ВЕЛИКА НАРОДНА ПОБЕДА - 140 години от Съединението

140  години от Съединението

ВЕЛИКА НАРОДНА ПОБЕДА

Съединението през септември 1885 г. на насилствено и изкуствено разделената България е едно от най-великите дела, извършени от българския народ. Съединението на Княжество България с Източна Румелия довежда до международното признаване и утвърждаване на България като държава.

Тя бива освободена от турското владичество седем години преди това. Но на Берлинския конгрес през юни-юли 1878 г. великите сили разпокъсават жестоко Санстефанска България. Безжалостното, несправедливо разпокъсване на България нанася жестока рана в сърцата на всички българи.

Народните протести и борби за съединение на разделените части на Отечеството започват още през същата 1878 година. Но истинската борба за съединение се провежда от началото на 1885 г. Ръководят я славните поборници за национално освобождение. Център на борбата става Пловдив. Родолюбивият подем постепенно обхваща широки народни слоеве, както и военни. Революционният комитет е оглавен от Захари Стоянов. Активна е дейността на останалите апостоли на Съединението: Коста Паница, Иван Стоянвович, Димитър Ризов, Иван Андонов. В подготовката на святото народно дело участват офицерите Данаил Николаев, Димитър Филов/баща на Богдан Филов/, Райчо Николов, Сава Муткуров и други.     Всенародният подем и революционните вълнения в много селища на Източна Румелия ускоряват събитията. На бунт се вдига населението на Панагюрище, Голямо Конаре и др.  Именно в Голямо Конаре бунтовниците първи провъзгласяват Съединението. Четата, командвана от Продан Тишков-Чардафон и Втора източнорумелийска дружина на майор Николаев навлизат в столицата Пловдив на 6-ти септември, свалят правителството, арестуват генерал-губернатора Гаврил Кръстевич и обявяват Съединението.   

С изключение на няколко изолирани сблъсъци, Съединението е осъществено без кръвопролития, защото то сбъдва мечтата на българския народ.  

Това важно събитие става без съгласието на Русия и Западните велики сили.

Въпреки всичко българският монарх Александър първи приел и оглавил извършеното Съединение. Защото то е извършено самостоятелно от целия български народ, без никакво кръвопролитие.

Съседни балкански държави се обединяват трайно срещу идеята за автономия на Македония и Одринско. И те остават под турска власт.

Единствената международна опасност след обявяването на този исторически акт идва от съседна Сърбия, която напада България. Но в нелеката битка на нашите капитани със сръбските генерали младата българска армия с невиждана до тогава храброст защитава родината си и разбива многобройната сръбска войска.

Така нашият народ извършва най-българското патриотично дело в новата история на страната ни. То е и си остава едно от най-съкровените народни дела!   

Кирил Назъров

В ПАМЕТ НА ТРИФОН КУНЕВ - статия на Велико Златанов

145 години от рождението на ТРИФОН КУНЕВ

20.02. 1880 г. – 02. 02.1954 г.

Роден е в с. Ъглен, Ловешко.

Неговите стихосбирки „Песни“, „Хризантеми“ и „Зарници“ оставят трайна следа в българската литература. Както и фейлетоните и сатиричните му разкази, обединени под заглавието „Ситни, дребни като камилчета“.

Днес той е незаслужено забравен. Малцина знаят кой е Трифон Кунев, с какво той остава в българската поезия и публицистика. Авторът на „Ситни дребни като камилчета“ се оказва последното свободно перо в една по-несвободна, все по-комунистическа и все по-тоталитарна страна. И е принуден да заплати висока цена за свободолюбието си.

Първият негов сборник с поезия – „Песни“ - излиза през 1905 г. Много от тези „Песни“ се запяват. Една от тях: „ Ела се вие превива“ и до днес малцина зная кой е нейният автор. Той е автор и на следната „Среща“: „Рог извива месечина сребролика, че огряла Радините равни двори, то не беше месечинка виторога, току беше тънка Рада черноока.“

За да стигнем до „Ситни дребни като камилчета“. Тези негови материали вбесяват комунистическата власт. „Камилчетата“ обаче си отмъщават, те също знаят да удрят. Нанесен му е жесток побой. Отговорът на писателя гласи: „Челядта на бай Ганя Балкански ще бъде винаги безпомощна пред мисълта на народа.“ Униженията и тормозът над него са непрестанни. От тук до края на дните си Камиларя има да тегли от своите „камилчета“.

Последното донесение е от неговото погребение. Подробно отразено е надгробното слово на опелия го духовник – архимандрит Василий: „ Изцяло с вражеско съдържание“.

Дали авторът на донесението е чел внимателно приложения към делото фейлетон „Що казва селския философ Вуче от голямо Буче“, където откриваме и следните редове: „Хора умират, народ не умира.“

Велико Златанов, бр. 1/2025 

НЯМА НИКАКВА СТОЙНОСТ ИСТОРИЯ, КОЯТО НЕ Е СВЕДЕНА ДО ЗНАНИЕТО НА ХОРАТА - статия на Боян Балкански

 

Немалко автори – поети, писатели, публицисти и други, закърмени със североизточната руска пропаганда и тоталитарната идеология, останаха явни нейни последователи. Въпреки, че през 2000 г. Народното събрание приема Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. А други от кръстовището на Промените поеха по новото ветротечение на историята, но запазвайки в мислите си  утаечните наслаги в мутираното им съзнание.

Докато първите, повечето в напреднала възраст, както и техните предци, някога смятаха, че всеки, който има повече имане - воденица, тепавица, бакалница, фабрика, земи и прочие е богаташ и враг на народа, днес (за учудване) същите с голямо удоволствие приемат за нормално милиардерите и диктатурата в Русия!

Тук поставям въпроса за втория тип автори. Те се обединяват в свои малки общества. И пишат ли, пишат по вестници, списания и електронни медии, които им служат и за допълнителна хранилка. Хвалят се помежду си и се награждават помежду си. Но Те почти никога не заемат позиция по значимите катаклизми у нас и чужбина през последните години, разтърсващи установения ред след Втората световна война. И най-вече за окупиране и завладяване на нови територии и държави без спазване на никакви международни договори. Типичен пример затова е агресивната война на Русия в Украйна с цел нейното завладяване. 

Украйна, която се настила с пепел и разруха, ровове и гробове, кръв и сълзи, гняв и мъка! И това става въпреки подписаният Будапещенски договор през 1994 г., където под председателството на Ядрения клуб, Украйна доброволно се съгласява да се откаже от ядрения си арсенал, останал и в наследство от СССР, и да го върне на юридическия наследник на Съветския съюз. В замяна та този акт Великобритания, САЩ и Русия стават гаранти за суверенитета и териториалната цялост на Украйна. А „гарантът“ Русия е най-големият завоевател в момента в света!? За случая, мисълта на Ото фон  Бисмарк (1815-1898) е 100-процентово вярна: „Договорите с руснаците не струват дори колкото хартията, на която са написани!“ За тези събития въпросните известни автори са мълчаливи, плашливи, пасивни, неутрални. Така, те не застават в защита на справедливостта и демокрацията, а на страната на диктаторите и агресорите.

От тези автори никога не може да прочетеш цитати на наши революционери, патриоти и културни дейци като Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботев, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и други, отнасящи се  не против обикновените руснаци, а срещу имперските апетити и управлението на Руската империя.

