измъква ябълка и я загриза.
Миришеше на гнило и на лук,
но гладно бе – дланта си чак облиза.
Смрачаваше, а нямаше си дом,
нито грижовна майка до го чака.
И тая нощ небето мълчешком
ще го приспи под чергата на мрака.
За него никой не проля сълза.
От мъката сърцето му посърна.
Помилва го веднъж една бреза,
то спя, усмихна се …и я прегърна.
Тя шума бе постлала за легло.
Пошепна нещо, с клонче го погали…
Дали не свърши детското тегло?
Полегна кротко, мракът го пожали.
Пенко Керемидчиев, ЛЗЗ бр.3/2016 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар