На фона на днешните борби и боричкания. този призив ще звучи
най-малкото смешно. На работа!? Нам по се услажда борбата, тя по-лесно и
по-бързо ни отвежда на желания бряг. Ние се борехме и за хлеб, и за мир, и за
жилище – все се борехме. Със световния капитализъм, който се оказа наша днешна
съдба. И с него се борехме. Сега, когато остана най-главната битка с немотията,
се разбра, че не в битката, а в работата е спасението.
Това Левски е разбирал отлично. Неговите частни революционни
комитети са пример за тази работа. И в неговата клетва можем да прочетем:
„Заклевам се и обещавам, какво, ще работя със сичките си
способности за освобождението на отечеството си България…“
На работа, байовци… Дали пък Левски не е виждал утрешния
смисъл на тия свои думи? Но дали е съзирал и недоумението, пред което ще
изправи революционери и радикални мислители и тълкователи? На друго място обаче
той казва не байовци, а „братия“. И не е нужен специален анализ, за да разберем
, че и едното, и другото обръщение е обръщане към съмишленици, към хора, близки
не само по род но и по душа. Че не бунтът и революцията са негово изконно
занятие и потребност, а работата.
Аз съм сигурен, че през тежкото и дълго робство народа
български са спасили не толкова хайдутите, колкото занаятчиите. Апостола
сигурно е разбирал това, разбирал е душицата българска. Така както ще я
разберат и изтълкуват великите народоведи и психолози като Захари Стоянов,
Димитър и Антон Страшимирови, като Симеон Радев и Иван Хаджийски.
Но не вниква ли и Вазов в това противоречие на рисувания от
него революционер, на „тоя демон вездесъщ“ – страшилище за империята?
Говореше
често за бунт, за борба,
кат
за една ближна обща веселба ….
/
„Л е в с к и“, „Епопея на забравените“, Иван Вазов, 1883 г./
Демонът се оказва твърде светъл и весел като характер. Такъв
е и в портрета, който Ботйов ни оставя от оная зима край Букурещ…
Нашият народ е народ-работник, а не бунтовник и
революционер. Това все още не могат да го разберат някои! За тях са по-важни
бунтовникът, борецът, а не работникът. Плод, а и жертва на тая заблуда са вече
няколко поколения българи.
…Левски изрядко говори за бунт и борба – нищо че Вазов му
туря тия думи в устата. За него нещо обикновено е да каже: работим за
Отечеството. А това, че го прави не от конспиративни съображения, виждаме в
едно писмо-дописка до Любен Каравелов. Там между другото четем:
„Време е с един труд да спечелим онова, което са търсили
братия французи, т.е. млада Франция, млада Росия и прочее. Колко скъпо и с
какви загуби! Брат брата да убие … Сега е време да преварим това зло… Само с
Божия помощ трябва ни още мъничко време да поработиме …И тогава, с Божия воля,
да съсипем гнилата и страшлива държава, та да съзидаме друга, много трайна по
новото издание…”
Много ясно Левски
говори тук за р а б о т а, за т р у д в полза на оная държава, която се гради
не върху кръв и сълзи, но с разум и пот. Труд вместо кръв – това е комитетската
стратегия на великия Апостол. Още в клетвата му се вижда това. На работа,
байовци – е неговият девиз. Изрядко може да се чуят други нотки:
„Ето, времето се вече решава… Силно ни принуждава вънкашното
обстоятелство без друго да вървим на бой и минута да се не губи!“
Кои са „вънкашните обстоятелства“ тук не е много ясно, но
явно те извикват нетърпението да се отиде на бой. По дух Левски е близък до
Каравелов, но с тая разлика, че в един момент може да замени просвещението с
бунта, с борбата. За Левски борбата е вид работа. Едното не изключва другото,
дори напротив: работата предхожда и дори се слива в представите му с борбата.
Та нали сам той е казал в писмо до Атанас Хинов:
„…Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во
лято да му служа до смърт и да р а б о т я по народната воля.“
„Частните“ му комитети са нивата, на която се труди ден и
нощ, неуморно и усърдно, системно и упорито. Дълбоката оран, с която великият
сеяч подготвя почвата за най-нежните и трудносъхраними семена на свободата, ни
подсеща днес за плевелите, които сме дозволили да избуят и да задушат народната
нива. Неговото честване съвпада с усилните дни на жътвата.
„На работа, братия!“ звучи покъртително. То следва да
затрогва и да обръща душите ни натам, накъм слънцето.
…И не е нужно да броим колко са въпросителните след онова „народе????“
Нито да гадаем смисъла им. По-важно е сега да вникнем в
смисъла и подбудите на думите му за работа, за труд в полза на Отечеството. На
онази „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“,
проектоустав, изработен лично от Апостола, в която недвусмислено се говори пак
и пак – за работата по освобождението на Отечеството!...
