пронизва в мен свирепо кост след кост,
кръвта тече едва в корави жили,
едва мъждят последните ми сили.
Природата и тя замира в студ,
посърнала, прикътва своя скут,
безлистните върби във старост мръзнат,
тръстиките полюшват се и зъзнат.
29.11.1957
Младо утро с огнен меч разсече
на нощта стоманения щит,
пурпурната кръв разлял далече,
мракът нощен падна мъртъв вече
като великан във бой убит.
В равнината легнали мъглите
като кротко стадо без овчар,
руменеят бавно от лъчите
и поглеждат плахо към върбите,
сякаш там ги дебне хищен звяр.
А дошла от Дунав пълноводен,
бяла чайка в пламъци лети;
във възторг гори в простора роден
и ме кани с глас познат, свободен:
„О, кога ще полетиш и ти?”
Йордан Ковачев, ЛЗЗ бр.1/2015 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар