С целия си живот, с патриотичната си дейност, с героичната и
мъченическа смъртНикола Димитров Петков
се нареди до най-великите синове на нашето Отечество.
Със своята саможертва той показа как трябва да се служи на
майка България.
Нека си припомним част от знаменитата му последна реч във
Великото народно събрание при отнемането на депутатския му имунитет на 5 юни
1947 г.:
„...Моята съвест е
била винаги чиста. Такава е била, защото и в моето семейство винаги са били с
чиста съвест. Хора с нечиста съвест няма и няма да има...”
Както и огнестрелните му гръмки думи след като изслушва
смъртната присъда, произнесена „в името на българския народ”:
„Не! Не в името на българския народ! Аз отивам
на смърт по заповед на чуждестранни господари, на онези от Кремъл. Българският
народ, изтерзан от кървавата тирания, която вие искате да маскирате като
правосъдие, никога няма да повярва на вашите клетви!”
Зверски убит на 23.09.1947 г. след скалъпен процес, Никола
Петков остава като светъл пример за земеделците и на целия български народ.
Пример – как се отстоява свободата, народовластието и демокрацията.
Никола Д. Петков е велик син на българския народ, голям
народовластник, борец за свободата и независимостта на България.
Не случайно има толкова много последователи. Те са
преследвани десетилетия наред от комунистическия режим в България. Следвайки
неговите стъпки, стотици чеда на майка България губят живота си, гният в
затворите, но не предават идеала му за свободна и демократична България.
Едва след падането на комунистическия режим Никола
Петковзаема полагащото му се място в
пантеона на безсмъртните.
Той е реабилитиран посмъртно на 15 януари 1990 г..
Делото и саможертвата на Никола Петков трябва да се изучават
в българските учебници по родолюбие. Защото ще бъдат нужни на следващите
поколения.
Съединението през
септември 1885 г. на насилствено и изкуствено разделената България е едно от
най-великите дела, извършени от българския народ. Съединението на Княжество
България с Източна Румелия довежда до международното признаване и утвърждаване
на България като държава.
Тя бива освободена
от турското владичество седем години преди това. Но на Берлинския конгрес през
юни-юли 1878 г. великите сили разпокъсават жестоко Санстефанска България.
Безжалостното, несправедливо разпокъсване на България нанася жестока рана в
сърцата на всички българи.
Народните протести
и борби за съединение на разделените части на Отечеството започват още през
същата 1878 година. Но истинската борба за съединение се провежда от началото
на 1885 г. Ръководят я славните поборници за национално освобождение. Център на
борбата става Пловдив. Родолюбивият подем постепенно обхваща широки народни
слоеве, както и военни. Революционният комитет е оглавен от Захари Стоянов.
Активна е дейността на останалите апостоли на Съединението: Коста Паница, Иван
Стоянвович, Димитър Ризов, Иван Андонов. В подготовката на святото народно дело
участват офицерите Данаил Николаев, Димитър Филов/баща на Богдан Филов/, Райчо
Николов, Сава Муткуров и други.Всенародният подем и революционните вълнения в много селища на Източна
Румелия ускоряват събитията. На бунт се вдига населението на Панагюрище, Голямо
Конаре и др.Именно в Голямо Конаре
бунтовниците първи провъзгласяват Съединението. Четата, командвана от Продан Тишков-Чардафон
и Втора източнорумелийска дружина на майор Николаев навлизат в столицата
Пловдив на 6-ти септември, свалят правителството, арестуват генерал-губернатора
Гаврил Кръстевич и обявяват Съединението.
С изключение на
няколко изолирани сблъсъци, Съединението е осъществено без кръвопролития,
защото то сбъдва мечтата на българския народ.
Това важно събитие
става без съгласието на Русия и Западните велики сили.
Въпреки всичко
българският монарх Александър първи приел и оглавил извършеното Съединение.
Защото то е извършено самостоятелно от целия български народ, без никакво
кръвопролитие.
Съседни балкански
държави се обединяват трайно срещу идеята за автономия
на Македония и Одринско. И те остават под турска власт.