ЛИРИЧНА ИЗПОВЕД НА ЕДНО ДОБРО СЪРЦЕ – рецензия на Кирил Назъров
ИЛИ ЗА „ЦВЕТЕТО НА ЛЮБОВТА“ НА ЕЛИСАВЕТА ЦВЕТКОВА
В нашето объркано, бездуховно време не са много чести срещите с добротата, искреността, любовта…Такава среща ви предстои след като разгърнете страниците на тази тънка по обем, но богата по съдържание книга.
Авторът е Елисавета Цветкова.
Следя нейното творческо и духовно развитие откакто се познаваме. Може би почти от началото на нейния път в литературата. Насърчавам я да не изоставя поезията, радвам се на постиженията ѝ.
И ето – съвсем логична, дори малко позакъсняла е появата на първата ѝ стихо-сбирка „Цветето на любовта“.
Наистина като нежни, дъхави цветя пъстреят стихотворенията в нейната лирична градина.
Както се вижда от заглавието на книгата, доминираща тема в нея е любовта. Истинската, искрената, голямата любов в нейните необхватни измерения – към любимия, към родителите, към живота, към природата и родния край, към хората, към Бог. Любовта е навсякъде.
Авторката сравнява любовта с цвете. Цветята и любовта си приличат. И двете излъчват нежност и очарование. И двете са красиви, крехки, раними. Понякога устояват на бури, ветрове, студове. Но понякога повяхват, биват погубвани от грубите бурени на бруталността, гордостта, егоизма.
Подходящо е сравнението между цветята и жените:
А колко е добре във топли длани, откъснати, поднесени с любов, макар да бъдем малко неразбрани, да разкрасим света суров!
В цялата книга лиричната героиня споделя силни чувства и вълнения, преминали през сърцето и ума ѝ. Цялата книга е повик за любов, доброта и топлина в днешния суров и несигурен свят.
Елисавета е изучавала и завършила и медицински, и богословски науки. Тя добре знае, че най-напред лекува Бог, след това лекарят, а след това изкуството, духовният устрем у човека.
Най-важен е стремежът към Бога.
Чрез този стремеж човек се спасява. Защото всичко е в Божията воля. Хората ги спасява любовта, смирението и добротата.
Мисля, че тези три думи са лайтмотивът на Елисавета Цветкова и в нейния живот, и в творчеството, и в цялостното ѝ поведение като Човек.
На първо място безспорно е любовта.
Какво щеше да представлява вълшебството, наречено живот, без любов? Скучно, бездуховно съществуване, живуркане. Без нея, човешкият живот става безсмислен! Тя изпълва живота ни със смисъл и съдържание. Тя може да донесе толкова много радост и щастие. Тази идея е застъпена в по-голямата част от стихотворенията:
Любов – дъждец ти благотворен, помилвай нашите души, животът ни така затворен със тебе пак ще процъфти.
Голяма е облагородяващата сила на любовта. Тя е най-важната предпоставка за щастието на хората. Щастието се постига чрез любов.
Затова трябва да се радваме на любовта, когато я имаме. Да я ценим, да правим нужното, за да не я загубим. Защото без любов се живее трудно. И самотно!
Мотивът за самотата присъства в не малко стихотворения в книгата. Човекът, притиснат от лапите на самотата, страда, измъчва се, търси изход. Особено след раздялата:
Отново ще се срещнем пак и всеки в самотата страдал, дано си спомни в своя мрак, как чужди чувства е откраднал.
Но в стихотворенията за самотата има и оптимизъм, че тя не е безкрайна:
Един ден, знам, ще спреш да съществуваш, навеки ще изчезнеш ти от нас и няма със сърцата да търгуваш, че неподвластни сме на твойта власт.
Освен любовта, надеждите и мечтите са другите основни стълбове, които крепят човека, дават му сили да продължи нататък и все напред – до края:
Че синьо е небето и морето, и погледът ми син се рей. И все ли ще мечтая аз дордето, последната надеждица изтлей…?
Както и приятелството, за което авторката изповядва сърдечно:
Приятелството – бисер е във мида, тя скрита там, дълбоко сред морето. Затуй, приятелю, към тебе ида. Ти пазиш ли ме още във сърцето…?
А най-голямата опора, спасението е в Бог:
Бъди ти всякога с Христа, в пътеки с рози и в беди. И сам-сама да си в света ще си щастлива с Него ти.
„Цветето на любовта“ е книга – богата на обич, доброта и мъдрост. Тя е като свеж и бистър, дълбок и чист извор, който утолява духовната жажда. От него блика ведрина и благодат, но и болка, и страдание. Какъвто е животът.
В стихосбирката е въплътен житейският опит на поетесата – едновременно реален и приказен, земен и небесен.
Кирил Назъров
съвместна публикация на в. „Литературно земеделско знаме“ и сп. "Картини с думи и багри"