Например:

 Георги Раковски: „Всякога проклетата Русия (до 1878 г.), когато имала бой с Турция, лъгала е простодушните българи, че уж тях ще освободи, а после бойя, като овце ги трампела“”

Васил Левски: „Братя, дайте сами да се освободим, защото ако друг ни освободи, той отново ще ни зароби“ или „Батьо Либене, дочувам, че ти и оная лудетина Ботьов сте решили да докарате миризливият казашки ботуш в Булгурско? Ако туй е тъй, то аз с моите кунки ще ви отрежа чепките.“

 Христо Ботев: „Русия, тази развратница и мнима защитница на славянството, тя употребява още по-радикални средства, за да затрие от лицето на земята българските колони.“

Захари Стоянов: „Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти не са апелирали към Русия, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли и от турския.“

Тези плашливи творци никога не биха цитирали и изказвания на много руски личности по отношение на българите като:

Иван Аксаков (1823-1886), чието име (за голяма наша „чест“) носи град Аксаков, улица в централна София и гимназия в Пазарджик (!?): „Всяко тържество на българите е смърт за Русия. Балканските държави не трябва да имат нищо свое. Те трябва да бъдат притежание на руснаците или по-ясно казано, те трябва да бъдат погълнати от русите!“

Владимир Ламсдорф (1844-1907) в дневника му от 27 февруари 1891 г.: „На Балканите трябва да има малки държавици, достатъчно слаби, за да се нуждаят от руско покровителство и да не се допуска създаване на голяма и независима държава“ и „Руските интереси изискват по-силни Сърбия и Гърция и, докато е възможно, слаба България“.

Тези автори никога не биха посмели да цитират и мнението на видни руснаци по отношение за тяхната Русия. Тук трябва да споменем, че в изказванията им има и известна доза отрицателна емоция (подобни мисли са изказвани и от български личности за България и българите), но тя не може да засенчи голямата част от истината.

Александър Пушкин (1799-1837): „Народ, безразличен към най-малкия дълг, към най-малката справедливост, към най-малката истина, народ, който не познава човешкото достойнство, не признава като цяло нито свободния човек, нито свободната мисъл“.

Иван Тургенев (1818-1883): „Руснакът е най-наглият лъжец в целия свят!“;

Алексей Толстой (1828-1910): „Не е мила, не е уютна руската земя – по-зле е от горчиво робство – хиляди години, избродена с лапи, с досада разравяна с плуг, покрита с пепелта на разорени села и необозначени гробове. Пустота и дивост“;

Максим Горки (1868-1936): „Най-важният знак за успеха на руския народ е неговата садистична жестокост“;

Иван Шмельов (1873-1950): „Народ, който ненавижда свободата,  обожава робството, обича веригите на своите ръце и нозе, мръсен физически и морално… е готов във всеки момент да гнети всичко и навсякъде“;

Иван Илин (1882-1954): „Русия е най-подлата, отвратителна страна в цялата история на света. По метода на селекцията там бяха отгледани чудовищни морални чудовища, в които самото понятие за Добро и Зло беше обърнато наопаки. През цялата си история този народ тъне в лайна и същевременно иска да удави целия свят в тях.“

Михаил Булгаков (1891-1940): „Не сме народ, а скотове, наглеци, дива орда от душегубци и злодеи“;

Въпросните наши големи текстописци никога не биха писали, например, за  изкланите от Иван Грозни стотици хиляди волжки българи в Казанското княжество, в чест на което е построената черквата „Покров Богородичен“ или „Свети Василий Блажени“ на Червения площад в Москва, на която се възхищават (без да подозират за това) днешните български туристи (!?)

Тези автори никога не биха споменали за отношението на Русия (на „другата, непознатата Русия“) към България и българите затова, че:

* Практикува коварна преселническа политика по отношение на българите след всяка руско-турска война;

* Застава против самостоятелна Българска патриаршия;

* Не ни допуска в Сан Стефано при подписването на  Санстефанския мирен договор (1878);

* За 9-месечното  поддържане на нейната администрация задължава освободената България да ѝ плаща 89 640 000 златни лева или 32 тона злато!

*  Има намерение да разкъса непослушното Княжество България: „Цел на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна“ България, а подялба дори на сегашното княжество между неговите съседи: румънци, сърби и гърци, с широка ивица по Черно море, която Русия трябва да потърси начин да остави за себе си. С една дума, ние сме в правото си да постъпим с България както постъпихме с Полша – да я разчленим, да я размажем, да я изтрием от лицето на земята, в назидание на всички останали племена, населяващи Изтока, в доказателство на това, че позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, който дръзне да вдигне ръка срещу велика Русия!” (Из миналото на руската дипломация, Исторически изследвания, Полемически статии на С. С. Татишчев. Санкт-Петербург. Издание на А.Суворин, 1890).

* Застава против Съединението на България (1885);

* След Съединението на Източна Румелия и Княжество България (1885) насъсква Сърбия да ни нападне в гръб, а след победата ни над нея подготвя проруски преврат, целящ детронирането на княз Александър Батемберг;

* Застава против независимостта на България (1908);

* Обявява война на България през 1916 г. и нейни войски нахлуват в Добруджа, където са разбити от конниците на ген. Иван Колев, който (преди битката) се обръща към неговите кавалеристи: „Кавалеристи! Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и ще ги прогоним, както всеки враг, който пречи на обединението ни!“

* Под натиск на Коминтерна стимулира подготовката на Септемврийското въстание (1923);

* Подтиква и подкрепя най-големия терористичен акт в историята на България и най-големия в света (до 2001 г.) в черквата „Света Неделя“, София (1925);

* Обявява война на България на 6 септември 1944 г., която, воювайки след това с нея срещу Германия, не ни признава като воюваща, а като победена  страна;

* Създава македонска нация с усърдната подкрепа на Йосип Тито и Георги Димитров, който пред огромно множество българи изнася гръмки речи за „македонизиране“ на десетки хиляди българи, както в Пиринска Македония, така и във Вардарска Македония и Гърция. Оттам идващите българи в България се пропъждат обратно, казвайки им: „Вие не сте българи, вие сте македонци!“ Последствията – хиляди прокудени от тях са избити.

* Подтиква и стимулира избиването на българската интелигенция след 1945 г. и още, и още десетки подобни примери.

Тези потайни и плашливи автори дори не смеят да напишат истината за живота и творчеството на поетите Христо Банковски и Пеньо Пенев. Някои, познавайки ги, се пишат за техни приятели, но днес (?!), а не преди, когато много от тях ги презираха за тяхното бунтарство. Пеньо се възхищаваше от голямото строителство, но в същото време се огорчаваше от все по ширещата се несправедливост в обществото. Незабравим остава неговия стих: „Колко трудно е в нашия век да бъдеш честен човек!“

Още множество примери могат да се изредят за покриването, потулването, премълчаването, фалшифицирането, погребването на много истини за България и българите, никога не споменавани от въпросните наши автори! А няма никаква стойност една история, която не е сведена до знанието на хората. И не разчетем ли правилно нейното минало, не можем да предложим разумно бъдеще!

Боян Балкански, "Литературно земеделско знаме", бр. 3/2024

ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ - ОСНОВОПОЛОЖНИК НА БЪЛАРСКАТА ВЪЗРОЖДЕНСКА ЛИТЕРАТУРА - статия на Кирил Назъров

 195 години от рождението на Петко Р. Славейков

17.11.1827 – 1.07.1895 

Петко Славейков е роден на 17 ноември 1827 във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му, Пенка, умира при раждането, а той е спасен по чудо. Дядото на Петко Славейков е от Банско. Заради убийството на турчин, който го принуждавал да го пренася на гръб през река Глазне, е принуден да избяга и се преселва в Търново.

Петко учи в местно килийно училище, а после – в Свищов в прочутото училище на Васкидович и Христаки Павлович.

На 16 години вече учителства в родния си град.

За да изрази недоволството на българското население от гръцките владици, написва сатиричното   произведение „Прославило се Търново със славни гръцки владици“, в което остро ги изобличава. Творбата сериозно разбунва духовете в старопрестолния град. То става повод да бъде преследван от гръцките владици, където и да се установи. Възрожденецът обикаля почти цяла днешна северна България като даскал, разпръсквайки светлината на просветата и културата. Навсякъде  върши общонародна работа – събира фолклорни материали, просвещава населението и т. н. Това изиграва голяма положителна роля за запознаването му с бита,  езика и фолклора в различните области на страната. Обиколката му в различни краища допринася за дейността му като фолклорист и строител на българския език.

