАЛАН НЕДЕВ НА 90 ГОДИНИ

 Честит юбилей!

 

   Роден е на 25 март 1931г. в с. Ряховците,  област Габровска. Учи в Севлиевската мъжка гимназия, но е изключен заради членството си в ЗМС. След отбиване на военната служба в трудови войски работи като миньор.

    Познавам човека и поета Харалан Недев лично,  познавам добре неговото богато и разнообразно творчество, тъй като отдавна той ми изпраща всяка своя новоизлязла книга. А техният брой мисля, че вече е около 40.

    Широк е диапазонът на неговите творчески търсения както в идейно-тематично, така и в жанрово отношение – лирика, сатира, проза, приказки и стихове за деца, публицистика…

    И навсякъде успехите му са безспорни. Навсякъде неговият лиричен глас звучи искрено, ненатрапчиво, напевно…

    Родолюбие, преклонение пред нашите национални герои и родната земя, обич към България и към хората – това са доминиращите  идеи и мотиви в неговото творчество. Много са бистрите извори, от които струи неговата искрена обич към природните хубости на Родината, към славната ни история, към богатият ни фолклор, традициите, обичаите…Но преди всичко той се прекланя пред  героичния, трудолюбив български народ и Родината:

                                         Обичам те, Родино скъпа,

                                         от товойта хубост запленен,

                                         във теб роден, аз в тебе искам 

                                         да срещна сетния си ден!

    Харалан Недев заслужено е приет за член на Съюза на писателите земеделци и на Съюза на българските писатели.

                                                                                            Кирил Стефанов                           

 

РЪКА МУ ТРЯБВА НА ЧОВЕК

Желязото във огъня се разтопява,
но пак желязо бива след това,

а мине ли човекът  през „жарава“,
след туй погубва го човешката мълва.

„Греховен е - ще каже някой злонамерено -
и пада му се залъка горчив!“
А друг на бялото ще каже черно
и хвърлят кал, и правят го кирлив!...

Какви ли гадости не се завихрят у „човека“,
щом „трябва“ някой да се натопи!
А стръмна е Човешката пътека,
Човек, когато трябва да се защити.

Човек без грях понякога в беда попада.
И в тоз момент ръка му трябва, знай!
А не със клевети да се напада,
и не със гняв да се терзай.

 

                              Харалан Недев

неделя, 14 март 2021 г.

ПЕСЕНТА НА ЖИВОТА В "ЦВИЛЯТ ГРИВЕСТИ КОНЕ" - рецензия на Габриела Цанева за книгата на Живка Танчева

 ЗА КНИГАТА И НЕЙНИЯ АВТОР

 

Запознах се с Живка Танчева първо, чрез нейното творчество и проявите й на гражданска активност в Земеделския съюз, и едва по-късно се срещнахме в живота… Но, каква беше тази среща!

Вечерта на Благовещение, посветена на поезията… Бях поразена от нейната виталност, струяща от цялата й личност, от патоса и красноречието й и от декламаторското й изкуство. Всички присъстващи в залата, публика и поети, станахме свидетели на един незабравим, импровизиран дует в стихове, изпълнен от Живка Танчева и Иван Селановски.

Тогава получих като подарък стихосбирката „Цвилят гривести коне“ – едно чудесно издание на издателство „Biblios“, което грабва окото с изображение на буен кон върху наситенозелена корица.

Колко живо звучаха в съзнанието ми стиховете, докато ги четях, „чувайки“ ги с гласа на авторката!

И оня лиризъм на любовното чувство, и елегично-носталгичното усещане по детството и младостта, и патоса на вярата в земеделската идея, в победата на демокрацията и доброто, и гнева, и болката от пречупените криле на живота в оня, предишния, тоталитарния свят.

Ето защо бях много развълнувана, когато наскоро Живка Танчева се обърна към мен с молба да подготвя второто, преработено и допълнено издание на книгата. С радост приех идеята, както и предизвикателството да създадем нова корица, на която да има изображение на два гривести коня…

И това не е случайно хрумване на поетесата, нито някакво „заиграване“ със заглавието.

Образът на коня, като символ на волността и свободата – „Ех, да можех, вихрогоне, /да препускам без юзда, /волно вятъра да гоня, /да умра на свобода!“, или като символ на гордата и буйна човешка природа – „Кон изцвили и разтърси /буйно гривеста глава, /с крак заудря и затърси /момък буен за езда.“ е съществена част от стихосбирката и нейното послание. В стихотворението „Синове“ се достига кулминационното олицетворение, това на синовете на лирическия герой:

Две капки в дланта си събирам,

две капки на Бог от дъжда,

………..

