БЕЗ ДАВНОСТ
ИЛИЯ БЕШКОВ
Роден: 24 юли 1901 г., Долни Дъбник
Починал: 23 януари 1958 г., София
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ
Илия Бешков е роден на 24 юли 1901 година в Долни Дъбник. Негов брат е политикът Иван Бешков, осъден на смърт от комунистическия „Народен” съд и екзекутиран на 1 февруари 1945 г.
В периода 1918 – 1920 г. Бешков следва в Юридическия факултет на Софийския университет. Завръща се за кратко в Плевен като учител. През 1921 г. започва да учи живопис в Художествената академия в класа на проф. Никола Маринов и завършва през 1926 г.
Още като студент печата карикатури в сп. „Маскарад“, „Див дядо“, „Българан“, „Стършел“, „Вик“. илюстрира изданията на издателствата „Т. Ф. Чипев“ и „Хемус“.
От 1925 г. сътрудничи на в. „Пладне“ и редица други издания. На два пъти в този период е арестуван: през 1923 г. за участие в юнското въстание и след априлските събития през 1925 г. От 1930 г. е член на дружеството „Родно изкуство“.
От 1945 г. преподава в Академията рисуване, илюстрация и оформление на книгата, редовен професор там става през 1953 г., завежда катедра „Графика“ до края на живота си. Умира в София на 23 януари 1958 г.
ЧЕРНАТА ТЕТРАДКА
страници от дневника на Илия Бешков (1950–1955)
Ето и един актуален откъс от дневника на големия български художник и карикатурист Илия Бешков, писан в периода 1950–1951 с добавена част през 1955 г.
„Черната тетрадка“ вижда бял свят за пръв път извън семейството му в интересно ново издание, редом до полицейското досие на художника, следен и неудобен за два режима – от 1925 г. до смъртта си през 1958 г.
Кой народ се е хвалил така нахално с едно православие, взето назаем, с една азбука, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети от Абисиния и Шотландия (има предвид произхода на Пушкин и Лермонтов), с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, струва само разноските по превоза?
Автошарж, худ. Илия Бешков
*
Днес един свещеник ми каза, че Русия щяла победи, защото руският човек търсел винаги правдата. Тази е най-употребяваната дума и в Русия, и у нас. Аз не зная една употребявана дума доколко е достояние, копнеж или липса. Словото ще ни съди по-леко, когато ни липсва, отколкото когато е произнесено напразно. А за лъжата да не говорим.
*
Слушам руските песни по радиото – русите пеят възторжено за Москва, за Сталин, за славната и непобедима Червената армия, за Волга. Това им е родината и те я обичат. Тази обич поддържа живота им.
Българинът отдавна не е обичал родината си и е отвикнал да я обича. Отвикнал е да обича въобще – той бди за прехраната и живота си и се опитва да пее не свои песни. Но той не познава чуждата песен, която е чужда душа, и мълчи.
Тъжни са нашите песни, а той не смее гласно да тъжи. И тъжната песен – изпята свободно – се превръща в радост, в живот. Не се пеят песните, не текат реките на радостта. Само радиото пее – народът слуша и мълчи: радва ли се той, плаче ли скришом, милва ли децата си или пие, потънал в хулни мисли и в дълбоката си неизразена скръб. Не зная какво става с него, не го познавам вече – само със скръбта на сърцето си го усещам.
*
Всички трябва да подпишат петицията за мир. Защо? Защото всеки трябва да признае с подписа си, че мирът му липсва, че го няма в сърцето си, че го търси там, където му го предлагат, и то такъв, какъвто му го предлагат. Хората ще се увлекат неусетно или насила в измамата, че мирът е извън тях, че им го гарантира този или онзи, а не е техен дар, тяхна благодат.
*
Комунистическата акция за мир е в стоманените ръце на властта, а в главите на комунистите е налята като олово.
Няма нищо по-изумително и по-зловещо от това да чуете от устата на комунист думата мир!
Те поставят тази дума в устата на децата, майките и бащите, както поставят куршума в дулото на пистолета.
При всяко произнасяне на тази дума виждам мъртви – всички човеци мъртви и цялото Слово повалено и оглозгано от ненаситната вълча руска глутница.
Не, те не лъжат, не хитруват, както правят човеците – те дояждат вселената, както ненаситният мрак поглъща видимостта. Царство на Злото!
*
Не е необходимо сравнението между българина и русина, ако не беше създадена необходимостта да „станем едно“.