Петко е баща на общо осем деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков.

Петко Рачов Славейков е основоположник на българската възрожденска литература и публицистика. Първите му книги са издадени през 1852 година –  „Смесена китка“, „Песнопойка“ и „Басненик“.  Като творец върхът на неговия гений е поемата „Изворът на Белоногата”, в чиято основа е народно предание. Тя е написана през 1873 година и самата чешма, на която е кръстено произведението, съществува и се намира в покрайнините на град Харманли.

Петко Славейков е и първият български автор на басни, като превежда и адаптира към българската действителност чужди автори. Възрожденецът е незаменим и със своята издателска дейност. Огромна и много важна е работата му по списването и издаването на всички вестници, поддържали духа и волята за свобода на българите. Негов е сатиричният вестник „Гайда“ (1863-1867 година), най-авторитетното и широко разпространявано издание на Славейков е вестник „Македония“. Първият му брой излиза през 1866 година. През 1872 година е спрян от властта след публикацията на статията „Двете касти и двете власти“, а самият му издател е арестуван. Издава двата вестника по време на престоя си в Цариград, заедно със списанията „Читалище“ (1872 – 1873 година), „Звънчатий Глумчо“ (1873 година) и „Костурка“ /1874 година/, първият хумористичен вестник „Гайда“, първото списание за деца „Пчелица“, първото списание за жени „Ружица“… Той е един от първите преводачи на Библията, преводач на Езоповите басни.        

Славейков е първият новобългарски поет-лирик, автор на стихотворения за деца, педагог и учител, фолклорист и познавач на цялото ни народно творчество, като специално внимание отделя на пословиците и поговорките, които събира през целия си живот.  Той е изключителен общественик, дейно участва в борбите за българска Екзархия. След Освобождението заедно с Петко Каравелов създават Либералната партия,  ненадминат оратор.   Бил е председател на Народното събрание (1880) и министър в няколко правителства. 

Едно от най-популярните произведения на Петко Славейков е поемата „Изворът на белоногата“, написана през 1873 г. Образът на Гергана е събирателен образ на българката. В него е концентрирана силата на духа ѝ, обичта ѝ към родината,  към родния  край, към родителите и любимия Никола, към красотата на българското село. Поемата събира всички онези неща, които Славейков е сметнал, че биха могли да обединят и събудят българския народ в дните преди последните борби за свобода. 

Петко Рачов Славейков е виден общественик, поет, просветен деец, публицист, издател на едни от най-важните и четени вестници за възрожденския български народ, както преди освобождението, така и след възстановяването на българската  държава.

Кирил Назъров, брой 4/2022

ЦВЕТИСТАТА ПОЕЗИЯ НА РАЗЦВЕТНИКОВ - статия на Кирил Назъров

 125 години от рождението на Асен Разцветников

Роден е в с. Драганово, Великотърновска област на 2.11.1918 г., в семейството на учител. Завършва гимназия във  В. Търново и право в Софийския университет.

Асен Разцветников е надарен със самобитен поетичен талант. Започва да пише стихове още като ученик. За първи път печата в сп. „Българан“. Първата си стихосбирка „Жертвени клади“ издава през 1924 г. Тя отразява Септемврийските събития от 1923 година.

След септемврийските си балади, поетът преживява криза, в която се отразяват разочарованието и неговата болезнена свръхчувствителност. Подобна криза преживява и след 09.09.1944 година. Като изход от мрачните предчувствия и черни мисли Разцветников започва да пише за деца и през 30-те години на миналия век се отдава предимно на творчеството за деца. Издава няколко книги с гатанки, стихотворения, залъгалки и приказки. Става любимец на малките читатели.

Изявява се и като отличен преводач от старогръцки, френски и немски език. Широката култура, яркият поетически талант, неговата етичност и деликатност в отношенията правят Асен Разцветников една от най-значимите фигури в българската култура. Но по времето на политическа партизанщина и натрапване на литературната посредственост той е недооценен.

Кирил Назъров

СВЕТАТА НОЩ

Тиха нощ, свята нощ!

Спи покрит с пъстър пош   

младенец златокъдър и свят,   

а над него родители бдят.

Спи Ти, скъп младенец!

Тиха нощ, свята нощ!

Пръв овчар тъмнокож   

чу как вред над повя, планини  

чудна ангелска песен звъни:

Божий син се роди!

Тиха нощ, свята нощ!

Божий син, светъл вожд -  

твойта ясна усмивка в нощта 

ръси мир и любов над света.

О, Спасителю благ!

Йозеф Мор

Превод: Асен Разцветников

23 СЕПТЕМВРИ 1947 - НОЩТА НА УЖАСА - документална статия-есе на Борис Цветанов

В ПАМЕТ НА НИКОЛА Д. ПЕТКОВ

/21 юли 1893 г. – 23 септември 1947 г./

Никола Петков по време на процеса

* * * 

Ще представя един текст на ужасите, пред който историите на Хичкок са детска игра. Още повече, че този текст отразява реални събития, твърде дълго скривани.

 

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

 

ДЖЕЛАТИНЪТ (1922-1972)

 

Главен изпълнител на смъртните присъди в Софийския централен затвор в периода март 1945 - януари 1964. Името му не фигурира сред надзирателите и служителите в затвора.

Заплата и пенсия е получавал по куриер на ЦК на БКП.

Разговарял съм с жената, която му е носела парите, но макар години след смъртта му (обеси се през 1972 г.) тя отказа да говори за него. Сподели само, че е подписала клетвена декларация да не казва размера на сумата, която му е носила. Отначало го смятала за заслужил разузнавач, а когато научила истината, поискала да напусне. Партията не разрешила.

Познавах този човек, Джелатина, в края на живота му – през 1971-1972 г. Имахме много срещи, но само на девет от тях беше сравнително адекватен за смислен разговор. Разказваше и плачеше като малко дете. Нямам право да кажа името му. Причини много, но едната, за съжаление, е лична...

Беше 50 годишен, но приличаше на грохнал столетник – побелял, брадясал, прегърбен, едва се влачеше до магазина – да купи бутилките ракия и парче салам. Пиеше 24 часа в денонощието.

Първоначално, няколко години присъдите били обесване, после – с пистолет, по различни начини, като последните били изстрел от упор.

Осъденият се завързва до неподвижност на стол, а изпълнителят стреля в тила му.

Последната му екзекуция била над Иван-Асен Христов Георгиев, който бе жертва на последния инсцениран процес в социалистическа България; той не беше шпионин на ЦРУ. Куршумът, обаче, заседнал до половината в тила, Иван-Асен извикал: „Жив съм“. Главният прокурор Иван Вачков крещи: „Така си мислиш!“ , взема пистолета от Джелатина и изпразва целия пълнител в главата на осъдения.

Джелатинът едва не припадал. Напуска стаята за екзекуции и повече не стъпва в затвора.

 

БОЯН ГЕОРГИЕВ, с прякор МЕЧКАТА (1922-1972)

 

Роден в Кюстендилско, служител в милицията от 10 септември 1944 г.,  отначало в Кюстендил, но прославил се като особено груб и жесток в разправа с фашисти (?!), изтеглен в София, назначен за надзирател бияч в Централния затвор.

Висок два метра, як като бик, над 150 кила, умъртвил собственоръчно десетки затворници, предимно членове на БЗНС, с несмъртни присъди, някои дори още следствени. За него съм чувал, че когато убил първия затворник, понеже трябвало да подпише протокол, попитал какво да пише. Началникът му махнал с ръка и рекъл: „Абе, напиши една диагноза“. И Мечката написал „умрял от диагноза“.

Бил страшилище и за служителите в затвора.

