неделя, 31 декември 2017 г.

НОВОГОДИШНО - стихотворение от МИЛКА ПЕШЕВА

НОВОГОДИШНО
 
Под елхата парченца събирам
от изтекли години и дни.
Времето ме вечно шпионира –
да не мисля днес за старини…
 
По пътя от върха към равнината
спускахме се, за труд зажаднели.
Планове се крояха в душата
за бъдеще, с мечти закопнели…
 
Сега мозайката подреждам вече
от парченца на един живот.
И в този час годината изтече …
Светът да бъде утре по-добър и нов…
 
Надеждата – великото пространство
в нощта събрало хиляди мечти
с доброто име – Бог и християнство,
да бъдем вече всички по-добри.
 

                    Милка Пешева

НОВОГОДИШНО - стихотворение от ЖИВКА ТАНЧЕВА

НОВОГОДИШНО
 
Ще дойде с радост Новата година
отново да направи своя кръг,
за някой радостна, за други тъжна,
ще дойде и ще си отиде пак.
 
Във вечната обител на всемира
часовника със твоето тик–так
годините отмервал в календара
завинаги ще й постави знак…
 
Ще драсне диря Старата година
с добрата си и лошата страна,
а ние с мечти по идващата Нова
ще се изпълним с нова светлина.
 
Ще дойде с радост Новата година,
с наздравици, веселие и пир,
с тостове за дълголетие и здраве,
с упование за щастие и мир!
 
  Живка Танчева

неделя, 24 декември 2017 г.

БЪДНИ ВЕЧЕР - стихотворение от ДАРИНА ЦВЕТКОВА

БЪДНИ ВЕЧЕР
 
Тайнство…
Само бъдникът припламва
и светулчици-искри
танцуват в полумрака.
Най-близките събрани
около празнична трапеза
                       с боговица
на средата със парица…
Постни ястия и плодове
в жълтеникаво-червено…
Като живо…
Свещи. Вино…
Тихата молитва –
                        песен блага:
“Да прославим млада Бога”;
пожелание за здраве
плодородие, живот по-нов,
“На здраве!”
С крехко пламъче
разгаряш ти Любов!
 
Дарина Цветкова

петък, 8 декември 2017 г.

ДИМЯТ КОМИНИТЕ - стихотворение от МИЛЧО ПРИСАДАШКИ

ДИМЯТ КОМИНИТЕ, димят…
И черни ленти към небето,
като криволичещ селски път,
издухват в тишината
спомени щастливи от сърцето…
 
Не свети ни един прозорец днес у нас!
Огнището отдавна е замряло
и сънува в този зимен, тъжен час
последните си спомени във бяло…
 
А аз на път за моя Угърчин
от билото го гледам натъжено.
И виждайки го в унес, как тъжи,
на мен ми става още по-студено!

                  Милчо Присадашки

четвъртък, 30 ноември 2017 г.

ЕЛЕГИЯ - стихотворение от ПЕНКО КЕРЕМИДЧИЕВ

ЕЛЕГИЯ
 
Гнезда без щъркели. Гнезда без птици.
Къде нощувате, къде гнездите?
Опънати до скъсване безгласни жици…
Защо без музика оставихте върбите?
 
Защо подминахте гнездата стари,
слана ли или стронций ги попари?
Озонни дупки ли изгарят Ви крилата
или отровени са жабите в реката?
 
Без песни колко тъжен е живота!
Без словото човек е като скота.
Човечество, нима не си разбрало:
Сърцето нажежено е до бяло!
 
Изпращай не ракети във небето,
а песни от Родопа и полето,
А подир тях във небесата родни
да литнат и душите ни свободни!
 
                 Пенко Керемидчиев

сряда, 29 ноември 2017 г.