Единствената
международна опасност след обявяването на този исторически акт идва от съседна
Сърбия, която напада България. Но в нелеката битка на нашите капитани със
сръбските генерали младата българска армия с невиждана до тогава храброст
защитава родината си и разбива многобройната сръбска войска.
Така нашият народ
извършва най-българското патриотично дело в новата история на страната ни. То е
и си остава едно от най-съкровените народни дела!
„Съединението. Патриотични хайку“ – тази книга на Димитър Анакиев се роди внезапно, като концентриран израз на една силна емоция – Съединението на България! Най-силният акт на утвърждаване на младата българска държавност; най-силният акт на еманципация на новата политическа класа у нас; най-силният израз на народната воля за обединение и национален просперитет. Но наред с това, Съединението е и своя антипод – разпадът – както в исторически контекст, така и в съвременен, социално-психологически.
Авторът не за първи път представя пред читателската аудитория социално и граждански ангажирана поезия, облечена във форма на хайку. Немалко са неговите теоретични статии в тази област. И немалко са поетичните му интерпретации на патриотизма – тема, превръщаща се все повече в табу в средите на онези от нас, които се опитват на налагат и защитават либерално-демократичните ценности.
Защо се получи така?! Защо патриотизмът, защо любовта към род и родина, към традиции и историческо минало, към корени и идентичност се превърнаха в нещо срамно, мръсно и неприемливо?!
Простият отговор е очевиден – защото с тези думи/понятия започнаха да се свързват най-неприемливите кръгове и среди от обществото. Трудният отговор чака да бъде изречен.
Тази книга идва, за да покаже, че в пространството на либералната демокрация, на хуманизма и отвореността към света с всичките негови пъстри различия, е мястото и на любовта към родината, рода и традицията, към историята и народа – неомърсени от хибридни атаки, от линейно мислене и интерпретации.
В пространния предговор към книгата Димитър Анакиев представя корените на жанра „патриотично хайку“. Виждаме, че те стигат до противоречивата и в Япония личност на Кьоши Такахама (1874-1959), на когото сбирката е посветена.
*
Но, нека оставим за малко политико-философските послания и литературната теория и да обърнем поглед към онова имплицитно свързано с изкуството усещане на общуване и единение, което се получава при взаимодействието между твореца, творчеството му и възприемащия.
Какво можем да кажем за тези 50 хайку, които изграждат основната тъкан на сбирката?
Най-общо – те не следват строго класическата японска форма (5-7-5 срички), но запазват лаконичността и силната образност; дълбоко ангажирани са с българската историческа памет, геополитическата реалност и културна идентичност.
И, без съмнение – авторът използва хайку не като естетическа игра и израз на поетическа изява, а като инструмент за съпротива, памет и национално самосъзнание.
Използването на конкретни личности и събития от историческата древност до вчерашния политически скандал придава на изложението едновременно документална тежест и публицистичен патос.
Много силно, лично, трагично изразени са темите и чувствата за Съединението и разединението (хайку №1, №2, №45).
Идеята за национално единство, но и болката от разпадането. Причината за това авторът търси в политическо Днес на България, като отражение на историческото минало. И коренът на тази разединеност в обществото е историческото и днешното хибридно-уродливо русофилство. Силна и ярка е критиката срещу насаждането и поддържането му в българско обществено съзнание (№20, №27, №34, №37), изразена, чрез хумор и гняв е антируската позиция на лирическия Аз.
Тук ще посоча две хайку, около които са изградени двете големи теми на стихосбирката – съединението и разпадът.
*
Хайку №2 (Съединението. /Този разкъсан облак / може ли да се събере?)
Облакът, подчертан с епитета „разкъсан“ е метафора за разединена нация… Може ли да се събере – въпросът остава риторичен, болезнен, отворен във времето и повествованието.
Коренът за разединението, обаче, можем да намерим в хайку №41 („Който ни освободи, / той ще ни пороби“ – / изворна вода). Цитатът на Левски е поставен/съпоставен с „изворна вода“ – израз на чистота, но и на цикличност, кръговрат.
Освобождението винаги крие опасност от ново поробване. Историческият трагизъм на цикличността, заключена в „изворна вода“ идва от факта, че актът на освобождение е маскираният акт на ново поробване, който идва от „освободителят“/поробител.
И именно това ново поробване е третата голяма тема в „Съединението“ със знаково подзаглавие „Патриотични хайку“, което цели да покаже, че патриотизмът не е анахронизъм, а акт на гражданска позиция и осъзнатост, на съпротива срещу завладяването и инвазията и който може да се окаже единствена алтернатива на разпада и апатията в обществото.
Друга голяма тема е балканската геополитика. Балканите като сцена на исторически сблъсъци и като сфера на влияние на руската имперска политика в миналото и днес (№8, №21, №23). Изрази като „фекалките от магаре водено от Кремъл“ и „руски боклук“ са саркастични, но и болезнено точни.
Не може да остане незабелязана ярката авторова позиция и категорична оценка на горещите теми на съвременността в световен и регионален план – руската инвазия в Украйна и имперските домогвания на Русия към България, сръбския национализъм, хибридните войни.
Но, нека читателят не мисли, че „Съединението“ е политически памфлет.
*
Силно застъпен е природният елемент и сезонността (киго), като специално внимание в бележките на автора е обърнато именно на сезонните думи и алюзии. Почти всяко хайку съдържа сезонна препратка – сняг, слънце, жаби, щурци, кладенец, планина. И все пак, авторът използва „киго“ не само като природен маркер, а и като метафора за политико-философска оценка или културно-духовно състояние, за историческо време и национална съдба.
Като пример за природна описателност и сезонност можем да посочим хайку №4, №19, №33, №44. В тях „киго“ е носител на емоция и контекст.
*
Важно място в сбирката имат ежедневните теми, дейности и образи. Димитър Анакиев създава една своеобразна „битова поезия“, която със своята житейска истинност контрастира с „големите теми“ и „световните проблеми“, но без да ги олекотява. Тази интимност и човешка близост приближава и прави понятен и достъпен до всеки от нас „големия свят“ с неговата премазваща безкомпромисност.
Например в хайку №15, №16, №44 намираме своето ежедневие – готвене, мъртви мухи, великденско яйце, кореспондиращо с големите теми за изпразненото от съдържание битие във всичките му аспекти.
*
Хайку поезията е поезия на символното мислене и в нея често присъстват животни като символи, но и като киго. Тук можем да посочим хайку №10, №29, №32, №35.
Ще се спрем накратко върху образите на жаба, куче, мравка, щурци, борзоя – често използвани като метафори за народ, власт, предателство, свобода. Жабата е особено многозначна – в японската традиция тя е киго за пролет, но тук, наред с това е и символ на принизяване, на подигравка, но и на устойчивост.
Много силно изразена в поезията на Димитър Анакиев е локалността – като честото споменаване на географски маркери –Въртоп, Грознатовци, Сурдулица, Знеполе, придава географска плътност, автентичност и национален характер както на цялата книга, така и на конкретното хайку.
Темите и поетичните похвати се преплитат. Например в хайку №10 (Ловен изстрел / – куче, родено в Грознатовци, / няма да дойде на обяд.) Смъртта на кучето може да се разглежда като символична – загуба на невинност, на принадлежност. Детайлът „ловен изстрел“, наред със сезонност, сочи и към целенасочено действие –убийство/насилие/безсилие. А посочването на Грознатовци като родно място на кучето (което е родното място и на автора), придава още по-силно усещане за лична болка, страдание и емпатия, която излиза отвъд конкретния контекст на отношението куче – човек/спопанин/брат.
*
Преди да стигнем до заключението, искам да споделя и няколко думи за поетичес-ката техника на автора. В хайку, където всяка дума е ценна, умелото използване на метафората, контраста, иронията, сезонната алюзия „киго“, синестезията или дори „поетиката на географията“ позволяват многопластово изразяване на сложни идеи, каквито са гражданските, социалните, философските и политическите, с минималис-тични езикови средства.
Ще се спрем по-задълбочено върху синестезията – похват, широко използван в този текст.
Ето напр., хайку №6 (Непрекъснато / от ефира идват думи / тежки като вериги.)
Сетивно смесване тук намираме в израза „думи, тежки като вериги“. Звукът на думите (слух) е описан с физическото усещане за тежест (допир и натиск). Ефектът е усещане за тежка/потискаща атмосфера, където езикът сам по себе си е форма на духовно издевателство.
Това усещане допълнително контрастира с думата „ефир“ – в случая, използвана като място за разпространение на реч/информация на големи разстояние чрез радиоизлъчване, но има „ефир“ има значение и на „лекота“ – още едно превръщане на свободата, в тежест и насилие.
*
Интересен е случаят с хайку №12 (Коварна мравка /се качва на билборда, /но кой я вижда?) Тук смесването не е толкова сетивно, колкото смислово-емоционално. „Коварна“ е вътрешно-оценъчно качество, приписано на визуално възприятие (мравка върху билборд). Като ефект се постига смесване на морална оценка с визуален образ, което придава на мравката човешка злонамереност. Но мравката е и образ, който въплъщава в себе си идеята за колективизъм и колективен разум. Това дава още една препратка – опасната власт на колективистичното общество върху индивида, или властта на организираната манипулация върху масовото съзнание.
*
В хайку №32 (Руската посланичка у нас / прилича на жаба – / от крастата тече жлъчка.)
Извън конкретността, „руската посланичка“ е събирателен образ на руската външна политика, която се стреми да окупира, да диктува вътрешната политика на суверенна държава.
Тук сетивното смесване е с думата/символ „жлъчка“ (вкус/вътрешно усещане), която се свързва с „тече“ (визуално възприятие/движение) и „краста“, дума, отнасяща се към жаба – „крастава жаба“ – и предаваща отношение на погнуса. Но „краста“ е и кожна болест, която поражда усещане за нечистота. Със синестезичния ефект се постига нагнетено отвращение посредством натрупване на сетивни образи – зрителни, тактилни и вкусови.
*
Много силно въздейства и хайку №44 (Обелвам и ям /великденско яйце. /Христос е само черупка.) Сетивното смесване – „ям“ (вкус) се свързва с религиозен символ „великденско яйце“ (духовно/абстрактно), а „черупка“ е визуално/тактилно възприятие на нещо, което е едновременно крехко и ограничаващо.
Създадена е пределно болезнена метафора за празнотата на ритуала, но и на онова очакване за духовно пречистване и възвисяване, въплътено в идеята за възкресението на богочовека.
*
Силно разтърсващо е Хайку №47 (Северен вятър –/ в затвора на историята /пишем на кирилица.)
Тук сетивното смесване има между „вятър“ – възприятие за допир/слух и „затвор“ пространствено-емоционален образ на историческа предопределеност за катастрофа и разруха.
Много силна, исторически обусловена и трагична е обвързаността между най-голямата българска интелектуална гордост – кирилицата, и фактът, че нашата азбука е и азбука на империята-завоевател, чиято сянка тегна над последните 250 години от българската история. Епитетът „северен“, възприеман като тактилно усещане за студ, но и като символ на Русия и нейното вледеняващо влияние се смесва с „пишем на кирилица“, което е визуално определяне на интелектуално действие, което безвъзвратно и необратимо затваря вратата на затвора, от който не можем да излезем. Като ефект се създава усещане за историческа студенина и ограничение.
*
И така, в заключение ще кажа, че този цикъл от 50 патриотични хайку е не само поезия и израз на емоция, той е политическа хроника, публицистичен протест, културна медитация и лична изповед.
Книгата е достъпна за свободно четете и сваляне от платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit:
„Пиеса за ягодови полета“ е
третата книга на Лариса Ангелова. След стихосбирката „Докосване“ (2009 г.)
авторката издава сборника с разкази „На любов разстояние“ (2010 г.). По същото
време става колонкар в сайта за нова българска литература „Буквите“.
Всяка неделя тя избира тема и
представя текст, с които трябва „да грабне“ вниманието на читателя в ранните
утринни часове и да го задържи и да го насочи към останалите теми на електронното
издание. Голямо предизвикателство за човек, който обича сутрин да чете хартиения
си вестник, докато отпива от чашата с кафе.