Особено близък бил с полковник Иван Горинов, заместник началник на затвора, но на по-късен етап от времето на нашия разказ. Но, читателят трябва да знае, че той е вторият мъж на известната секретарка на Тодор Живков Ангелина Горинова. Тя също била негова втора съпруга; първата била балерина. Побойник и пияница, Иван Горинов лично умъртвил десетки земеделци. Но, сега да се върнем към Боян Мечката. Той убива по особено жесток начин жена си през 1971 г, После се жени за 20 години по-млада жена.

На следващата година е застрелян от български офицер, роднина на убитата му жена.

 

ДИМИТЪР СИРАКОВ, страдалец на БЗНС (1900-1992)

 

   От юни 1923 г., когато още е студент, до септември 1961 г. е в затвора. За кратко бил емигрант преди Девети септември. Да, в затвора е прекарал почти целия си живот. Опозиционен борец за свобода и справедливост – преди Девети септември и след Девети септември затворите и концлагерите не го пречупват.

По времето, за което разказвам, е бил в Централния софийски затвор, в наказателна килия, в съседство със смъртниците.

През 1990 г. се срещнахме (познавахме се от 1983 г., когато ми разказа, че бил последният човек, видял жив майор Асен Агов, за когото написах книга, в Пловдивския окръжен затвор, преди да го изведат от там и да го застрелят на улицата, близо до гарата.

През тази 1990-та, той, с ръка на сърцето си ми каза: „Борка, аз съм щастлив, че видях края на комунизма в България, но съм безкрайно по-щастлив, че по биологически причини няма да видя това, което идва с тия, новите, според които времето е тяхно!“…

 

НИКОЛА СТОЙКОВ, прокурор от Софийския областен съд.

 

Характеризират го като такъв, който денем мрази целия свят, а вечер намразва и себе си.

 

ПЕТЪР МИХАЙЛОВ, директор на затвора.

 

Кротък човек. След екзекуцията на Ни-кола Петков напуска длъжността.

Сменен е от Таско Тасков, който е негова противоположност, заради което е началник до 1970 г.

 

ДЕЙСТВИЕ ЕДИНСТВЕНО

 

В 0:25 часа на 23 септември Димитър Сираков е изведен от килията си за разпит.

Намирал се е в Седмо отделение, на втория етаж на затвора.

Там са килиите на осъдените на смърт и на тия, за които се предполага, че ще получат смъртна присъда.

Има и килии, наричани „наказателни“ за лица, които още са следствени.

В такава килия е бил Сираков.

Минавайки край килията на Никола Петков, вижда как от там излиза с голям чук Боян Мечката.

От чука капело кръв.

Сираков погледнал в килията. Никола Петков лежал по гръб, на пода, в средата. Главата разбита, зеят пресни дълбоки рани, още тече кръв.

Надзирателите заблъскали Сираков –да върви.

Боян Мечката щастлив съобщава „благата вест“ за смъртта на Никола Петков на прокурора Никола Стойков, който е там, за да оформи екзекуцията по закон.

Скарва се на убиеца, че е прекалил, на което Мечката отвръща, че чака обещаната бутилка водка „Смирноф“.

Стойков вика по тревога официалните лица – директорът, доктора Сами Йосифов, свещеника Христо Иванов.

Обикновено присъдите се изпълняват около 4-5 часа сутринта. Сега трябва да се бърза. Дори, от недоглеждане, в протокола е записано, че присъдата е изпълнена в 1:00 часа.

Единственото вярно нещо в него..  

Точно в 1 часа надзирателите донасят на Джелатина трупа на Никола Петков.

В Мечата дупка, както е наричан тогава тунелът за изпълнение на обесванията, все още са само прокурорът и началникът на затвора.

Джелатинът се обръща към Никола Стойков: „За какво съм ви, вие сте ми свършили работата“.

Стойков: „По протокол трябва да бъде обесен... Палач, пристъпете към изпълнението на задълженията си“.

С помощта на надзирателите, трупът е окачен на въжето.

Фалшивият протокол след малко е подписан.

 

ИНФОРМАЦИЯ ЗА РАЗМИСЪЛ

 

Когато разбойникът Митьо Ганев (1900-1925) е заловен на 22 юли 1925 година, според Закона за ликвидиране на разбой-ничеството е трябвало да бъде обесен.

Но разярените полицаи и преследвачи на бърза ръка му отрязали главата.

Прокурорът побеснял, защото по закон трябвало екзекуцията да бъде на публично място.

Наредил главата да бъде защита с тел за тялото.

Така, с пришита глава, трупът е окачен на бесилка на мегдана на с. Светлина, сега Димитровградско.

 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

 

Така официално е спазена процедурата по обесването на Никола Петко.

Във фалшивия протокол се отбелязва, че осъденият не е поискал последна дума... Последната гавра...

Без никакви угризения д-р Сами Йосифов подписва, че „лицето Никола Петков е престанало да живее“, а затворническият свещеник Христо Иванов, че осъденият е взел светото причастие, като самият той стоял до бесилката до края на живота му.

По протокол бил погребан.

Никакви близки не са видели трупа.

Гробът не е означен.

19 август 2022 г.

Борис Цветанов /12 декември 1944 г. - 13 септември 2022 г./

99 ГОДИНИ ОТ УБИЙСТВОТО НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ - статия-репортаж на Живка Танчева

 

В ПАМЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ

Роден на 21.12.1886 г.

Убит на 26.08.1923 г.

Той не е забравен, но малко от младите хора са чували за д-р Райко Даскалов. В училище не се изучава, съвременниците му отдавна не са живи… Само пожълтелите страници на историята шумят с името му, а съвременните членове на Земеделската организация и съгражданите му грижливо пазят спомена за него.   

 

д-р Райко Даскалов

Всяка година на лобната му дата пред неговия паметник в родната Бяла  черква се събират хора, за да поднесат цветя и венци в знак на почит и признателност. 

На 26 август 1923 г., два месеца и половина след кървавия преврат, с който е свалено правителството на Ал. Стамболийски, наемен убиец от ВМРО застрелва в Прага най-големия оратор на Балканите, наричан „ораторът със златните уста”.

Селяните захвърляли сърпове и паламарки, за да чуят словото му, а то било просто, разбираемо и звънливо; галело слуха им, като песните на Орфей. На митинг, стъпил върху купчина  камъни, едно гълъбче кацва на рамото му и стои там докато си свърши речта. Всеобщ възглас се изтръгва от  народа – „А-а-а… това е поличба“! Почитателите му го боготворят, за тях той е легенда, героят от Владая, за противниците си е „злият гений“.                                                                               

Кой е всъщност д-р Райко Даскалов?

Гениален учен: философ и финансист, владеещ няколко езика, включително латински. Завършил висшето си образование с отличен в Германия,  натрупал големи всеобщи познания в берлинските библиотеки, защитил дисертация с тема „Чуждият капитал в България”, която веднага е отпечатана в тамошната преса, за която получава докторско звание. Имал е възможност да остане и работи в Германия, но се завръща в България, за да приложи на дело всичко, което е научил в чужбина. И в продължение на пет години го прави неуморно.

И този 26 август събра в Бяла черква млади и стари пред паметника му.

Пред паметника на д-р Райко Даскалов в гр. Бяла черква, 26.08.2022 г.

И тази година с цветя и минута мълчание почетохме паметта му, спомнихме си и напомнихме делото му, живота му, мечтите му…

Живка Танчева

120 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ - статия на Стефан Коларов

 

Роден на 21 август 1902 г.

Умира на 14 декември1972 г.

 

Ангел Каралийчев

ВЪЛШЕБНИК НА БЪЛГАРСКАТА ПРИКАЗКА

    Той е роден на 21 август, през 1902 г. в с. Стражица, Горнооряховско, тогава Княжество България.