САМ СЕ ОРИСА - есе от ИСКЪР ШУМАНОВ


45 години от кончината на Г.  М. Димитров

/1903-1972г./

 
САМ СЕ ОРИСА

Есе от Искър Шуманов


Прозорчето от изток се отваря. Зората събира сноп от разпръснатите си светлинки и ги праща в стаята.

Лъхва и Беломореца. Той помилва новодошлото, погали го бащински и се разигра на север.

Задават се три прегърбени старици. Главите им са закрити с разноцветни шамии.

„Па да сме влезли, а?” – запита едната.

„Ами… момче е. Нека то само да си определи бъдещето” – отговори й Черната шамия.

И трите повличат уморени крака по пътя си.

А момчето в пелените не чу, не видя. И остана само да определя съдбата си.

То още не знае, че идва на бял свят, на родна земя под чуждо робство.

Идва на 14 април 1903 година. Идва  в с. Ени чифлик, до топлото море, в присъединената от Турция, но заселена и от гърци българска земя. Момчето се ражда под двойно иго.

Когато гръцкият поп провесва дългата си брада над лицето му, кръстникът промълвя „Георги”. И то, което орисниците орисаха  само да определи съдбата си, стана Той – Георги /Земеделец/.

Занапред Той ще се бие, ще пада и ще става, ще губи и ще побеждава в битките със змейове с кафяви люспи, змейове с червени люспи, но никога не ще се предава. И ще се бие винаги за народа, за българския народ, за България…

Глухо е във Вашингтонска болница. Сряда, 29 ноември 1972 година.

Пред погледа е залез.

Няма полъх от Беломореца.

От 69 напълно изживени години, само непълни 25 са в България. Останалите – по чужди земи, гонен от свои и от чужди. Бит, но непобеждаван. И винаги с народа, с България в сърцето…

Ориснициге го бяха подминали. И той сам себе си ориса в борбата за свобода, независимост, справедливост.

Затова името му грее в много сърца. Вярата му пламти в много души…

петък, 17 ноември 2017 г.

190 години от рождението на ПЕТКО РАЧОВ СЛАВЕЙКОВ (1827 – 1895) - статия от МАРГАРИТА НЕШКОВА


190 години от рождението на  ПЕТКО РАЧОВ СЛАВЕЙКОВ  (1827 – 1895)

ПОЕТ, ЖУРНАЛИСТ, ФОЛКЛОРИСТ, ОСНОВОПОЛОЖНИК НА БЪЛГАРСКАТА ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА

Негови съвременници, историци и критици наричат 60-те години на Възраждането “периода на Славейков”. Само творчеството му е толкова огромно по идеи и жанрове, че не може да се вмести и в една епоха. Той е поет-родолюбец, поет-гражданин, поетичен художник  на пейзажни стихове, в които красотата на българската природа е осветлена от възторжени синовни чувства. Пише и превежда нежни любовни песни. Твори остроумни епиграми, басни наситени с мъдрост и поуки, стихотворения за деца...Събира народно творчество…

Иван Вазов говори с дълбока почит за него: “Едно голямо и звучно име: Петко Славейков! Да, Славейков, моят учител.

Най-важният период на нашата история – периодът на борбата ни за духовно освобождение – беше напълнен с неговата деятелност, с неговото слово, с неговото име. Родолюбец горещ, ум богат, всестранен, той даде най-силния подтик на народното свестяване… душа упорита, желязна, родена за борба. Славейков пренесе като твърд гранит всичките бури на една мъчна епоха и служи за тръбач на въздишките и ламтенията на цял един народ, внимателно вслушан в неговото сладко и гръмко слово…

Славейков пръв със своя майсторски чук издяла от грубата скала на българския език статуи с изящни линии и форми, пръв изкара от този първобитен необработен инструмент ония сладки звукове, ония драги песни, които са омайвали нашите души и са поронили в тях първите семена от любов към хубавото, към поезията…”

