ПАМЕТ - ЦВЕТАНА ПОПКОЕВА - откъси от МИНАЛОТО В МЕН, ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

ПАМЕТ

ЦВЕТАНА ПОПКОЕВА

(19.04.1929 – 25.04.1952)

Тази година се навършват 85 г. от рождението на Цветана Попкоева един от организаторите и вдъхновителите на нелегалната въоръжена съпротива в Русенско и Лудогорието, известна като „горянско движение”. Осъдена задочно на смърт, заловена и разстреляна на 23-годишна възраст. Нека помним!

Миналото в мен

Три свещи горяха върху гроб с двама мъртъвци.    

Баба седеше върху пръстта и плачеше.

“Защо плачеш, бабо?” – съм попитала навярно.

“За леля ти Ценка… плача…”

Тогава за първи път чух името на леля Ценка. Най-малката бабина сестра.

“Умряла ли е?” – питам.

А баба казва – “Убиха я…”

Тази дума на всяка възраст предизвиква грозни асоциации. Представих си черна нощ, кална и студена. Чух лай на кучета и вой на кукумявки. Гола поляна, криво дърво.... черна кола, черни мъже и едно черно момиче...

В детската ми представа същинско убийство нямаше. И тогава, 5-6 годишна реших, че може би и смърт е нямало.

Баба плачеше и аз й обещах, че един ден ще намеря сестра й.

…

Годините минаваха. Тя бавно излизаше от нищото. Ученичка в гимназията, в която учех. После – нелегална, задочно осъдена на смърт. И предадена… И разстреляна...

…

Нахлуват спомените. Живи късове живот. Вкъщи сме. Аз и леля Райна. Другата бабина сестра, живата. Гледа ме с очите на баба. И с очите на момичето от снимката.

Разказва Райна...

...Много й се радвахме като дете. Мама беше болна, само я къпеше. Ние я гледахме, най-много кака, баба ти. Много хубаво дете беше. Весело и обичливо. Но още тогава… като беше малка, беше различна…

“Защо се занимаваш с политика?! Гледай си уроците!" й казвахме, а тя - “Как можеш спокойно да приемаш да наричат тати „кулак"? Тати, който цял живот е работил?"

Било 1945-та, 1946-та, 1947-ма… Учела и се “занимавала с политика”. Близките й може би се тревожели, но и през ум не им минавало какво ще стане. А то станало много бързо, почти изведнъж. Всичко изглеждало нормално, после - всичко се объркало; накрая - капанът щракнал и тя останала вътре.

... Един ден, беше краят на април 1952-ра, отивам да й нося дрехи и храна в затвора. А войникът на портала ме гледа някак си уплашено. Подкосиха ми се краката, но вървя... Не ме пуснаха. Казаха ми, че вече не е тук; да не я търся повече. И нищо да не нося...

…Още тогава мъжът ми търси гроба й... Ходи в гората, при гара Разпределителна. Чуваше се, че там ги убивали. Носеше лопата и копаел, където мястото приличало на гроб. Не я намери… Направихме панихида. Поп Димо я опя…

…

Другата Цена, Коева, се усмихва, очите й блестят, меднорусите коси разкъсват решетката на белите нишки и докосват медно-розовата кожа на лицето й.

... Какво да ти кажа за ония времена... През 1945-46-та всички хора бяха опозиция. През 1950-51-ва всички се страхуваха... Цена, леля ти, беше една година по-голяма от мен, но дружахме много – и като малки, и в гимназията.Тя беше много умна, блестяща ученичка... От 1945-та до 1947-ма ходехме в клуба на опозиционния ЗМС. Там сме се срещали и с Никола Петков, и със Здравко Бакалов, сина на Цанко Церковски. За какво са ни говорили - не помня... В ранната пролет на 1951-ва Димитър Рачев вече събираше помощи за организацията, за подпомагане на нелегалните. Свекър ми даде много пари, заради мен ги даде, заради Ценка. Скоро след това, на Великден, арестуваха много хора... А нея, цяла година след това...

Плувнали са в сълзи сините очи на Цветана Коева. И вече без усмивка продължи...

... А как пееше тя, какъв глас имаше... Мощен и красив. Като запееше, чак вкъщи я чувах, всички я слушаха...Бяхме още малки, трябва да е било преди 1945-та. На някакъв празник в салона на училището тя пя „Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник"... Всеки, който я слуша тогава - не го забрави... Беше като пророчество...

…

Ясен е гласът на Георги Шаламанов. Изправен е гръбнакът му… Ридания разкъсаха думите му… Вдигна ръка, свали очилата си, трепереха белите пръсти, крехки като порцелан.

… За последен път видях Ценка на 31 май, или 1 юни… Беше хубав ден, в самото начало на лятото. Всичко беше зелено, свежо и младо, отвсякъде бликаше живот… Така я запомних, млада, в самото начало на живота си, с бликаща жизненост. Тогава бай Цанко Мечето го нямаше. Тя сама ме посрещна, сама ме изпрати...  Ръкувахме се, разделихме се... Така ще я запомня - сама в оная зелена гора, съвсем млада, в самото начало на лятото...

