Мой роден край,
любимо Средногорие,
населено от горди синове.
Ще спре ли някога, не знам,
на властници окото
тревожно да се взира в теб?
Мой беден край,
ограбван от султани и слуги
на чужди господари.
Едно не знам…
Ако над родната страна
настане робски мрак,
настанат робски
дни,
ти пак ще се възправиш за двубой.
И колкото по-злобен е врагът,
ти толкова по-силно ще ухаеш
на рози и барут!
Стефан Стамов
На Александър Стамболийски
Ръце издигнал си високо,
от тях струят поток лъчи,
разпръскваш славата далеко
и караш всичко да мълчи.
Заслушани в словата дръзки
сърцата тръпнат от възторг,
за пръв път толкова човешки
да видят своя идол горд.
Да видят бъдещето ясно,
което ти им подари,
в словата твои толкоз властно
с победна сила да гърми.
С една искра разпръсна мрака
там, дето беше пустота,
показа пътя, който чака
човешкия триумф в света.
Живка Танчева
„За някогашна чудна Яна
легенда чудна пазят вековете,
а за нов юнак –
чутовен, знаен
легенда нова
пълни вековете…“
Животът, делото и смъртта на Александър Стамболийски
наистина се превърнаха в легенда.
Колкото, каквото и да говорят днес всевъзможни
всезнайковци, Стамболийски си остава сраснат с народ. Неотделим от народа. Един
от най-добрите български държавници.
Целият си съзнателен живот той отдаде на борбата за
доброто на своя народ. Без остатък, без капка колебание. Властта за него бе
средство за борба за народно добруване.
Реформите, които провежда по законен път и които днес
доста „историци“ се мъчат да омаловажават и отричат, имаха безспорни резултати.
Тези реформи дадоха земя на стотици хиляди бежанци от поробените краища на
Родината ни; спасиха народа от безмилостните ограбвачи-прекупвачи на
селскостопанските произведения; осигуриха възможност на хиляди български деца
да се учат; прокараха стотици километри
пътища; дадоха училища и вода на десетки села и градове; позлатиха
българския лев и още, и още, и още…
Всичко това беше от полза не само за селяните, а за целия
български народ. За Родината ни.
Някои от реформите не бяха проведени проведени успешно до
край, защото ги провеждаха хора, засегнати от самите реформи. Те ги забавяха, саботираха. Всички засегнати
от реформите се озвериха, сдушиха се и се събраха в една глутница. И нататък историята
е известна…
Борецът за доброто на народа загина като мъченик. И стана
легенда. И народът запя песни за него: „Заплакала е гората,
гората и планината,
заради Стамбол войвода…“
И ще пее през вековете народът. И ще идва да скланя глава на Янини грамади. Да почита незабравимия Александър Стамболийски!
ЛЗЗ
В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде…
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост… Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи свети, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят найде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря –
„Бой се от бога, почитай царя!“
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша с вяра:
млъчи, моли се, кога те бият
кожата ти да одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
„Боже, помилуй – грешен съм азе“
думай, моли се и твърдо вярвай –
бог не наказва, когото мрази…
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ – вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещени конец…
Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“
Христо Ботев
съвместна публикация със сп. "Картини с думи и багри“
Днес сирените вият.
И мълчим – минута време… Животът замира – дори пътното движение спира.
И всички мълчим – нали това най-добре умеем да правим.
След сирените ще дойде парадът…
Ще маршируват –
строени в редици войници –
пред висшите политици.
А те тържествено ще гледат някъде през камерите, които ги снимат…
Уж през времето,
уж към вечността –
те, най-временните.
На ред е тържествената проверка, която ще установи липсата на „геройски загиналите за свободата и независимостта на България“ (нали и техен ден е днес)… Но, „геройски загиналите“ – за каквито и да било идеали, отдавна липсват.
Ще дойде и зарята… Нали е празник.
Площадите ще заприличат на дворове, огрени от фойерверките за рождения ден на местните новобогаташи…
И гражданите ще празнуват – хубавото време, идващото лято, гълчавата наоколо.
И никой няма да си спомня Ботев – нито как е живял, нито за какво е умрял; нито словото му.
Защото, ако помним Ботев; ако помним поезията на Ботев – светът ни щеше да е различен.
редакционен коментар на сп. "Картини с думи и багри"
„Приказният град гора“ на един от най-обичаните и четени класици на детската литература у нас Кирил Назъров е първата книжка за деца на издателство gabriell-e-lit.
Щастливи сме, че нашият приятел и редовен автор и гост редактор в сп. „Картини с думи и багри“ се довери на издателството за поредната си среща с малките читатели! Красиво илюстрирана от приятели-художници на автора, книжката излиза в началото на май 2025 г. като печатно издание с корица на Пламен Петров, художествен дизайн на Нина Христова и с консултант проф. Костадин Динчев.
Пъстрее гората –
вълшебна отколе,
очаква децата
и есен, и лято,
и зима, и пролет.
В гората безкрайна
таят се, деца,
незнайни и знайни
прекрасни, омайни
безброй чудеса.
Сърничката плаха
потропва с копита,
за поздрав ви маха
и птица с крилата
от клонка извита…
Личат из ровинки
еленови стъпки,
блестят боровинки,
алеят малинки,
белеят се гъбки…
Цветенца красиви
и ягоди диви
подобно звезди
изгряват свенливи
край бистри води.