Петко Славейков произлиза от народните дълбини. Негови учители са животът и народните песни и мъдрости, самоук, а високите постижения в неговия творчески път са показател не само за неговата силна воля, жизненост и дарование, но и за неизчерпаемите духовни сили на българския народ, способни да съхранят творческата си мъдрост и мощ през годините на робство и исторически несгоди и изпитания. Целият живот на Славейков е белязан със всеотдайно служене на народа. Още като юноша, 15-годишен става учител. Още като юноша, по свой начин, подема борба с Търновския  гръцки владика, иронизирайки го чрез песен.  Непокорният даскал е пъден  - от място на място.  Град Трявна ще помни неговото по-дълго присъствие там.  Когато през 1864 г. се установява  в Цариград вече е утвърдено име в църковното движение за независима Българска църква и в Българската възрожденска литература. Там неговата дейност е многостранна: превежда Библията, редактор е на вестници, между който в. “Македония” (1866 – 1872 г.), журналист, литературен критик, поет, публицист, печатар, учител… Там за  около десет години е редактор на осем вестника, автор и преводач на около осемдесет книги. В знак на уважение, неговите съвременници се обръщат към него с ”Дядо Славейков”, а той е само на 33 години.

Славейков вярва в мирната  легална борба, но през време на Априлското въстание е арестуван и хвърлен в турските зандани. По време на Освободителната война пак е сред народа. Възторжено посреща руските войски и тогава създава прочувствената ода “Кат Русия няма втора тъй могъща на света!”.  Организира българска съгледваческа мрежа в тяхна помощ и лично ги повежда по проходи и пътеки.

След Освобождението е член на Учредителното народно събрание, народен представител, председател на Народното събрание, министър на просветата, министър на външните работи, един от водачите на Либералната партия. Съединението през 1885 г., което  имперска Русия не признава, го сварва болен и уморен, но неговият авторитет е нужен на българката нация и държава и той приема да е подкомисар в Пловдив до признаването на съединението от Европа. По-късно, макар и не съгласен с водената от Стефан Стамболов  политика на откъсване от натрапеното влияние на Руската империя той недоумява жестокото убийство на Стефан Стамболов – посечен на улицата на 3 юли 1895 г., като председател на Народното събрание, наричан от фанатизирани русофили  диктатор. Този родолюбив и миролюбив Човек не си представя така разправата с политическият противник, както не си е представял апетитите на една имперска държава… В същата година, само след десет дни от убийството на Стамболов, Славейков умира в София, в малката си къща, която шеговито я наричат парламент, защото винаги е била пълна с хора.  Тя се е намирала  на източния край на днешния столичен площад, наречен на негово име.

Маргарита Нешкова

 

 
ТАТКОВИНО  


Хубава си, татковино,

име сладко, земен рай.

Сърце младо и невинно

за теб трепка, та играй.

 

Мили ми са планините

и на север, и на юг,

драги ми са равнините,

набраздени с наший плуг.

 

На уста ми сладка дума –

ще да бъде този кът,

дето Дунав, Вардар, Струма

и Марица си текът!

 

Дор на небо ясно слънце,

дор на очи свят, живот,

ще обичам аз от сърце

таз земя и тоз народ.       

                   

четвъртък, 16 ноември 2017 г.

ШЕЙНИ
 
Още виждам селските шейни,
с дървените плазове, с конете,
литнали през снежни равнини,
над които зимно слънце свети.
 
С тях бе кратък пътя до града,
с тях на гости ходеха роднини,
със лица червени от студа
и сърца – разцъфнали градини.
 
С тях сватбари бързаха на път,
с духовата музика начело,
булка някому да доведат
от далечно или близко село.
 
Както в руската безкрайнина
пееха и в моя край звънчета –
някой тръгваше на ранина,
друг се връщаше за празник светъл.
 
Днес в снега мишини громолят
и шейни забързани не тичат,
ала още живи са в сънят
на онези, дето ги обичат!
 
