Мой роден край,
любимо Средногорие,
населено от горди синове.
Ще спре ли някога, не знам,
на властници окото
тревожно да се взира в теб?
Мой беден край,
ограбван от султани и слуги
на чужди господари.
Едно не знам…
Ако над родната страна
настане робски мрак,
настанат робски
дни,
ти пак ще се възправиш за двубой.
И колкото по-злобен е врагът,
ти толкова по-силно ще ухаеш
на рози и барут!
Стефан Стамов
На Александър Стамболийски
Ръце издигнал си високо,
от тях струят поток лъчи,
разпръскваш славата далеко
и караш всичко да мълчи.
Заслушани в словата дръзки
сърцата тръпнат от възторг,
за пръв път толкова човешки
да видят своя идол горд.
Да видят бъдещето ясно,
което ти им подари,
в словата твои толкоз властно
с победна сила да гърми.
С една искра разпръсна мрака
там, дето беше пустота,
показа пътя, който чака
човешкия триумф в света.
Живка Танчева
„За някогашна чудна Яна
легенда чудна пазят вековете,
а за нов юнак –
чутовен, знаен
легенда нова
пълни вековете…“
Животът, делото и смъртта на Александър Стамболийски
наистина се превърнаха в легенда.
Колкото, каквото и да говорят днес всевъзможни
всезнайковци, Стамболийски си остава сраснат с народ. Неотделим от народа. Един
от най-добрите български държавници.
Целият си съзнателен живот той отдаде на борбата за
доброто на своя народ. Без остатък, без капка колебание. Властта за него бе
средство за борба за народно добруване.
Реформите, които провежда по законен път и които днес
доста „историци“ се мъчат да омаловажават и отричат, имаха безспорни резултати.
Тези реформи дадоха земя на стотици хиляди бежанци от поробените краища на
Родината ни; спасиха народа от безмилостните ограбвачи-прекупвачи на
селскостопанските произведения; осигуриха възможност на хиляди български деца
да се учат; прокараха стотици километри
пътища; дадоха училища и вода на десетки села и градове; позлатиха
българския лев и още, и още, и още…
Всичко това беше от полза не само за селяните, а за целия
български народ. За Родината ни.
Някои от реформите не бяха проведени проведени успешно до
край, защото ги провеждаха хора, засегнати от самите реформи. Те ги забавяха, саботираха. Всички засегнати
от реформите се озвериха, сдушиха се и се събраха в една глутница. И нататък историята
е известна…
Борецът за доброто на народа загина като мъченик. И стана
легенда. И народът запя песни за него: „Заплакала е гората,
гората и планината,
заради Стамбол войвода…“
И ще пее през вековете народът. И ще идва да скланя глава на Янини грамади. Да почита незабравимия Александър Стамболийски!
ЛЗЗ
В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде…
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост… Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи свети, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят найде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря –
„Бой се от бога, почитай царя!“
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша с вяра:
млъчи, моли се, кога те бият
кожата ти да одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
„Боже, помилуй – грешен съм азе“
думай, моли се и твърдо вярвай –
бог не наказва, когото мрази…
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ – вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещени конец…
Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“
Христо Ботев
съвместна публикация със сп. "Картини с думи и багри“
Днес сирените вият.
И мълчим – минута време… Животът замира – дори пътното движение спира.
И всички мълчим – нали това най-добре умеем да правим.
След сирените ще дойде парадът…
Ще маршируват –
строени в редици войници –
пред висшите политици.
А те тържествено ще гледат някъде през камерите, които ги снимат…
Уж през времето,
уж към вечността –
те, най-временните.
На ред е тържествената проверка, която ще установи липсата на „геройски загиналите за свободата и независимостта на България“ (нали и техен ден е днес)… Но, „геройски загиналите“ – за каквито и да било идеали, отдавна липсват.
Ще дойде и зарята… Нали е празник.
Площадите ще заприличат на дворове, огрени от фойерверките за рождения ден на местните новобогаташи…
И гражданите ще празнуват – хубавото време, идващото лято, гълчавата наоколо.
И никой няма да си спомня Ботев – нито как е живял, нито за какво е умрял; нито словото му.
Защото, ако помним Ботев; ако помним поезията на Ботев – светът ни щеше да е различен.
редакционен коментар на сп. "Картини с думи и багри"