Два коня в съня си сънувам,

два коня се гонят в степта,

и тръпна от обич, защото съзирам,

че са двата ми сина това.

Композиционно, поетичната книга е изградена от седем части, една от които е изцяло нова.

Структурирането не е хронологично, доколкото книгата няма характер на лирически дневник. По-скоро можем да търсим архитектурно стратифициране. Първата част, „С идеите твои живях“, посветена на Земеделския съюз и земеделската идеология, е основополагаща. Именно върху тази идеология е изграден характерът, личността, ценностната система и житейския път и на автора, и на лирическия „аз“. И, само доколкото по думите на поетесата, тя е вкусила тази идеология с майчиното мляко и майчината песен, първата част на стихосбирката може да се приеме и като хронологическо начало.

 Вярна на традицията в земеделската поезия, Живка Танчева посвещава две стихотворения на трагичните образи на земеделските водачи – Александър Стамболийски и Райко Даскалов. Те намират своето достойно място в галерията от произведения – апотеоз на героите. Силно е посланието и на други две стихотворения – „Пролетна тъга“ и „Изселник“, в които основна тема е връзката между човека и земята, между корена и духовността. Продължение на това търсене и взаимодействие са и трите нови творби – „Земеделска дружба“, „Към Славовица“ и „Славееви гори“, посветено на Цанко Церковски, в които любовта към природата и земеделската организация се вплитат и градят иносказателни образи.

 Втората част, „Една си ти, Родино“, е непроменена в двете издания. Тук са включени стихове, посветени на родната земя, на България, на родния език и завета на дедите. Тук отново намираме следите на дълбокия, вечножив корен на поетесата, нейната неразрушима връзка с древното племе, на което е плод. Не мога да не спомена стихотворенията „Бащин завет“ и „Майчино заклинание“, изградени в класическо стихосложение, в основата на които е вложена житейската народна мъдрост и морал. И нещо повече – тук е разковничето на жизнеността на идеологията на БЗНС – връзката с народопсихологията, с общочовешките ценности и разбирането за добро и справедливост.

„В памет на жертвите на комунизма“ е третата, нова за стихосбирката част, изградена само от три творби. Но тези три произведения са натоварени с може би най-важното послание на поетесата – да помним жертвите на комунизма. И тук не става дума за идеология, за противопоставяне, за отрицание и осъждане. Тук става дума за памет и познание, въздигнати до морални категории.

И, когато става дума за морал и мъдрост, за онова, което следва да бъде пренесено в бъдното, стигаме до следващата част, „Аз взирам се в бъдния век“ – едно предупреждение към човечеството, но и едно взиране в себе си. Тук лирическият „аз“ търси истината за себе си, за живота и смисъла на съществуването, за да се устреми към онази светлина, която остава след смъртта.

Петата част, „Цвилят гривести коне“, без съмнение, е сърцевината на стихосбирката. Много образни, красиви стихове, в които приказното начало често взема превес. Стихове, пълни с порив към свобода и магия, към красота и любов. Защото точно тази свобода е най-истинската свобода. Свободата на бликащия живот, а не свободата като алтернатива на смъртта. Защото този, втори вид свобода, е само пътят към желаната свобода на живота.

Темата за любовта е развита и в следващата част, „Интимно“. И тук любовта е многообразна – майчината любов в стихотворението „Синове“, съпружеската любов в „Един живот“, любовта към свободата /„Грях“/, любовта към земята /„Двете ми ръце“/, любовта като обич и човечност /„Животът безцелно отлита“/, любовта като любовно чувство, страдание и страст /„Ах, любов е, да!“, „Летят минути трепетни“, „Раздяла“/, за да се върнем отново към извора – любовта към земята, природата и живота – с всичките му лица.

Последната, седма част – „Тъжна песен“ – навява тъга не само със заглавието си и заглавията на стихотворенията. Тук стигаме до финалния цикъл от кръговрата – живот, където Слънцето догаря, но мелодията на песента не заглъхва:

Слънце на залез вече догаря.

Здрач в пущинака тъмней,

а нейде далече на Хадес лодкаря

ритмично с веслата мелодия пей.

 

Нека пожелаем на авторката да пази в душата си песента на живота и да я разнася надалеч!

 

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

понеделник, 1 март 2021 г.

ИВАН СЕЛАНОВСКИ НА 90 ГОДИНИ

 

     Честит 90-ти рожден ден на ИВАН СЕЛАНОВСКИ!

