КОКИЧЕТА
На
баба ми Василка д-р Пеева (по баща Христакь Дълъгдимова)
с обич, Авторът
траканят
с клюнове
щъркелите
в съня ми,
спомени
будят
Те
идваха, когато последните преспи сняг в градината се превръщаха в малки бели
петна. Като че нещо от зимната белота отказваше да си отиде, като че земята още
се нуждаеше от тези късчета чистота. А и само земята ли…?
Не
живееха дълго. А после, после сякаш детски погледи ги поселваха в бездънното
пролетно небе и там те, вече облаци, започваха друг живот – дар за опазената
белота там, долу.
Помня
част от едно писмо на баба, вече вдовица, до моята майка. В него тя, в края на
тежък грип, се молеше пак да си види кокиченцата на двора. И до ден днешен
простичките думи на този вопъл не спират да докосват душата ми.
Понякога
в такива моменти баба ми става малко момиченце; то тича към мен и достигнало
ме, се скрива в гърдите ми, оставяйки там нещо, което парченце по парченце ще
разгадавам в годините. И тогава в мен се събуждат копнежите да се скрия от
дните си в нейния свят. Дори и сега, на възраст съизмерима с тази на баба ми,
не спирам да го търся и се поселвам с мислите си в него.
Наглостта,
безправието и алчността на времената, в които баба ми изживя старостта си, ни
отнеха нейния дом и двора, и цветята… Баба ми изпусна последен дъх в една
софийска кухничка, но вопълът ú за пролет не се превърна в прах. Безкраен е
неговият път и в света, и във времето. От устни към устни…
бяло,
и бяло…
ангелско
крило докосва
лика
на баба
Александър Алекс. Дъбнишки
сп. "Картини с думи и багри", бр. 1/2025
Няма коментари:
Публикуване на коментар