понеделник, 17 септември 2018 г.

120 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО И 95 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - статия на ЛЗЗ

    Роден 1898 г. в Кукуш. Умира 1923 г. София

През последните месеци от своя живот Христо Смирненски написва острата си, дълбоко философска сатира „Приказка за стълбата“.  „Посветена на всички, които ще кажат „Това не се отнася до мене.“
Само това безсмъртно и вечно актуално произведение да беше написал той пак щеше да остане като един от най-големите български творци на словото. Още по-убедително доказателство за тази констатация са  двете му издадени приживе книги  „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“ (1918) и стихосбирката „Да бъде ден!“ (1922).
За съжаление през 1921 г. поетът се разболява  от паратиф. Здравословното му състояние ту се подобрява, ту отново идват кризите.
Ето какво разказва неговата сестра Надежда Измирлиева:
„…На 5 юни 1923г. преди обед седна да пише и ме помоли по-малко да влизам при него. Часът е 12. Обедът е готов. Бързам да се похваля с точността си, но думите ми замръзнаха на устата. Столът на писалищната маса е празен. Листата на масата са пръснати. Христо лежи на леглото смъртно бледен.
Възглавницата, покривката на леглото и всичко наоколо е изцапано с кръв. Слаб, сподавен глас. Две влажни, тъжни очи, впити в мен, две кротки, кадифено меки, налети със сълзи очи, широко разтворени, очакват помощ… Не смеех да оставя Христо сам. Нямаше кой да повика лекар. Кръвоизлиянието беше много силно. Успях да му дам малка първа помощ… Двучасовата мъчителна тишина беше прекъсната от идването на Женя/сърдечната приятелка на Христо Женя Дюстабанова/. Тя остана при него, а аз изтичах за лекар. Медицинската помощ закъсня. Подобрение не настъпи…Вече беше късно. Всички по-нататъшни грижи на лекари и близки бяха напразни. Милярна туберкулоза разруши дробовете на Христо…”
Въпреки ранната  си смърт, щедро надареният поет Христо Смирненски остава завинаги в съкровищницата на българската литература като един вечен юноша,  едно „слънчево дете“, както го нарече в онова време писателят Антон Страшимиров.
ЛЗЗ, брой 4/2018, /38/