    Няма българско дете, което да не е отраснало с неговите приказки. Негова е мисълта, че с децата трябва да се разговаря умно и сериозно…

    Ангел Каралийчев пише разкази, пътеписи, приказки, както и авторизирани приказки и легенди от българския и чуждестранния фолклор. Автор е на книгите с разкази „Ръж“ (1924), „Жълтици“ (1925), „Имане“ (1927), „Сребърна ръкойка“ (1935), както и на 15 книги за деца и юноши: „Приказен свят“ (1929), „Ането“ (1938), „Тошко Африкански“ (1940), „Житената питка“ (1948) и др. Неговите шедьоври "Росенският камен мост", диптиха "Сватбата на Момчила" и "Лъжовен свят", произведенията му за деца и юноши се приемат с охота от деца, от млади и стари хора, защото Каралийчев е вълшебник на словото - благо, топло, завладяващо. Неговите старци - баби и дядовци, излъчват някакво неповторимо обаяние. Младите му и силни герои завладяват с емоционалното богатство на мисли и чувства. Децата му изразяват онова, което писателят е изпитвал, докато ги е пресъздавал, защото той загубва двете си деца невръстни.

    Каралийчев започва своя творчески път със сборника "Ръж", заедно с Асен Разцветников, който издава стихосбирката "Жертвени клади", и с Никола Фурнаджиев, който дебютира с "Пролетен вятър". Литературният критик и издател, редактор на сп. "Нов път" Георги Бакалов (1873-1939) ги привлича за сътрудници и насърчава техните творчески дирения след кървавите събития през Септември 1923. Като млад литературен критик Георги Цанев дава първите сериозни оценки за своите приятели и автори, които цени..

    Въпреки изминалите години, творчеството на Ангел Каралийчев носи онова обаяние на словото, което само роденият самобитен талант може да му даде. Всеки, които разгърне неговите книги, ще запази свежестта на изображението и емоционалната действеност на преживяванията на неговите любими герои. Това зависи от този, който разказва, от неговата наблюдателност, въображение, чувство за мярка, образна реч и т.н. Ето защо към хората, които умеят да разказват, се отнасяме с повишен интерес, с очакване не само да научим нещо, но и да преживеем нещо. Така е и в живота, така е и в литературата. Един такъв сладкодумен разказвач е писателят Ангел Каралийчев – известен български писател, който е написал много приказки и разкази за деца.

   Умира на 14 декември 1972 г. в София. Покланяме се пред теб, любими писателю!

Стефан Коларов

ТИ ОСТАНА В СЪРЦЕТО МИ - статия на Благовеста Касабова за Кирил Назъров

ТИ ОСТАНА В СЪРЦЕТО МИ

Неотдавна Кирил Назъров издаде книгата си „Мигове невъзвратими“, която е емоционално откровение за нещата – видими и невидими, които са част от неговата същност на човек и творец, българин и гражданин. „Разпилените записки“ на поета, сатирика, писателя за деца, редактора, публициста са своеобразен автопортрет „рисуван“ през годините, в който е отразена неговата душевност, обагрена с обич, топлина, идейно-естетически търсения и открития, творчески позиции, житейска и творческа философия, носталгия по невъзвратимото. Отразена е и дълбоката му връзка с природата, магичната сила на словото и принадлежността му към родовите корени, миналото, близките на сърцето му хора, размислите му за мисията на човека. И онзи читател, който не познава твореца Кирил Назъров може да го „види“ в целия му висок ръст на човек и писател, стига да се докосне до „Мигове невъзвратими“.

Кирил Назъров е автор на повече от четиридесет книги – поезия, проза, произведения за деца, епиграми, дружески шаржове, афоризми, публицистика, сатира. Ще спомена една от най-вълнуващите негови стихосбирки – „Завръщане“, посветена на родния му край, и неговото минало, героите на това минало, близките на сърцето му хора, носталгията по детството, Огражден планина – извор на вдъхновение.

 

Къде и да ме води друмът

на моя скоростен живот,

току ще свърне покрай Струма

под южния озвезден свод.

 

Кирил Назъров е чувствителен творец, нежен лирик, изповеден, но в същото време може да бъде и гневен изобличител на пороци и недъзи, на отцепредателства и безскрупулност в съвременното ни общество. Книгите му с епиграми и афоризми са приемани радушно и са награждавани с престижни награди – „Малокалибрени усмивки“, „Под вола теле”, „Сентенции без граници“, „Писатели в епигРАМКИ“.

Друга знакова книга на Кирил Назъров е „Огражден“, в която изповяда органичната си свързаност с любимата планина и родния дом в с. Драгуш; говори с езика на вярванията на деди и прадеди, с житейската им философия и национални идеали. Тонът и настроенията в „Огражден“ са лирично оцветени, както е и в поемата „Моят път“. Път, лъкатушещ между камъни и коприва, песен на щурци, упойващия дъх на лековити билки, между болки и надежди, радости и покруса. Всичко, което грижливо е събрал в сърцето си, е извадено на видело:

 

Не желая да отида в Рая,

отлитне ли животецът ми къс.

При теб ще се завърна най-накрая,

за да се слея с твойта пръст.

                                                     

Значителна част от творчеството си Кирил Назъров е посветил на децата. За тях е сътворил чудесни с цветната си образност и жизнерадост повече от тридесет книги, между които издаваните преди години във внушителни тиражи „Ловец на дъжд“, „Хоровод“, „Буквички скокливи“, „Приказките на Заспивко“, „Чудесата на децата“ и др. В творчеството си за деца той е стъпил върху традициите, завещани от най-добрите майстори на художественото слово за деца. Продължавайки ги, поетът ги вписва в съвременните литературни процеси, обогатени и съобразени с изискванията на нашето време. Като всеки роден автор за деца, Кирил Назъров отлично знае,  че – независимо от формата и жанра, произведенията за малките не бива да бъдат самоцелни, а непременно трябва да съдържат няколко задължителни елемента – примерно познавателен, възпитателен, поучителен, високохудожествен. И че ако авторът не ги е вплел в образи, символи, метафори, картини, той не е истински писател за деца, а непохватен съчинител, който не твори, а „каканиже“, както се изразяваше на времето литературния критик Николай Янков.

В стихотворенията на Кирил Назъров се оглежда целият детски свят: с игрите, хитринките, надпреварата, любопитството, училището, приключенията и битките – въображаеми и реални, вековните родни символи. Ето как е възпято българското знаме:

 

Червеното, зеленото и бялото

е взело от небесната дъга.

Че винаги високо се е вяло то,

високо се развява и сега.

 

Ето, по този начин поетът се е съобразил с възприемателните възможности и въображението на малките читатели. Стиховете за сезоните – и сезоните на живия живот – Кирил Назъров съчетава с уменията, потребностите и очаквания на децата. Особено въздействащи са поетичните творби за случващото се през тях, възприемат се и се запомнят без усилия, защото са опоетизирани образно, песенно лирично, с най-характерните си белези. Баба Зима пристига със снеговете и веселите пързалки, пролетта иде от юг, водена от Слънчо и кани цветята да се покажат. Лятото оглася с щурчовата песен поля и градини, а есента се задава от алеите на парка посипани с пожълтели листа. С подобна вълшебно-приказна стилистика са написани творбите за обичаните от децата животни и птици – Зайко, Ежко, Лисана, Чичопей, Катеричката, Кълвача, Славея и други горски и полски обитатели. Поетът умело е вплетен и познавателния елемент, сподирян от възпитателния.

Не ми се иска да отмина и хумористичните творби на Кирил Назъров за деца и за възрастни – небивалици, обратни стихотворения, сбъркани стихотворения, играчки-закачки, скоропоговорки и др. В тях осезаемо проличава вроденото чувство за хумор на този поет. Той според мен е между най-добрите ни съвременни хумористи и сатирици.

Ето някои от епиграмите му: „Превива кръст, добива ръст“, „Щом се изказва обобщаващо, момчето е обещаващо“, „Битието определя съзнанието, а кесията определя орисията“ и пр.