                 Цоньо Неделкин

четвъртък, 9 ноември 2017 г.

БЕЛИ ЛЯСТОВИЦИ - стихотворение от МАРГАРИТА НЕШКОВА

БЕЛИ ЛЯСТОВИЦИ
 
        На Йордан Йовков  /1880 – 1937 г./
 по повод 80-ата годишнина от смъртта му.
 
 
В ширна Добруджа
златни ниви
потъват в необята на небето…
И сред лястовици полетели
                                      бяла
                             е събрала
всичките надежди на полето.
 
А каруци писани
и Добруджански песни
стоплят на писателя сърцето.
И на християнин
пристаналата мюсюлманка…
И до поклонник на Аллах
крачещата християнка…
 
И Човешкият ни род е по-богат,
защото всякой – за всякого е брат!
Защото грее справедливост, свобода -
жадувани, сънувани, мечтани –
затворили поредни рани…


           Маргарита Нешкова

четвъртък, 2 ноември 2017 г.

ЕЛХА - стихотворение от КИРИЛ НАЗЪРОВ

ЕЛХА
 
Гост пристигна днес у нас –
стройна пиринска елхичка.
Дядо Коледа, почакай час,
ще я украсим самички!
На върха звездица блясва,
а по клонките – свещи.
И гирлянди я препасват.
Вече цялата блести!
Тя у нас зарадва всички,
къщата ни освежи.
Мила гиздава елхичке,
тук добре ли си, кажи?
Не тъжи за твоите дружки
от елховата гора.
Там вилнеят зли вихрушки,
тук започваме игра…
 
             Кирил Назъров

петък, 27 октомври 2017 г.

СТОЛЕТНИКЪТ - стихотворение от ПЕТЪР ИЛИЕВ

СТОЛЕТНИКЪТ
 
Макар да тегнат разприте нелеки
и болките от всеки минал трус,
надеждата на хората навеки
живее в Земеделския съюз.
 
Напразно ръфат го като хиени
и скубят от гърба крилца, перца.
Съюзът ни не падна на колене
и жив, и скъп е в нашите сърца.
 
И непризвани “лидери” познати
изчезват гузни, както са дошли.
От техните злини с лъжи окати
все някак с време ще го преболи.
 
Роден сред бунтове с коси и вили,
в борби преминал пътят си нелек.
Столетникът набира млади сили
да  стъпи здраво в новият ни век.
 
                             Петър Илиев

понеделник, 16 октомври 2017 г.

РОДНА СТРЯХА - стихотворение от ДИМИТЪР ЮЖНЯНИН

РОДНА СТРЯХА
 
Стихия вие, блъска сняг в стъклата,
вилнее в ледената нощ сърдито.
А в мрака като пряспа страховита
небето висне ниско над земята.
 
Навън от студ дърво и камък стенат,
но в стаята огнището ме гали.
За кой ли път така от зимна хала
уют ми дава къщата рождена?
 
От огъня й въглен жив ще взема,
Където и да ида в мен да грее.
А върна ли се някой ден при нея,
тя с майчина любов ще ме приеме.

                   Димитър Южнянин

неделя, 15 октомври 2017 г.

80 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ЙОРДАН ЙОВКОВ - статия от КИРИЛ НАЗЪРОВ

80 години от смъртта на Йордан Йовков
 
ВЪЛШЕБНИК НА БЪЛГАРСКАТА ПРОЗА

Неговото вълшебно слово ни е запленило още от детството, за да не ни напусне до края на земните ни дни Съпътстват ни незабравимите Албена, Боряна, Василена, Нона, Шибил, Индже, Люцкан…  И още много обаятелни, романтични и трагични герои от творбите му ни привличат с чистата си нравственост, високия си морал, патриархалната си първичност, душевната си красота, духовната си извисеност… 

Певецът на Добруджа има нелека житейска съдба, но тя му помага да опознае и претвори човешката душа, българският характер във всичките му измерени, изконните народни добродетели…