Не бива да се отрича разликата поначало. Русинът обитава огромно земно пространство, което той не успява да насели и да овладее – то доминира над него. Оттук идва първото чувство на подчиненост. Един огромен труп, който търси за своята неограниченост (пространственост) една глава, която да координира действията и движенията му, за да ги доведе до какъвто и да е порядък, подобен на човешкия. И ако тази глава е в Кремъл, той я приема за своя, каквато и да е тя без да се замисли, а после плаща скъпо за глупостта си.
Защото на Русия просто не трябва да се вярва, са казали великите българи още през 19 век: Раковски, Ботев, Левски, Захарий, Каравелов, Стамболов!
А какво би правил този огромен труп без глава? Съвсем основателен страх, тъй като не са достатъчни костният и мускулният мозък, за да гарантират безопасното съществуване на това живо туловище.
*
Русинът няма собствена глава и винаги намира такава, задължително чужда, на която той е подчинен и покорен, а не свободен, разумен и целесъобразен с нея.
И естествено, най-много се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това. Русинът е дълбоко и абсолютно невярващ – в нищо невярващ, защото е дълбоко опорочен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрекъснато лъже, лъже без мярка и без полза, защото не знае какво му е потребно, нито за какво е нужен на другите. Той убива, плаче, моли се и краде едновременно само за да не пропусне едно от тези неща, за да не изглежда недостатъчен, непълен човек. Порочен и не вярващ, той е в пълна малоценност, която именно иска да прикрие с дързост, лъжа, сълзи и накрая самоубийство.
*
Русинът има единствената потребност – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са „най-“ и да заплашват света, което отговаря тъкмо на страха му от света.
Бои ли се русинът от света? Не, но той съзнава, че е ненавистен, непоносим или в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията.
*
„Православна“ Русия води единадесет „освободителни“ войни, за да завоюва Полша, България и Турция, и като не успя – това правоверно православие бе заменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което започна нови „освободителни“ войни срещу България, Полша, Турция… и целия свят.
Христос бе заменен със Сталин (досега успешно!). Иконките под ризите на мужика са заменени с татуировки с лика на „бащицата” Сталин, без да се е извършила някаква промяна в мозъка му. Църквите са пълни с „богомолци“ и всички те любят всеотдайно своя вожд и баща на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният хулител на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, ако русинът можеше да мисли, но той е негоден за мислене – този процес за него е приключен или не е започнал.
*
Познавам лично всички комунистически водачи и деятели, мога да изброя имената им.
Зная ги през целия им живот. Те са стотици и хиляди тук и в провинцията: съученици, колеги, познати, приятели и неприятели, дори и лоши, умни и глупави, но те всички си приличаха в едно – не работеха, не обичаха да работят.
Ненавиждаха всяко нещо, което трябваше да мине през ръцете им, та дори и чашата вино. За труда говореха намръщени и усилено търсеха някакъв по-дълбок смисъл в тази дума, която произнасяха като име на скъп покойник (със свръхестествен страх), който ще възкръсне и ще съди и живи, и мъртви.
*
Плетяха стихове и оди от тази дума, плашеха себе си и задължаваха другите с нея. Бяха готови да убиват невярващите в „труда“, тези, които си гледаха работата и от обич и скромност се стесняваха да говорят за нея. Мисля дори, че те ненавиждаха работниците и трудолюбивите като прахосници на тази свята дума и като свои изобличители. Те не дружаха с тях, а с истинските ленивци и симпатични безделници.
И днес, управляващи, те са същите, със същата фанатична ревност към своя Бог „труда“, и понеже е светотатство да се трудиш от удоволствие, от радост и за пари, направиха труда насилствен и безплатен, а те станаха негови жреци.
Ноември 1950 г.
Илия Бешков
Подбор на текста: Огнян Стамболиев
ВИЗУАЛЕН ПОРТРЕТ
Картините говорят без думи – за обекта на изобразяване, за субекта, който твори. И колкото геният на художника е по-голям, толкова думите са по-излишни.
Хамали, 1937 – худ. Илия Бешков
Тук представяме поредица скици, карикатури и акварели на Илия Бешков само с няколко словесни щриха, които да дадат контекст на изобразеното.
Отвъд очевидното – остава интересът на автора към крайното състояние на контраста на мощ, умора, издръжливост, изтощение, тяло и дух, заключени в обобщеното понятие „труд“.