Настоящият сборник събира част от
публикациите в колонката „Моите ягодови полета“ от периода 2009-2012 г.
Минали са 15 години от онези
недели. Според критериите на днешното забързано време – цяла вечност; за младия
читател-ползвател на интернет – време, колкото един живот... Дори за онези от
нас, които помнят „века без интернет“, 15 години са много. Но, странно –
историите на Лариса Ангелова не са „архаични“. Ако заменим „скайп“ с „вайбър“,
ще звучат, като че ли са писани днес.
И това е така, защото авторката
умело съчетава забавни случки от живота и от практиката си на преподавател по
туризъм и икономика с измислени ситуации, ежедневни перипетии – с филми и
книги, историите на литературни герои с историите на писатели, поети и
художници.
Асоциациите и препратките в
текстовете, макар и често писани по злободневни теми, остават актуални и без
времеви граници, заради своето общочовешко измерение. В тях ще намерите и
размисъл, и себенасмешка, и литературна критика, и пътечки, които ще ви върнат
собственото по-младо и забавно Аз. До сериозните философски тези, ще срещнете
смешни недоразумения, а психологията и анализа са заплетени в житейски
ситуации с неочакван финал… Тук свършва преразказът ми на текста от задната
корица.
Познавам Лариса Ангелова точно от
онова време – когато пишеше колонката си в „Буквите“. И когато издаде първите
си книги (имам с автограф изящното издание на дебютната й стихосбирка).
С радост приех да стана издател
на „Пиеса за ягодови полета“.
Прочетох книгата докато я
подготвях за печат... „Поток на съзнанието“ – това бе изразът, който минаваше
през съзнанието ми, докато очите ми тичаха през буквите, а пръстите ми
подреждаха частите, илюстрациите (чудесни авторови колажи!), главите, думите...
и бележките под линия. Беше удоволствие да си припомня приказките на Вилхелм
Хауф, „Приключенията на Лук-чо“, „Квартеронката“, а с тях и детските години, но
и да попадна отново в „Стаята“ на Сартр – за да извървя пътя на съзряването и
вечните въпроси за смисъла на съществуването. Потокът на съзнанието – усещането,
че всичко се случва успоредно и едновременно – фрагментарността, която гради
цялостната структура на текста потъва и се размива… Потокът на съзнанието,
моето съзнание, което постоянно ми нашепваше имената на Сарот и Джойс… Не, не
правя сравнения и паралели – просто, усещане, избягала мисъл от… потока на
съзнанието.
Потокът… Понякога турбулентен –
вихър, който смесва невъзможните неща, за да ги представи с нови лица,
ламинарните струи, които остават в своята студена успоредна еднаквост,
водовъртежът, който про-бива нормалността, за да ни изхвърли някъде, където не
можем да се познаем.
Или пък там, където ще припознаем
днешния ден в оня, отпреди 15 години и ще осъзнаем, че нищо не се е
променило... но светът е драстично различен?!
Сборникът е интересен с това, че
наред с усмихнато-унилата разпръснатост на ежедневието, което ни представя, прави
паралели между баналното и уникалното.
Една мозайка, в която всеки може
да намери нещо от онова, което е изгубил.
Книгата се чете на един дъх, може
би защото нейното тяло е цялостно – един къс, един дъх…
Илия Бешков е роден на 24 юли 1901 година в Долни Дъбник. Негов брат е политикът Иван Бешков, осъден на смърт от комунистическия „Народен” съд и екзекутиран на 1 февруари 1945 г.
В периода 1918 – 1920 г. Бешков следва в Юридическия факултет на Софийския университет. Завръща се за кратко в Плевен като учител. През 1921 г. започва да учи живопис в Художествената академия в класа на проф. Никола Маринов и завършва през 1926 г.
Още като студент печата карикатури в сп. „Маскарад“, „Див дядо“, „Българан“, „Стършел“, „Вик“. илюстрира изданията на издателствата „Т. Ф. Чипев“ и „Хемус“.