Преминал по дългите кървави пътища на войната, разочарован от жестокостта и безсмислието й, от смъртта на хилядите невинни жертви, талантливият писател търси утеха в героиката,  легендите и преданията на историята, в магията на спомените  от детството и младостта си, от Жеравна и Добруджа… Потъва изцяло в атмосферата на онова време, за да създаде великолепните си разкази и новели…

В най-хубавите си творби от книгите „Женско сърце”, „Ако можеха да говорят” , „Вечери в Антимовския хан”, „Старопланински легенди” и др.  с  непостижимо майсторство Йовков прониква дълбоко в бита на българина, в глъбините на човешката душа и психика. От цялото му творчество лъхат: хуманизъм, повик за човечност и доброта, синовно преклонение пред българската земя – необятна Добруджа и гранитния Балкан.

Творчеството му е богато на теми и идеи: доброто и злото, щастието и нещастието, красотата и грозотата, любовта и  омразата, войната и мирът,  вечното и преходното в живота… Тези вечни теми са занимавали стотици български и световни писатели. Но Йовков достига до дълбоки художествени прозрения за националния характер, за човека и битието. Неговите изящни разкази, новели и драми обхващат развълнуваното пълноводие на живота.

Героите на Йордан Йовков са силни люде, обикновени хора от народа, които са обладани от чистия порив към доброта, красота, човечност,  светли мечти,  жизнелюбие, романтика…  Това са състрадателни, милосърдни и благородни хора. Едни извървяват  сложния път от злото до доброто, други преминават през катарзисното душевно пречистване и стигат до просветлението, трети просто са благородни… 

Една от причините за магическото въздействие на непреходното Йовково творчество е богатият, свеж простонароден език. Сякаш словото му извира от народната душа и  се лее гладко, сладко, тихо...

Поради всичко това творчеството му е неподвластно на времето.

Сменят се поколенията на тази вечна българска земя…и всички по своему  преосмислят посланията на вълшебното му слово.

И днес в мигове на покруса и радост си припомняме мъдрите житейски обобщения, до които е достигнал писателят. Както например онези покъртителни думи на Петър Моканина, събрали в себе си мъката на целия свят: „Боже, колко мъка има по този свят, боже!”

Или:   "Шибил започна да брои, за да види колко години ще живее, но после се замисли за възрастта си и му се стори, че е вече стар. Спомни си Рада и се усмихна: "Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол! И как всичко и прилича; каже нещо - умно е, направи нещо - хубаво е!" И той я виждаше тъй, както беше я видял, когато държеше иглата с конеца в устата си, гледаше го и се усмихваше. "Не игла - помисли си пак Шибил и въздъхна. - Нож може да държи тъй в устата си, и от тоя нож човек на драго сърце би умрял!"

                                                                                                                  Кирил Назъров

събота, 14 октомври 2017 г.

СЛЕД ПРАЗНИКА - стихотворение от НАДЕЖДА ЦАНЕВА

СЛЕД ПРАЗНИКА

Празникът мина - 
весел и цветен.
Малка елха, под комина.
Без гирлянди и свещи,
край счупени вещи...
Подритнах я и отминах.


Все я виждам святата нощ -
усмихната, горда, накичена.
Всеки докосва я,
гали, обича я;
подаръци слагат пред нея,
Коледни песни й пеят...
А къде си сега?
Разсъблечена,
мръзнеш в снега.
Мина празника -
ненужна си вече
и ничия.

                   
Надежда Цанева

неделя, 1 октомври 2017 г.

КОЛЕДНО - стихотворение от ПЕТКО ЗГАЛЕВСКИ

КОЛЕДНО
 
Подай ми, мамо, хей оназ звезда,
да блесне като факел над моята елха,
че дядо Коледа е стар, немощен,
дано да ме открие в часа среднощен!
 