…Няколко дни по-късно е станала битката при Батаклията, в която е участвала. Тогава са убили Цвятко Железарчето, както се бръснел. И Нено Рашков тогава са ранили… Тъкмо вдигал карабината, за да стреля… И се почнало... половин ден стрелба... Не са я хванали тогава...

…А бай Цанко го убиха в Хисаря, пак в началото на юни… Бил с винтягата, която аз му уших…  Няколко месеца по-късно един следовател от ДС ми я показа – цялата надупчена от куршуми, отзад, на гърба…

…

Вечер е. Слушам. Прошарен мъж на средна възраст. Васил Медведев.

…Излязох в нелегалност, защото организирах в Русе групи за подпомагане на нелегалните и очаквах всеки момент да ме арестуват... Заведоха ме в гората, Долап дере... Небето черно, въздухът топъл, листата шумят... Мирише на земя, на пролет...  Там видях Цена за първи път...

Питам – “На какво се надявахте, какво искахте, против какво се борехте?”

“Просто не можехме иначе”, казва човекът и очите му ме гледат през барикада от терор, мълчание и безнадеждност.

…Пъпът ми е хвърлен на село. Никога няма да забравя горите, скалите, пещерите. В тях по турско са се криели хайдути. В камъка има издълбани имена и кръстове. И ние, като деца драскахме имената си… а и после, после…

После – в Белене.

Убиват за назидание...

Слушам човека срещу мен. Още има болка в очите му. И някаква замечтаност... за времето, когато надежда вече нямало, но достойнство още имало.

...Кой я е предал - не знам. Но познавам един от тези, при които се е укривала. Димитър Герзов от село Смирненски. Беше в Белене с 20-годишна присъда. Бил каруцар, арестували го по пътя... А конят сам закарал каруцата до вкъщи. Кой я е предал - не знам. Но знам, че са я предали... Тя беше станала легенда приживе. Цяла година не можаха да я хванат. Легенда беше и символ... И ми подаде няколко листа. Обвинителното заключение по дело №180/1951 г. Ето, чети.

Чета, после се препънах в следния пасаж: "Донка Христова от град Русе е била завербувана за членка на организираната от Г.Шаламанов нелегална група "Цветана Чалъкова"... Дълго гледах името й, написано в кавички. И разбрах защо Васил Медведев ми каза, че е била легенда приживе... Как бих искала да знам - каква е била тя, бабината сестра. Как бих искала да я видя с очите си, да я докосна с ръцете си. Да чуя гласа и думите й... Как бих искала да разбера - кое я е направило жива легенда. Как бих искала да познавам бабината сестра... И не ми остава друго, освен да я търся в очите, в ръцете и в думите на хората, с които се срещам, които са я познавали... За които е била дете-сестра, леля-сестра, приятелка, лидер, легенда...

…

С баба сме двете, в старата къща. Държа тетрадка в ръцете си, започвам да чета - нашия общ спомен. Сълзи са стегнали гърлото ми. Не смея да погледна към баба, но зная, плаче. Не издържах, млъкнах. “Не мога.” Искаше ми се да хвърля тетрадката, да избягам, да се скрия. И никога повече да не си играя с времето, със спомените, с болката, заключена в тях.

“Пиши – казва баба. Тези, които я познават – да си спомнят. Тези като теб, които нищо не знаят, да знаят... какви времена бяха. Мъка и тегло – това ни остана от комунизма.” И думите й бяха присъда.

…

Гледам ученическата й снимка – спокойно лице на дете. Тръгнах към нея, не стигнах до нея.

Изгубих я - в началото на лятото на 1951-ва, по пътищата към Търговище. 22-годишна, завинаги изхвърлена от простото човешко съществуване… Без дом, без връщане назад… Намерих я за миг отново, чрез очите на баба и дядо, на Васил Михов – видели я в камионетката на ДС, с вързани ръце… в края на февруари, 1952-ра. Видях силуета й в село Смирненски, през зимата на 1951-52. И една огромна празнина от половин година, за която още не съм намерила кой да ми разкаже… И един празен гроб…

Виси на стената снимка на момиче. Аз цял живот знаех, че “те” са я убили, защото е била срещу тях,

срещу властта им…

Тръгнах към нея с тези, които са били срещу тях, срещу властта им, и разбрах, че са били много, че са били хиляди, че са били навсякъде – първи в България, първи в Европа, първи в Империята на злото. Разбрах, че са обичали земята си, народа си и свободата… Те тръгнали срещу системата и знаели, че ще бъдат смазани, и тръгнали… и били смазани… Комунизмът се възцарил в България.

Габриела Цанева, ЛЗЗ бр. 2/2014 г.