САМ СЕ ОРИСА - есе от ИСКЪР ШУМАНОВ

45 години от кончината на Г.  М. Димитров

/1903-1972г./

 

САМ СЕ ОРИСА

Есе от Искър Шуманов

Прозорчето от изток се отваря. Зората събира сноп от разпръснатите си светлинки и ги праща в стаята.

Лъхва и Беломореца. Той помилва новодошлото, погали го бащински и се разигра на север.

Задават се три прегърбени старици. Главите им са закрити с разноцветни шамии.

„Па да сме влезли, а?” – запита едната.

„Ами… момче е. Нека то само да си определи бъдещето” – отговори й Черната шамия.

И трите повличат уморени крака по пътя си.

А момчето в пелените не чу, не видя. И остана само да определя съдбата си.

То още не знае, че идва на бял свят, на родна земя под чуждо робство.

Идва на 14 април 1903 година. Идва  в с. Ени чифлик, до топлото море, в присъединената от Турция, но заселена и от гърци българска земя. Момчето се ражда под двойно иго.

Когато гръцкият поп провесва дългата си брада над лицето му, кръстникът промълвя „Георги”. И то, което орисниците орисаха  само да определи съдбата си, стана Той – Георги /Земеделец/.

Занапред Той ще се бие, ще пада и ще става, ще губи и ще побеждава в битките със змейове с кафяви люспи, змейове с червени люспи, но никога не ще се предава. И ще се бие винаги за народа, за българския народ, за България…

Глухо е във Вашингтонска болница. Сряда, 29 ноември 1972 година.

Пред погледа е залез.

Няма полъх от Беломореца.

От 69 напълно изживени години, само непълни 25 са в България. Останалите – по чужди земи, гонен от свои и от чужди. Бит, но непобеждаван. И винаги с народа, с България в сърцето…

Ориснициге го бяха подминали. И той сам себе си ориса в борбата за свобода, независимост, справедливост.

Затова името му грее в много сърца. Вярата му пламти в много души…