От 1925 г. сътрудничи на в. „Пладне“ и редица други издания. На два пъти в този период е арестуван: през 1923 г. за участие в юнското въстание и след априлските събития през 1925 г. От 1930 г. е член на дружеството „Родно изкуство“.
От 1945 г. преподава в Академията рисуване, илюстрация и оформление на книгата, редовен професор там става през 1953 г., завежда катедра „Графика“ до края на живота си. Умира в София на 23 януари 1958 г.
ЧЕРНАТА ТЕТРАДКА страници от дневника на Илия Бешков (1950–1955)
Ето и един актуален откъс от дневника на големия български художник и карикатурист Илия Бешков, писан в периода 1950–1951 с добавена част през 1955 г.
„Черната тетрадка“ вижда бял свят за пръв път извън семейството му в интересно ново издание, редом до полицейското досие на художника, следен и неудобен за два режима – от 1925 г. до смъртта си през 1958 г.
Кой народ се е хвалил така нахално с едно православие, взето назаем, с една азбука, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети от Абисиния и Шотландия (има предвид произхода на Пушкин и Лермонтов), с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, струва само разноските по превоза?
Автошарж, худ. Илия Бешков
*
Днес един свещеник ми каза, че Русия щяла победи, защото руският човек търсел винаги правдата. Тази е най-употребяваната дума и в Русия, и у нас. Аз не зная една употребявана дума доколко е достояние, копнеж или липса. Словото ще ни съди по-леко, когато ни липсва, отколкото когато е произнесено напразно. А за лъжата да не говорим.
*
Слушам руските песни по радиото – русите пеят възторжено за Москва, за Сталин, за славната и непобедима Червената армия, за Волга. Това им е родината и те я обичат. Тази обич поддържа живота им.
Българинът отдавна не е обичал родината си и е отвикнал да я обича. Отвикнал е да обича въобще – той бди за прехраната и живота си и се опитва да пее не свои песни. Но той не познава чуждата песен, която е чужда душа, и мълчи.
Тъжни са нашите песни, а той не смее гласно да тъжи. И тъжната песен – изпята свободно – се превръща в радост, в живот. Не се пеят песните, не текат реките на радостта. Само радиото пее – народът слуша и мълчи: радва ли се той, плаче ли скришом, милва ли децата си или пие, потънал в хулни мисли и в дълбоката си неизразена скръб. Не зная какво става с него, не го познавам вече – само със скръбта на сърцето си го усещам.
*
Всички трябва да подпишат петицията за мир. Защо? Защото всеки трябва да признае с подписа си, че мирът му липсва, че го няма в сърцето си, че го търси там, където му го предлагат, и то такъв, какъвто му го предлагат. Хората ще се увлекат неусетно или насила в измамата, че мирът е извън тях, че им го гарантира този или онзи, а не е техен дар, тяхна благодат.
*
Комунистическата акция за мир е в стоманените ръце на властта, а в главите на комунистите е налята като олово.
Няма нищо по-изумително и по-зловещо от това да чуете от устата на комунист думата мир!
Те поставят тази дума в устата на децата, майките и бащите, както поставят куршума в дулото на пистолета.
При всяко произнасяне на тази дума виждам мъртви – всички човеци мъртви и цялото Слово повалено и оглозгано от ненаситната вълча руска глутница.
Не, те не лъжат, не хитруват, както правят човеците – те дояждат вселената, както ненаситният мрак поглъща видимостта. Царство на Злото!
*
Не е необходимо сравнението между българина и русина, ако не беше създадена необходимостта да „станем едно“.
Не бива да се отрича разликата поначало. Русинът обитава огромно земно пространство, което той не успява да насели и да овладее – то доминира над него. Оттук идва първото чувство на подчиненост. Един огромен труп, който търси за своята неограниченост (пространственост) една глава, която да координира действията и движенията му, за да ги доведе до какъвто и да е порядък, подобен на човешкия. И ако тази глава е в Кремъл, той я приема за своя, каквато и да е тя без да се замисли, а после плаща скъпо за глупостта си.
Защото на Русия просто не трябва да се вярва, са казали великите българи още през 19 век: Раковски, Ботев, Левски, Захарий, Каравелов, Стамболов!