Кирил Назъров е не само талантлив творец за деца и възрастни, той дълги години е работил като драматург на театъра в Благоевград, главен редактор на любимото на редица поколения списание „Славейче“, редактор в сп. „Картинна галерия“ във в. „Земеделско знаме“. Бил е председател на читалището в Елин Пелин. За активната му обществена и културна дейност е избран за почетен гражданин на град Елин Пелин.

Непременно искам да отбележа, че стихове на Кирил Назъров са включени в читанките и в учебниците по литература за началните класове. И че безспорно той е един от водещите творци в съвременната българска литература, а негови произведения са познати в редица европейски страни.

Кирил Назъров е мой приятел. С него, повече от четиридесет години вървим по трудните, неравни, тъмни и светли пътища в литературните пространства на родината ни, вървим като радетели на високото художествено слово.

Честит юбилей, приятелю! Пожелавам ти още дълги години пътища и кръстопътища по литературното поле на България!

 

Благовеста Касабова, в-к "Словото днес", 2021

ПО ДОЛИНАТА РАЗМЕТИЦА - статия на Милка Пешева

Не е изключено, когато е бил световният потоп, да е бил и по нашите земи на България, тъй като моето село Голямо село е било като езеро. Постепенно или с помощта на хората се е източило през с. Баланово към река Джерман, Дупнишко. Вярвам в това, защото като деца намирахме черупки на морски охлювчета и един каменен череп, което ми е направило силно впечатление.

В археологическо отношение Дупнишко е малко изследвано. Сведения  за първите обитатели се разкриват от случайни разкопки. Те сочат, че тази земя е била населена още от времето на късния неолит – 1500 години преди новата ера.

Сега през с. Голямо село минава река Разметаница, в нея идват притоците  от планината Колош – 1315 метра височина. Когато придойде, тя става опасна и бурна, често е завличала дори къщи, построени край бреговете й.

Кога и през кои векове селищата са се намирали далеч от езерото е трудно да се каже, може би винаги хората са приемали опасността от наводнения, за да бъдат близо до живителната влага.  Това говорят имената на нивите: Селиврия, Доляница, Градището и др. Когато копаеха, хората намираха калени кюнци, което показва, че е имало добра канализация може би още през Византийския период или още по-назад през  вековете. Разкрити са и праисторически селища от Каменомедната епоха. Населението е било от траките дентали. В местността Царичина, Разметанишко, бил издигнат голям тракийски храм на Бога Зевс мълниеносец.

Сред Разметаница се е намирала феодалната крепост на  Арон – брата на цар Самуил, където се е разиграла братоубийствената война на 14 юли 1014 г., пише историкът Скалица Кедрин. Самуил разбира, че брат му Арон има с гърците лоши намерения към него и решава да затрие цялото му семейство. Тогава синът му Гавраил Радомир се молел на колене пред баща си за братовчед си Иван Владислав:  „Татко, не го убивай!”

Конникът, за когото се предполага, че бил от войните на Арон, посечен до местността Царичина, препускал близо 3 – 4  километра. Тази местност се наричала Кървовето, а след като бил убит, нарекли я Гроба.

В Царичина има чешма, построена някога от Самуил за най-хубавата вода, която още съществува. Днес на това равно и хубаво разметанишко поле е построен ТЕЦ „Бобов дол”, който унищожи и замърси хубавата и плодородна земя на с. Голямо село.

Главният път не е минавал през Дупница, а покрай Бинека, Арнаутски път, Голия рид – все местности край с. Голямо село, през с. Дяково – към Радомир. Говори се, че пътувайки с една конна свита синът на цар Самуил, Гавраил Радомир, бил убит по поръчка на братовчеда си Иван Владислав. След като е убит Гавраил Радомир, братовчед му се възкачва на престола и води войни срещу византийците  през 1015 год. Този самодържец, българин по род, внук на Никола и Рапсимия, е син на Арон. В битките с Василий II бива убит край с. Ключ.

След 1016 год. България пада под Византийска власт.

Няма да пиша за отхвърлянето на византийското робство и последвалите български царе, историята го е написала много по-добре от мен.

Един от последните български царе, Иван Шишман, през 1378 год. се бие със сърбите край Кюстендил. В затишието на боя и българите, и сърбите очаквали помощ. На сърбите помощта от войници дошла по-бързо. Там е убит цар Иван Шишман и погребан от войниците си в българска черква или манастирче.

От 1351 год. започва поробването на България от османските турци, до 1382 година продължили битките в този край. Българите се превърнали в рая, безправно население, работна ръка, върху чийто гръб живеело мюсюлманското население. Облагали ги с големи данъци. Безплатни работници във всички сфери и услуги. Освен парични данъци, длъжни били да дават и част от произведените си храни – десятък. Много са разселванията на българите, но и много села са изчезнали. И за това историята е казала своята дума. Ще разкажа само за моите предци, но преди това нека кажа още нещо.

След освобождението на България през 1978 г. границата  между Турция  и България е в село Бараково. Преди години попитах хора от Петричко: „Ако още остане границата в Бараково как ще постъпите ?“ Те в един глас ми отговориха: „Веднага заминаваме оттатък границата , т. е. към България.“

Малко преди освобождението, турците се озлобили, започнали често да убиват и изнасилват. Така става и в село Логодаш. Докато Пешо Михов и семейството му били на нивата. Но най-малката им сестра била вкъщи, когато идва банда турци, изнасилват момичето и го заколват. То пищяло, но никой  от селото не смеел да се намеси. Всичко било разрушено и ограбено. Пешо прогонил турците, но бил арестуван  и затворен в Горна Джумая. Вече ковали бесилото за него, но той не падал духом, а заръчал на съпругата си, баба Ната, да му донесе девет лакти пояс. Тя изпълнила поръчката. През нощта Пешо, с още двама арестувани скочили от кауша и избягали. Бързо намерил кон от приятели и заминал за селото си. Сестра му вече е погребана.

Пешо и Ната Михови имали двама сина – Александър на 4 години и Димитър – на 2 години. Димитър е моят дядо.

Пешо качил на кон двете си деца, свити в дисагите, взима майка си и баща си и заедно с жена си цяла нощ пътуват през тъмни пътища, за да стигнат до с. Голямо село, Дупнишко. Това става през 1875 – 76 год.

Когато турците си заминали, той успява да купи много имот за синовете си – 400 декара, а за селото 1000 декара, които подарява.

Ната, майката на моя дядо Димитър, облечена  в мъжки дрехи ходела напреко през селата, за да стигне до гробищата на с. Логодаш, където имала погребани други деца. Разстоянието е повече от 30 – 40 километра. Баба Ната умира млада и тогава дядо Пешо се оженил за баба Здравка, също вдовица,  със  17 години по-млада от него. Тя му ражда четири дъщери и един син – Ефтим. Тя успява да изучи сина си, който взимал изпитите си за две години наведнъж, после едва успява да се спаси от комунистите през 1944 год.

Дядо Пешо обработва целия си имот, прави на синовете си кирпичени къщи.

Веднъж някакви работници му предложили да му поправят бъчвите. След седмица му казали, че на сутринта ще си отиват рано, така че да им плати веднага. Той отишъл където са му парите, взел от сандъчето и им платил. Когато става на сутринта, няма ги работниците, няма го и сандъчето с жълтиците, той дори и не ги  попитал откъде са, за да ги проследи.

След това от селото му палят кошерите, а после и сеното. Той се разболява тежко, лежи в Дупница в една механа, казва на съпругата си Здравка да викне адвокат, за да раздели имота между децата си. Той прави делбата и умира на 75 години през 1908 год.