След всеки летен дъжд във небесата,
дъга сияйна ще да приласкай децата.
И не едни щастливо устремени
ще се порадват под нея със очи засмени.
 
Знаем, че сме пътници във всемира,
че с изгрева ни залеза е начертан.
Преди да бъдем вече е решено
къде ще свърши земния ни стан.
 
Да живеем без копнежи по звездите,
без полета ефирен на мечтите,
какво ще бъдем в утрешния ден,
без пориви, без жар със дух сломен?
 
Затуй при нас ще идва дядо Коледа
и песни ще му пеем в късен час.
Затуй ще минем под небесната дъга,
да бъдем вечни като него на света!

                        Петко Згалевски

понеделник, 6 март 2017 г.

НОВИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА НА НОВАТА ГОДИНА - уводна статия от Габриела Цанева

Вече шест години посрещаме новите предизвикателства на времето с в-к „Литературно земеделско знаме”. Често си задаваме въпроса – какъв е нашият вестник и какъв трябва да бъде? Литературно огледало, в което се оглежда духовността на бездуховното ни битие? Земеделско вдъхновение и упование – за хилядите сдружени земеделци, изхвърлени от исконната организация на бащи и деди? Или знаме, което трябва да опазим чисто, да веем високо и да следваме в бурите и въртопите, през които минаваме...
Трудно е да се каже от какво имаме най-голяма нужда, защото имаме нужда от всичко това и от много повече.
Едно е сигурно – „Литературно земеделско знаме” беше и трябва да остане трибуна на земеделската мисъл и съвест. Тук трябва да се задават въпроси и да се дават отговори – чрез всички изразни средства на живото слово – поезия, белетристика, публицистика, сатира. Тук е мястото, където можем да мечтаем за по-добър свят и да търсим брод към него, тук е мястото, където можем да изхвърлим душевната погнуса от грозното в света край нас, това е територията, на която можем да срещнем идеите си за прагматично оцеляване и хипотетично благоденствие, за политическо проветряване на авгиевите обори, в които превърнахме държавата си...
Тук трябва да кръстосаме перо и слово, за да припомним ценностите на демокрацията и свободата, които са ценности на Левски и Стамболийски, на Земеделския съюз, на Европейския съюз, на днешната цивилизация – равенството, братството и свободата, мира, хляба и народовластието, разделението на властите и правото на стремеж към щастие.
И за да не звучи твърде кухо тази първа за новата година уводна статия, нека погледнем право в очите бъдещето, което тропа на вратите и съвестите ни - извънредните парламентарни избори, които ще се проведат на 26 март.
Много пъти съм писала, че отиваме на избори без избор, но никога не е било толкова вярно, колкото ще бъде този път. Този път алтернативи наистина няма; няма по-голямо и по-малко зло, този път парламентарната система, която, добре или зле, все пак ни служи през последните 27 години, е разрушена. Няма ляво и дясно, няма консерватизъм, социалдемокрация, либерализъм, няма ценности. Няма и политически субекти - партии или лидери, които да ги защитават, които ясно и категорично да поставят пред обществото реални проблеми и политики, чрез които да се решат. Има само политическо клакьорство, празен шум, зад който се крие слугинажът на действащите лица в трагедията, която отново ни се предлага да приемем като съдба.
Аз не мога да дам рецепта за оцеляване. Днес не мога да посоча “добрия избор”, защото такъв няма, нито “по-малкото зло”. Злото е винаги само едно - то е “зло” и докато го избираме, ще потъваме все по-дълбоко в тинята на дъното, до което отдавна сме стигнали. Единственият отговор, който мога да предложа, който мога да си представя е... Разрушението. Разрушаването на статуквото, разрушаването на тоталитарните структури, които вече са обхванали държавата и впиват пипала и нокти в гражданското общество и в съвестите ни. И тъй като сме част от Европейския съюз, и тъй като все още основите на демокрацията съществуват и са единствената твърда почва, върху която можем да стъпим, разрушението означава избори, избори, избори... Докато кристализира ново политическо ядро, което ще стане полюсът на досегашната политическа измет... И ще я помете.