А какво би правил този огромен труп без глава? Съвсем основателен страх, тъй като не са достатъчни костният и мускулният мозък, за да гарантират безопасното съществуване на това живо туловище.
*
Русинът няма собствена глава и винаги намира такава, задължително чужда, на която той е подчинен и покорен, а не свободен, разумен и целесъобразен с нея.
И естествено, най-много се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това. Русинът е дълбоко и абсолютно невярващ – в нищо невярващ, защото е дълбоко опорочен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрекъснато лъже, лъже без мярка и без полза, защото не знае какво му е потребно, нито за какво е нужен на другите. Той убива, плаче, моли се и краде едновременно само за да не пропусне едно от тези неща, за да не изглежда недостатъчен, непълен човек. Порочен и не вярващ, той е в пълна малоценност, която именно иска да прикрие с дързост, лъжа, сълзи и накрая самоубийство.
*
Русинът има единствената потребност – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са „най-“ и да заплашват света, което отговаря тъкмо на страха му от света.
Бои ли се русинът от света? Не, но той съзнава, че е ненавистен, непоносим или в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията.
*
„Православна“ Русия води единадесет „освободителни“ войни, за да завоюва Полша, България и Турция, и като не успя – това правоверно православие бе заменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което започна нови „освободителни“ войни срещу България, Полша, Турция… и целия свят.
Христос бе заменен със Сталин (досега успешно!). Иконките под ризите на мужика са заменени с татуировки с лика на „бащицата” Сталин, без да се е извършила някаква промяна в мозъка му. Църквите са пълни с „богомолци“ и всички те любят всеотдайно своя вожд и баща на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният хулител на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, ако русинът можеше да мисли, но той е негоден за мислене – този процес за него е приключен или не е започнал.
*
Познавам лично всички комунистически водачи и деятели, мога да изброя имената им.
Зная ги през целия им живот. Те са стотици и хиляди тук и в провинцията: съученици, колеги, познати, приятели и неприятели, дори и лоши, умни и глупави, но те всички си приличаха в едно – не работеха, не обичаха да работят.
Ненавиждаха всяко нещо, което трябваше да мине през ръцете им, та дори и чашата вино. За труда говореха намръщени и усилено търсеха някакъв по-дълбок смисъл в тази дума, която произнасяха като име на скъп покойник (със свръхестествен страх), който ще възкръсне и ще съди и живи, и мъртви.
*
Плетяха стихове и оди от тази дума, плашеха себе си и задължаваха другите с нея. Бяха готови да убиват невярващите в „труда“, тези, които си гледаха работата и от обич и скромност се стесняваха да говорят за нея. Мисля дори, че те ненавиждаха работниците и трудолюбивите като прахосници на тази свята дума и като свои изобличители. Те не дружаха с тях, а с истинските ленивци и симпатични безделници.
И днес, управляващи, те са същите, със същата фанатична ревност към своя Бог „труда“, и понеже е светотатство да се трудиш от удоволствие, от радост и за пари, направиха труда насилствен и безплатен, а те станаха негови жреци.
Ноември 1950 г.
Илия Бешков
Подбор на текста: Огнян Стамболиев
ВИЗУАЛЕН ПОРТРЕТ
Картините говорят без думи – за обекта на изобразяване, за субекта, който твори. И колкото геният на художника е по-голям, толкова думите са по-излишни.
Хамали, 1937 – худ. Илия Бешков
Тук представяме поредица скици, карикатури и акварели на Илия Бешков само с няколко словесни щриха, които да дадат контекст на изобразеното.
Отвъд очевидното – остава интересът на автора към крайното състояние на контраста на мощ, умора, издръжливост, изтощение, тяло и дух, заключени в обобщеното понятие „труд“.
Следващият диптих – „Тоалет“ (годината отново е 1937 г.) отразява същия ненаситен авторов интерес към човешкото тяло – този път представено в другия край на скалата на активност – почивката, вглъбяването… потъването в интимността на общуването личност-плът.