В същата тази година турско семейство от Голямо село имали вила в село Мали Върбовник. Както си гуляли там, виждат край чешмата младо русокосо момиче и го привикват, залостват вратата и го изнасилват. Тя имала братя, които се опълчили срещу турците, но те и тях затварят и ги пребиват от бой. Същото момиче, което се казва Атанаса,  остава бременно. Тогава старейшините го омъжват за най-сиромашкия момък в селото, както става навсякъде в България в такива случаи. Ражда дъщеря от турчина. Знае се в цялото село Мали Върбовник. По-късно дъщерята от турчина се омъжва в с. Палатово за вдовец с две деца.

Тъй като е много трудолюбива отглежда заварените деца и ражда още 5 дъщери и 2 сина. Една от дъщерите на баба Тона е моята майка Софийка. Съпругът на баба Тона – дядо Иван е убит с приклади от македонски автономисти в дома си, а синовете му  Мите и Станке  са убити, единият през войната от 1913 г., а другият ударен от ток.

И до днес в Дупница събота е пазарен ден.

От всички села наоколо хора, пеша, с каруци и животни отиват на пазара да разменят или продадат по нещо. Пътят почернява от хора, които отиват и се връщат. В един съботен ден се движил и един мъж, носейки на рамо козинявата  си торбичка, това бил Васил Левски.

Към върлото на Крушовица на тълпата, един от турците яхнал поп да го носи на гръб. Нещастният поп, клатушкайки се вървял изнемощял по пътя. Отстрани българи и цигани се смеели и се подигравали с него. Тогава Левски казал по-скоро на себе си: „Вие не сте дорасли за свободата си.” И  повече не се върнал към този край.

Имаше една песен, която майка ми пееше – три пъти карали на съд една девойка през нощта, а тя все отговаряла пред турците: „Една съм била, убила съм го и хитра съм била, че съм го скрила”. Тази девойка, на която не се знае името, била от с. Мламолово.

Мота да разкажа нещо и за Ильо войвода, който спасил Дупница – да не стане и там клане като баташкото. Той предупредил турците, че ако посегнат на мирното население ще затрие целите им семейства.

В Кюстендилския край водела чета и Румяна войвода, която искала да замине в легията на Раковски в Сърбия, но Ильо войвода я спрял.

Цариградският път от изток на запад към Дупнишките покрайнини минавал от Самоков, пресичал северозападно Верила, от прохода  Дервент в посока Германия (Сапарева баня), през с. Червен брег, прехвърлял в западна посока Голия рид до Винека – Кадин мост. Дупница остава вдясно.

Остатъци от калдаръмения път има при селата Голямо село, Яхиново, Червен брег  и Крайници. Населението и сега продължава да го нарича Арнаутски път, защото идва  от Албания. Пътят от Винека до Дяково е просъществуавал дълго.

Новият път от Винека за Дупница минава през Аркчийския мост на река Джерман, западно от града. Този мост е съвременник на Кадин мост на река Струма – 1470 година, Каменния мост на река Бистрица и Еврейския мост на река Джерман. Те са строени на един и същи главен път. Арчийският мост беше еднопосочен, сега е полуразрушен, трябваше местните управници да го запазят поне като историческа памет.

След Освобождението, през 1880 година, е открито първото училище в  Голямо село, а черквата е построена през 1888 год. От 1927 год. в селото има и читалище.

Когато се е строяла черквата, оттам минал професор Константин Иречек, който бил натоварен от княз Александър Батенберг да напише история на България. За строителството на черквата работниците дялали камъни, на които е имало исторически надписи. Той се ядосал на невежеството на хората и продължил обиколката си из България. В селото народът бил беден и малоимотен, живеел от нивичките си и животните, които отглеждал.

Моят дядо Димитър се жени за най-личната мома Гюра, която му я избрал баща му, дядо Пешо. Дядо Димитър е бил все запас и на фронта през 1912 – 13 год., а след това през 1915 – 16 год. Съпругата му баба Гюра умира млада, като му оставя четири деца сирачета.

Тогава дядо решава да ожени по-големия си син Атанас, който бил на 17 години и довежда майка ни Софийка от с. Палатово да  го задоми и да отгледа децата. Майка ми ражда и свои деца: Еленка, Костадин, Магда, Рангел. Преди мен е имало момиче, което се е казвало Милка, но е умряло още като бебе. Аз съм родена през 1936 год. и съм кръстена на нея. След мен се ражда момче Димитър, което също почива на 3-4 годинки.

Сестра ми Тодорка е родена през 1943 год.

сп. "Картини с думи и багри", брой 4/2021

ЗА ДИМИТЪР ТАЛЕВ - статия на Кирил Назъров

 ЛЕТОПИСЕЦ НА НАРОДНОТО БИТИЕ

 /1 септември 1898 - 20 октомври 1966 г./

                                                                            

     Димитър Талев Петров – Палисламов е роден на 1 септември 1898 година (по стар стил; 13 септември - по нов стил) в град Прилеп, днес в Северна Македония,  която тогава все още е под османска власт. Учи в родния си град и още няколко градове. Завършва славянска филология в Софийския университет.

     Той е един от най-големите български писатели. Малцина са писателите, сполучили с такова майсторство да преосмислят и претворят историческото битие на народа ни.

     Започнал творческия си път като автор на разкази и импресии през 20-те години на миналия век, през петдесетте години той израства до един от най-крупните и самобитни изразители  на народната душевност, на националния характер. Те се проявяват  в борбата на народа в Македония за независима църква и просвета и за национално освобождение.

    Неговият изключителен талант се изяви  във великите му романи „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.

     След 9-ти септември 1944г.  Димитър Талев е изключен от Съюза на българските писатели, арестуван е и е хвърлен в Софийския централен затвор, където без съд и присъда престоява половин година. Обвинен е във великобългарски шовинизъм и  че е буржоазен журналист и писател. Още повече страдания преживява в концентрационните лагери в Бобов дол и Куциян – край гр. Перник, където е държан до февруари 1948 г. Независимо от крехкото му здраве бива принуждаван да полага тежък физически труд и едва оцелява, благодарение на грижите на свои приятели – сълагерници, които изпълняват и неговите трудови норми.

     За освобождаването му се застъпва влиятелният негов приятел Георги Караславов. След освобождаването му от лагера заедно със семейството си е интерниран в гр. Луковит, където е държан при тежки условия и изолация до 1952 г.. Тук написва голяма част от тетралогията си „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.     Към края на 50-те години Талев е реабилитиран напълно и се посвещава на свободна писателска работа. Отличен е с немалко литературни награди и  почетни звания. Посмъртно е отличен със званието Почетен гражданин на град Луковит.

     Тетралогията на Димитър Талев  е най-внушителният романов епос за ренесанса, за национално-освободителните борби у нас, а и на Балканите. Чрез историческата съдба на един регион, на една фамилия талантливият писател създава неповторима сага за трагичната одисея на населението в родния му край, в Родината, на Балканите. С чист възрожденски порив и патос, с мащабен епически замах писателят пресъздава националното и духовно пробуждане и борбите на народа за свобода и демокрация.  С изключително умение писателят изобразява духа на епохата, живота на народа в Македония: възрожденския подем, борбата за независима българска църква, за народно просвещение, за национално освобождение.

    Освен крупната тетралогия,  значима сполука на Д. Талев е епическото му повествование за края на Първата българска държава – тритомният роман „Самуил“, както и още няколко творби. В него авторът възкресява драматичната и трагична съдба на югозападната българска държава през онази преломна средновековна епоха. Правдиво и умело писателят изгражда величавия и трагичен образ на цар Самуил.

   Многопластовата, психологически сгъстена, вълнуваща проза на Д. Талев има голямо значение не само за нас, българите, но тя има общочовешко звучене. Тя е ценен принос в националната ни литературна съкровищница. Защото кара читателя да преосмисля историческите събития и превратности, да осъзнава съвременните дадености и да си прави изводи за миналото и настоящето, за смисъла на човешкия живот…

      В нашата литература има много добри писатели. Но великолепното творчество на Димитър Талев го нарежда непосредствено след Иван Вазов – неговият любим учител. Ето какво казва  за учителя си: „Ако има една книга, която е била мой учител в ранната ми младост, това е „Под игото“. Да напиша нещо като него – това беше желанието ми“.