Следващият диптих – „Тоалет“ (годината отново е 1937 г.) отразява същия ненаситен авторов интерес към човешкото тяло – този път представено в другия край на скалата на активност – почивката, вглъбяването… потъването в интимността на общуването личност-плът.
*
И от вглъбеността на труда и отмората, от драматизма на тялото, което говори за себе си, Илия Бешков отправя погледа и перото си към емоцията – чист екстракт опиянение, радост отвъд смисъла и причината в „Ха, наздраве!“
В акварела „Очакване“ много пестеливо, с голяма лекота са предадени емоционалните настроенията и телесно състояние на двойката очакващи. Тук социалният и възрастов статус, умело загатнат с облеклото на персонажите, отстъпва място на вътрешното напрежение, на вглеждането в бъдещето – физически близко, като нечие завръщане, или безформеноотдалечено, като съдба.
Прави впечатление контрастът между спокойното, ведро, примирено-съзерцателно изражение на жената и тревожната обреченост на мъжа.
Този сюжет, наречен от художника „Установяване на истината“ поразява с неуловимите форми и взаимодействия на персонажите. Тук можем да видим апокалиптичен танц, или двама души, хванати „гуша за гуша“.
Можем да различим две или три фигури, а може би тук някъде е и истината… съвсем неустановена.
*
„Каквото снесе гълъбчето на мира – други бързат да го изядат“…
Годината е 1940-та. България все още е неутрална държава, но Втората световна война вече е в разгара си и картата на Европа и света се прекроява ежедневно, а жертвите се трупат…
И все пак – хуморът е все още свеж, далеч от хапещата сатира на едни по-жескоки времена.
Два визуални портрета от 1942 г., изпълнени с различна техника въвеждат с особена острота темата за старостта и изнемогата. В първата скица, „Стълби“, контрастът е поразителен, показващ жеското уродство на времето. Двете фигури, на млада и възрастна жена, са представени на предела на издръжливостта. Плоскостта на изображението е нарушена от представата за вертикалност; която дава посока – нагоре; но е и допълнителна ос на напрежение – между товарът, под който телата са огънати надолу и стремежът към изкачване нагоре.
Смесената техника туш и акварел дава едновременно цвят, плътност, но и лекота на изображението в композицията „Старини“, 1942 г. А тази лекота се подсилва и от спокойствието, струящо от лицата на персонажите. Една увереност в бъдното, родена от близостта и подкрепата, базирани на вътрешната връзка между мъжа и жената. Езикът на тялото, показващ доверие и съпричастност; спрелият миг, уловил замръзналото недовършено движение напред, по пътя… но и интимната прегръдка, прекъснала един акт на вечен труд…
„Във влака“ – тази картина е безвременна… Може би, защото във влака, на път, за нас времето няма значение. Всеки от нас носи своя свят в себе си – и, макар заключен в него, всеки от нас е готов да сподели мига на пътуването с човека до себе си.
Три фигури, плътно седнали една до друга, като в прегръдка. Три толкова различни персонажи и съдби!..
*
„Двама пушачи ученици счупиха рекорда“…
Една все още добронамерена закачка към новия режим, който още не е показал явно най-грозното си лице, скрито зад илюзията „Отечествен фронт“.
„Войникът на татко“, 1945 г.
Войната е свършила, трагична равносметка за някои, за други победа, за всички – най-кървавата страница от новата история на света е затворена… Оцелелите от фронта се завръщат у дома, за да прегърнат децата си…
Но това ли е посланието?
Не спокойствие, щастие и бъдност има в тази скица… „Войникът на татко!“ – в това умилително възклицание на щастливо-гордия родител се крие трагичната предопределеност на повторението, на безкрайния порочен кръговрат на война и унищожение.
„Оплакване“, 1950
Вече илюзии няма. Всичко е рухнало и няма брод към спасение нито за мъртвите, нито за живите…
С тази последно представена от нас графика стигаме до 1950 г., когато хартията, моливът и акварелът стават недостатъчни за изразяването на емоциите, констатациите, отчаянието и гнева на художника, който умее да борави с думите също толкова добре, колкото и с багрите. Умение, което е ползвал за да изрази гражданската си позиция през целия си бурен и политически активен живот.
Идва ред на „Черната тетрадка“, с което затваряме кръга на нашата публикация, посветена на годишнината от рождението на един от най-забележителните, талантливи и многопластови творци на българския ХХ век.
Подбор и коментар на визулните скици: Габриела Цанева
редакционна статия