     Поетът-земеделец Иван  Василев Димитров /Селановски/ е роден на 01.03.1931 г.  в с. Селановци, Врачанско.

     През 1952 г. като земсист е осъден на 10 години лишаване от свобода за участие в нелегална организация против тоталитарната власт. След отбиване на военната служба е строителен работник в София. 

     Свои стихове публикува едва след падането на комунистическия режим през 1989 г. Издал е книгите „Дните на зората“ през 1998 г., „Мирен преход“ през 2010 г. и „Спомени из мрака на тоталитарната нощ“.

     Сега живее в гр. София и се радва на деца, внуци, внучки, правнуци.

     Той е един от учредителите на Съюза на писателите земеделци през 1997 г. Секретар е на Съюза от 1998 до 2015 г.,  когато си подава оставката поради здравословни причини. Едновременно с творческите си изяви, успешно съчетава и обществената си дейност като председател на Съюза на репресираните в кв. Горубляне, София. В същия квартал е и зам. председател на БЗНС.

     За неговото творчество Петко Огойски  пише:

    “Стиховете на Селановски са писни не от жажда за слава, нито с надеждата за пари. Те са концентрат, изцелен от душевните му и физически мъки, от младежките му мечти, от мислите за роден дом, майка и любима, от които жесток похитител го е откъснал цели десет години… Има куплети с такава искреност и конкретност, че ми връщат в представите моменти и картини от преживяното преди 3-4 десетилетия. И трябва за пореден път да изживея съжалението, че такива благородни, емоционални и без съмнение талантливи личности като авторът, нямаха възможност да се осъществят в пълна мяра на духовното поле.”

    Точна оценка на дейността и творчеството му дава и Йордан Борисов:

Неговите изстрадани стихове в пазарджишкия затвор и остров Персин, при Белене са разобличителен документ против комунистическата власт, която по сталински подложи на геноцид българския народ през 50-те години в стотиците лагери и затвори на изстрадалата ни Родина… Надарен с остро чувство за справедливост, поетът Иван Селановски откликва на политическите събития с цялата си душа, отдадена всецяло в борбите на БЗНС за тържеството на земеделските идеи и демокрация.

     Днес беловласият поет откликва на политическите и социалните събития с остри сатирични стихове…”

                                          ЕПИЛОГ

 /от книгата “Спомени из мрака на тоталитарната нощ”/

 

     Мои внуци, правнуци и вашите пра правнуци: помнете и никога не забравяйте тая нощ!

     Помнете я и никога не позволявайте отново да настъпи!

     Никога, ама никога не допускайте: - Днес! Утре! Вовеки  - повторно да Ви мамят комунистическите наследници, отгледани и галени от кървавите ръце на своите бащи и деди, след като се  връщали – “убийци, инквизитори” – на хиляди достойни синове и дъщери на България – ваши предци в стотиците душегубки, лагери и затвори.

   Пред вас е свободата! Свобода все още болна, но е целуната от жертвите, дали живота си за нея!!! Излекувайте я! Пазете я като зеницата на очите си! За да не пишете никога подобни спомени!!!

 

                                                                                           Иван Селановски

неделя, 14 февруари 2021 г.

ЗАРЕЗАН - стихотворение от Иван Белослатински

 

ЗАРЕЗАН

 

Заспали се гушат лозята

под снежната бяла покривка.

По стар обичай от селата

при тях са дошли на разпивка.

 

Със бъклици вино и глъчка

усмихнати идат стопани

и всеки зарязва по пръчка,

полива я с вино от лани.

 

Оглежда главините стари

с надежда “Мискет” и “Болгар”

да пусне по-дълги ластари,

богат да е божия дар.

 

И кръшно хоро се извива,

а виното руйно се лее.

Макар че все още е зима,

наоколо всичко се смее.

 

          Иван Белослатински

четвъртък, 7 януари 2021 г.

ЗА СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ - 165 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ - редакционна статия

 

165 години от рождението на СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ

ТАЛАНТЛИВ ПОЕТ, ВИДЕН ОБЩЕСТВЕН ДЕЕЦ…

 

   Роден е на 7 януари 1856 г. в гр. Елена и е потомък на стар възрожденски просветен род. Учи в Търново, през 1872 година завършва френския султански лицей в Цариград, а по-късно – право във Франция.

    След 1878 година Стоян Михайловски работи като адвокат и съдия в Свищов, след което става главен секретар на   Министерството на правосъдието.

   Избиран е за депутат в няколко народни събрания.