Габриела Цанева, ЛЗЗ бр. 1/2017
 

неделя, 5 март 2017 г.

САТИРИЧНА РАВНОСМЕТКА - сатира от СТОЯН КОЛДОВ


САТИРИЧНА РАВНОСМЕТКА
 
Управляващите наши  
сбор комай са от апаши.
Леви ли са десни ли са -  
все едни са!
Първо пълнят свойта гуша,   
следващ – който слуша.
С диригенти чуждестранни 
сделки правеха а странни.
Кражбата навред цъфтеше, 
а народът в кома спеше.
Четвърт век така премина,   
всичко чакано се срина.
Сатирици отвратени 
питаха се наскърбени:
А мечтите що умряха   блянове ли бяха?!

ПРИ ЯСНОВИДКАТА

Човече, толкоз много си краднал, 
защо на шефа не  си дал,
а искаш да те пише кандидат
пак пръв в листата за депутат,
но номерът едва ли ще ти мине,
не му ли пуснеш тлъста пачка, сине!

Стоян Колдов, ЛЗЗ брой 1/2017 г.

петък, 3 март 2017 г.

ЗА СВОБОДАТА, ЛЮБОВТА И ИСТИНАТА - импресия от ДАРИНА ЦВЕТКОВА


Преди време, в един труден за мен момент, някой почука на вратата ми. След получения утвърдителен отговор тя се отвори и на прага застана сияеща Свободата. Погледна ме открито, отривисто и каза: - Върви!
Като веща познайница тя се бе досетила за отдавнашното ми желание да се докосна до тайнството на едно място. Отговорих й, че не мога, защото имам задължение – трябва да се грижа за птиците на двора.
- Остави ги! – нареди ми Свободата.
- Как ще ги оставя, та аз ги обичам?!...
- А знаеш ли какво е любов? -  провокационно, предизвикателно ме попита тя.
- Любов значи пълна отдаденост, себеотрицание, жертвеготовност…”- заразсъждавах.
- Любов значи пълна свобода! – прекъсна умуванията ми Свободата.
- Но, за кого – за мен или за птиците?! – недоумявах.
Отговори ми с една дума:
- Помисли!
След това се обърна и тихичко излезе, а аз останах да си блъскам главата и да търся отговора между тези две истини.
А къде е тук абсолютната истина?...
От тогава започнах да сънувам Свободата ката завързана гладна птица., която чака от мен да я нахраня. Аз протягам към нея пълните си шепи със зърно, но все не успявам да я стигна…
Една нощ с неимоверни усилия я доближих и й поднесох храната. Тя ме погледна с благодарност и обич и започна стръвно да кълве. След като се нахрани, размаха доволно криле. Заразмахва ги все по-бързо и по-бързо, докато накрая се откъсна от земята и отлетя…
Събудих се цялата плувнала в пот. Отговорът отведнъж дойде – аз престанах да отглеждам птици и те престанаха да смущават съня ми.
В любовта си ние взаимно се бяхме освободили.

                                             Дарина Цветкова
 /Творбата е наградена в конкурса “Магията на Мездра”/
ЛЗЗ брой 1/2017 г.

събота, 25 февруари 2017 г.

МИГ - стихотворение от НАДЕЖДА ЦАНЕВА

МИГ
 
Мигът, във който мисълта ти
до моята се спря –
умря.
Във вечност се превърна...и ти,
макар че с мене тръгна,
не си до мен сега.
 
***
Искам да разговарям с теб –
мислено, разбира се.
Защото дори и в един град,
ние не се намираме,
дори и в един дом се
разминаваме
и не се откриваме.

Надежда Цанева, ЛЗЗ бр. 1/2017