      И го написа.

Кирил Назъров

ЯРЪК МНОГОСТРАНЕН ТАЛАНТ - статия на Кирил Назъров

 120 години от рождението на Илия Бешков 

Природата беше надарила щедро този човек – художник, педагог, публицист… Във всички тези области на изкуствата той остави трайни творчески следи. Обичал е и други изкуства - музиката, театъра, литературата.

    Илия Дунов Бешков е роден на 24 юли 1901 година в с. Долни Дъбник, Плевенско. Учи в родното си село, две години следва право, но се отказва и завършва живопис в класа на професор Никола Маринов.

     Богатата емоционална душевност и характерът му се изграждат под въздействието на красивата родна природа и идилична селска действителност,   на неговата надарена с чувство за хумор майка Пана, на умния му и предприемчив баща Бешко… Тази богата душевност, острата му чувствителност за народната съдба, обичта към хората и щедрата природна дарба му помагат да се оформи като находчив карикатурист, мъдър публицист, хуманист и активен общественик.

    Още като студент печати първите си карикатури във вестник „Земеделско знаме“, “Звънар“ и други.

    През младежките си години се свързва със земеделските идеи. Най-добрите  му приятели са земеделски деятели като Никола Петков, писателите Трифон Кунев, Константин Петканов и други.

     Знаменателни са неговите думи „АЗ НЕ ЧЛЕНУВАМ В БЗНС, БЗНС ЧЛЕНУВА В МЕН“.

    От 1945 г. преподава в Художествената академия  рисуване- илюстрация  и оформление на книгата, редовен професор там става през 1953 г., завежда катедра „Графика“ до края на живота си.

    Известни негови  карикатури и илюстрации осмиват властниците и   режимите в България. Смехът на Бешков е горчив и трагичен, но едновременно с това – непринуден, хуманен, поетичен.

    През целия си жизнен и творчески път Бешков се труди упорито и споделя: „Трудът е най-верният и постоянен приятел на човека“.

   Приживе има само една самостоятелна художествена изложба.

   Талантлив творец, необикновен човек с активна гражданска позиция, Бешков откликва на някои от най-бурните събития в историята ни през първата половина на ХХ век: Първата и Втората световни войни, политическите преврати и промени на властта…

  Умира в София на 23 януари 1958  г.

                                                                                           Кирил Назъров

    „Той е един от ония всеобемащи пластични таланти, у които е невъзможно да се определи граница между карикатурата така, както тя е известна на широката публика, и рисунката и картината в тяхното широко художествено значение. … Често пъти едно малко, умело забелязано движение на тялото или лицето, понякога в сянка, където подробностите едва се забелязват, композирани в рембрандовско разделяне на сянката и светлината, ни дават цяла една житейска драма или комедия, на която присъстваме, както в картините: „Свидетели“, „Във влака“, „Домашен танц“ и „Съпрузи“.

 … С начина на рисуване Илия Бешков в своя одухотворен реализъм продължава пътя на големите майстори на рисунъка, от Гоя, Домие, Гаварни, Форен, Тулуз Лотрек и заедно със споменатия Георг Грос до съвременните стремежи да се изрази с рисунката истинския живот…. Онова, по което този балкански селянин е близък и сроден на големите майстори на Запада, то е в силата на психологичното наблюдение, в съразмерното художествено изразяване с учудващо изтънчено съгласуване на живописните и графични средства.“

    Това са думи на най-изтъкнатия югославски карикатурист Пиер Крижанич, написани за участието на Бешков в изложбата на българските карикатуристи в Белград в края на 1937-а и началото на 1938 г.

НАРОДНИЯТ ПОЕТ НА БЪЛГАРИЯ - статия на Кирил Назъров

 

170 години от рождението на Иван Вазов – 27 юни 1850 г. – 22 септември 1921 г.

НАРОДНИЯТ ПОЕТ НА БЪЛГАРИЯ

    През 1920 г. по инициатива на министър-председателя Александър Стамболийски земеделското правителство  организира грандиозно честване на 70-годишния рожден ден и 50-годишната литературна дейност на  Иван Вазов. Цяла  България обгръща народния поет с обичта и почитта си…

    Само след една година Вазов напуска белия свят.

    А дотогава той е изпитал и сладостта на признанието и горчилката на подценяването и обидата.

   Важното е, че още приживе народът му дава най-високото звание – народен поет и патриарх на българската литература. Той е заслужил признанието с това, че произведенията му имат неотразимо влияние и достигат до сърцето на всеки българин. Очарованието на безсмъртното му творчество иде от силната чувствителност, острата наблюдателност и епичният замах, с които претворява народните съдбини. В продължение на половин век Вазов откликва талантливо на всяко събитие от българската действителност. Той е вдъхновен художествен летописец на съдбовните за народа ни събития. А това е един важен период от националната история – от Българското възраждане до преодоляването на националната катастрофа след Първата световна война. 

   Иван Вазов успя да издигне нашата художествена словесност, националният ни дух до висотите на европейската литература. И то във всички жанрове – поезия, проза, драматургия, литература за деца, публицистика… Истински национален епос!

    Неизчерпаем извор на вдъхновение, теми, идеи и образи за него са Родината и народът. Цялото му творчество е безценна съкровищница на българската душевност, на националните добродетели, на безсмъртния народен дух.

      Както всички големи творци, така и авторът на „Под игото“, „Епопея на забравените“, „Немили-недраги“ и още редица  безсмъртни творби е имал и все още има своите отрицатели. Но те само са допринесли за още по-голямото извисяване на исполина на българската литература. Хвален и хулен, въздиган и подценяван, Олимпиецът си остава недостижим в българската литература. Защото е поставил темелите  и е въздигнал най-високият ѝ връх.

     А що се отнася до отрицателите му, те вършат това светотатство с надеждицата, че щом се осмеляват да отричат Вазов, значи и те са нещичко. Уви… такава е същността на българина-бездарник. Той не може да не мрази.

    За разлика от тях Вазов е обичал. Най-силно – малката земя, наречена България! Обиколил я е цялата пеша и на кон, за да я възпее със силата на могъщия си талант. Претворил е с обич и вдъхновение българина, родната природа, националната съдба…

    Разбира се, че е имал и своите сърдечни трепети. Обичал е нежно и силно няколко жени. Е, около интимния му живот битуват и лъжовни митове. Но искрените му любови са истински. Още ненавършил второто си десетилетие се влюбва в съседката в Сопот Катерина/Рина/, чийто съпруг се запилял по Влашко. След двегодишна тайна обич набира смелост  - споделя ѝ чувствата си. Отговорът ѝ го окриля: „Иванчо, като ме обичаш ти, и аз ще те обичам…“ Следва бурна любов. Има още няколко дълбоко емоционални преживявания. Страстна е връзката му с покръстената ханъма Параскева/Пеша/ от Берковица, чийто съпруг – турски бей - пиян паднал в една река и се удавил. На чувствената си пловдивска любов Пелагия посвещава поемата „В царството на самодивите“. Четиридесетгодишен се оженва за Атина Болярка, скоро обаче бракът им се разпада. Но Атина не позволява да бъде разтрогнат официално и тормози за пари поета до края на дните му. Голямата и най-продължителна любов –приятелство на Вазов е с писателката Евгения Марс, на която посвещава цикъл от стихосбирката си „Люлека ми замириса“.

    Дошъл на белия свят точно навреме, за да обезсмърти едни от най-важните моменти в националната ни история, Иван Вазов си отива от белия свят също навреме – когато бе завършил своето велико дело.  И когато щеше да бъде извършено едно от най-жестоките покушения – кървавият преврат  срещу едно от най-успешните правителства в българската история.

Кирил Назъров