*
И от вглъбеността на труда и отмората, от драматизма на тялото, което говори за себе си, Илия Бешков отправя погледа и перото си към емоцията – чист екстракт опиянение, радост отвъд смисъла и причината в „Ха, наздраве!“
В акварела „Очакване“ много пестеливо, с голяма лекота са предадени емоционалните настроенията и телесно състояние на двойката очакващи. Тук социалният и възрастов статус, умело загатнат с облеклото на персонажите, отстъпва място на вътрешното напрежение, на вглеждането в бъдещето – физически близко, като нечие завръщане, или безформеноотдалечено, като съдба.
Прави впечатление контрастът между спокойното, ведро, примирено-съзерцателно изражение на жената и тревожната обреченост на мъжа.
Този сюжет, наречен от художника „Установяване на истината“ поразява с неуловимите форми и взаимодействия на персонажите. Тук можем да видим апокалиптичен танц, или двама души, хванати „гуша за гуша“.
Можем да различим две или три фигури, а може би тук някъде е и истината… съвсем неустановена.
*
„Каквото снесе гълъбчето на мира – други бързат да го изядат“…
Годината е 1940-та. България все още е неутрална държава, но Втората световна война вече е в разгара си и картата на Европа и света се прекроява ежедневно, а жертвите се трупат…
И все пак – хуморът е все още свеж, далеч от хапещата сатира на едни по-жескоки времена.
Два визуални портрета от 1942 г., изпълнени с различна техника въвеждат с особена острота темата за старостта и изнемогата. В първата скица, „Стълби“, контрастът е поразителен, показващ жеското уродство на времето. Двете фигури, на млада и възрастна жена, са представени на предела на издръжливостта. Плоскостта на изображението е нарушена от представата за вертикалност; която дава посока – нагоре; но е и допълнителна ос на напрежение – между товарът, под който телата са огънати надолу и стремежът към изкачване нагоре.
Смесената техника туш и акварел дава едновременно цвят, плътност, но и лекота на изображението в композицията „Старини“, 1942 г. А тази лекота се подсилва и от спокойствието, струящо от лицата на персонажите. Една увереност в бъдното, родена от близостта и подкрепата, базирани на вътрешната връзка между мъжа и жената. Езикът на тялото, показващ доверие и съпричастност; спрелият миг, уловил замръзналото недовършено движение напред, по пътя… но и интимната прегръдка, прекъснала един акт на вечен труд…
„Във влака“ – тази картина е безвременна… Може би, защото във влака, на път, за нас времето няма значение. Всеки от нас носи своя свят в себе си – и, макар заключен в него, всеки от нас е готов да сподели мига на пътуването с човека до себе си.
Три фигури, плътно седнали една до друга, като в прегръдка. Три толкова различни персонажи и съдби!..
*
„Двама пушачи ученици счупиха рекорда“…
Една все още добронамерена закачка към новия режим, който още не е показал явно най-грозното си лице, скрито зад илюзията „Отечествен фронт“.
„Войникът на татко“, 1945 г.
Войната е свършила, трагична равносметка за някои, за други победа, за всички – най-кървавата страница от новата история на света е затворена… Оцелелите от фронта се завръщат у дома, за да прегърнат децата си…
Но това ли е посланието?
Не спокойствие, щастие и бъдност има в тази скица… „Войникът на татко!“ – в това умилително възклицание на щастливо-гордия родител се крие трагичната предопределеност на повторението, на безкрайния порочен кръговрат на война и унищожение.
„Оплакване“, 1950
Вече илюзии няма. Всичко е рухнало и няма брод към спасение нито за мъртвите, нито за живите…
С тази последно представена от нас графика стигаме до 1950 г., когато хартията, моливът и акварелът стават недостатъчни за изразяването на емоциите, констатациите, отчаянието и гнева на художника, който умее да борави с думите също толкова добре, колкото и с багрите. Умение, което е ползвал за да изрази гражданската си позиция през целия си бурен и политически активен живот.
Идва ред на „Черната тетрадка“, с което затваряме кръга на нашата публикация, посветена на годишнината от рождението на един от най-забележителните, талантливи и многопластови творци на българския ХХ век.
Подбор и коментар на визулните скици: Габриела Цанева