   Литературното творчеството на Михайловски е многообразно – пише стихове, басни, епиграми, афоризми, драми, публицистика. Измежду най-популярните му книги са: „Сцени от парламентарния живот в България“. 1884, “ Поема на злото“. 1889, 1939, 1943- сатири. „Нашите писачи и газетари“. 1893, „Философически и сатирически сонети“. 1895, „По прекия друм“- бележки и размишления. 1901, „Пробуда и възход“. 1902, „Източни легенди“. 1904, „Днес чук, утре наковалня“. 1905, „От развала към провала“. „Диалогизирани очерки“. 1905 и други.

    Стоян Михайловски изобличава остро недъзите на обществено-политическата действителност у нас след Освобождението.

    Автор е на стихотворението „Кирил и Методий“, което се превръща в училищен химн, след като Панайот Пипков създава музиката за него.

                                                                                                  ЛЗЗ

 

 Предлагаме на нашите читатели една от най-известните негови басни

 Орел и охлюв

          /Басня/

На върха на една липа
Всрeд Стара Планина
Орелът съгледал гадинка нищожна,
Гърбата,
Рогата,
По-мръсна от зъмята,
От дявола по грозна...!
— Какво ли е туй нещо тука?
Извикал Царьт на въздуха;
На естеството,
Животец в една чурупка,
Подвижна кратунка,
Гневът, или смехът на Божеството . . .
Кажи А, виждам, охлюв! . . Игралото
ми, жалко ти творенье,
Как се покачи тъй високо ?
— С пълзенье! —
Извика
Рогатата гадинка.

 

                    Стоян Михайловски

петък, 20 ноември 2020 г.

ВИДЕН РЕВОЛЮЦИОНЕР, ПИСАТЕЛ И ДЪРЖАВНИК - редакционна статия

170 години от рождението на Захари Стоянов

ВИДЕН РЕВОЛЮЦИОНЕР, ПИСАТЕЛ И ДЪРЖАВНИК

     Роден е през ноември 1850 г. в семейството на овчаря Стоян Джедев Далакчиев от село Медвен, Сливенско. Истинското му име е Джендьо. Израства като овчарче. Учи в църковното и класното училище в родното си село.

     Отново е овчар, след което заминава за Русе и там постъпва на работа при един шивач, за да си изкарва прехраната. Именно там става член на Русенския  революционен комитет на ВРО (1871 - 1872).

     Той е един от ръководителите на IV-ти Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание (1876). След потушаването на въстанието няколко дни са скита из Стара планина и след предателство е заловен край с. Терзийското, Троянско. Местят го последователно в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвор, откъдето го пращат в Пловдив. Принудително е изпратен в с. Медвен, откъдето бяга в освободения Търново (1877).

     След Освобождението работи в съда в Търново - първо в Окръжния, а после става секретар на Апелационния съд. За кратко работи като съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). Заминава за Пловдив, където е служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882 - 1885).

     Захари Стоянов е един от основните дейци за Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

     Най-значимото му творческо дело е книгата „Записки по българските въстания". Книгата, която дава най-точна представа за славната априлска епопея.

     На 2 септември 1889 г. във френския хотел "Сюиз" умира Захарий Стоянов. Тогава той е само на 39 години. Смъртта му и до днес остава загадка, въпреки лекарското заключение - преплитане на червата. Направена е аутопсия със заключението, че е получил "стомашна перфорация с последвал дифузен перитонит".

    Така или иначе, смъртта на Захарий Стоянов е тежка загуба за българската общественост, политика и книжнина. Талантливият автор на "Записките" оставя ярка следа в нашата история.

вторник, 10 ноември 2020 г.

ОРИС - стихотворение на Илия Василев

ОРИС


Ще свърши нейде моят стръмен път, 

по който трудно изтерзан вървях.

Дано е в някой топъл селски кът,

където волен тичах и играх.

 

Венеца с кръста сам си нося аз.

Дълбоко чувствам злата орисия.

Но срещу Бога не отправям глас,

че всяко зло е людска направия.

 

Обичам селската сънлива тишина,

в която чувам детските си стъпки,

в която чезне всякаква вина 

и ме побиват животворни тръпки.

 

Обичам утринните часове,

измити с елексира на росата

и бодрите селяшкигласове.

И песенния съсек на косата.

 

Обичам вечерите луннобели

и песните на гривек-единак.

И аромата на житата зрели!

И повея на стария дъбак.

 

Дано да свърши в топъл селски кът

на мойта тъжна орисия краят.

Дали ще ме осъжда пак светът,

не искам вече нищичко да зная.

 

                                Илия Василев