В гората вървете
без страх и умора,
че те – зверовете,
че те – враговете
се плашат от хора.
Ухае на сладост,
подухва зефира…
И детската радост,
и вечната младост
в гората извират!
Заран грейне ли зората,
радостта ми е голяма.
На разходка из гората
тръгваме със мама двама.
-Слушай славеите, мамо,
колко сладко пеят само!
За кого ли пеят те?
-Пеят те за теб, дете!
-Пейте, славеи любими,
пейте сладкопойни птички!
Вредом по света да има
песни прелестни за всички!
Денем, вечер, призори
ще го чуеш из гори…
Не е знатен хубавец,
но е най-добър певец!
-Отгатни, за смях не ставай?
-Птичката се казва /С…/!
Цвета на главата все ми пей:
-Тате, улови ми чичопей!
Сутрин-вечер сладко да ми пее,
с чичопей се весело живее!
Колко труд се иска:
скрих капана
сред гората близка
и го хванах!
Цветето от радост като писна!
Настани го в клетка писана.
Но затворен в нея
спря да пее Чичопеят.
Не помогнаха молби цял ден…
Но на Цвета туй помогна, тя разбра:
Чичопей не пее щом е в плен
и далече от любимата гора!
Щом го пусна тя,
Птичето далече отлетя
и запя…
В простора синкав се издигаш,
в широки кръгове се рееш.
Дори до облаците стигаш,
от ярките лъчи сребрееш.
А привечер, летецо смел,
ти пак се спускаш в планината.
Мечтая като теб, орел,
да покорявам висината!
На риба той прилича,
но вода не го привлича,
не диша със хриле.
Лети високо със криле
над балкан, море, поле…?
/теломаС/
В приказния горски град
броди страшен звяр зъбат.
Зъби трака, вредом тича…
Вълк свиреп се той нарича.
-Аууууу – страхотно вие!
Но не се плашете вие!
Вярно, има зло сърце,
все му се яде месце,
ала ще яде тояга,
ако вдън гори не бяга!
Кирил Назъров
илюстрации – художници, приятели на поета
из „Приказният град гора“, Кирил Назъров, изд. gabriell-e-lit, С., 2025
съвместна публикация със сп. "Картини с думи и багри"
Звездите бледнеят в небесната твърд,
зловещо поглежда студена луна,
и тръпне сърцето пред близката смърт:
война.
И воини морни запират край друма,
люлени от полска света тишина,
и мълком повтарят тревожната дума:
война.
В съня си те виждат, о, сладка измама,
че стигат честити честита страна,
где всички живеят безбурно, где няма
война.
Но мразната есенна вечер отвява
безшумно сънят им, и лиха вълна
от скръб безутешна умът заслепява:
война.
Над тях небесата през сълзи отвиват
здраченото було на ледната луна,
и в ужас надвиснал злокобно се сливат,
и есен, и смърт, и война.
Моите спомени,
птици в
нощта,
скитат
бездомни,
скитат
унесени,
вън от
света.
Моите песни,
скитат без
път,
блесват
нечути
в скръбната
есен – и
пак
замълчат.
Моята лютня,
писък в
нощта,
стене
прокудена
и
безприютна
вън от
света.
Ще дойде ден на светли тържества!
Ще дойде ден – та наште божества,
на прада и на благост божествата,
ще зацаруват в наший беден край,
де злобно кръв пролива брат на брата,
де сълзи и стенанья нямат край!
Но дотогава си крепи духът,
не падай малодушно в своя път!
Налегнат ли го скърби, теготи –
той твърд е и кат смърт студен;
случайна радост ли го посети –
глава оборва натъжен.
Незнайна тма пленила е духът –
отраден лъч тя няма там да пусне –
и той унил ще мине по светът,
без сълзи на очи, без смях на устни.
Изморявам се вече, че старост нерада настава.
Пък и болести идват, неволи и грижи различни.
Все по-често
сърцето ми в пулса си слаб се забавя.
Изморявам се много. Изчезват и чувства лирични.
А още душата ми селска за къра е жадна
и до края си близък аз искам така да живея:
предпочитам на някоя нива след време да падна,
вместо в стая без слънце и вятър безмълвно да тлея…
Андрей Василев
България погива в разнобой,
разруха, съсипия, хайдуклук.
Ела, немилнико, народе мой,
и гневно удари с юмрук: „Дотук!”
Че ножът е до кокала опрял,
мержеят в здрача глад и зинал гроб,
а ти си безпротестно замълчал,
като забравен стародавен роб.
И ако искаш по-честити дни
и слънцето по-ярко да сияй,
ти клюмналата си глава вдигни
и път на древната си сила дай!
Не чакай, не бездействай, не мълчи,
а със безстрашни ботевски очи
разгъвай орловите си крила!
Народе мой, на себе си ела!
бр. 2/2025
Ред години ти оплакваш,
твойта клета орисия,
ред години ти очакваш,
да настане управия.
Ред години се надяваш,
край да дойде на теглото
и с надежда лягаш – ставаш
с надежда в доброто.
Но не иде, не настава
край на твойте мъки тежки,
всеки граби, отминава
и не вижда сълзи жешки.
И не вижда, че живееш
ти във тежка немотия,
и не вижда, че чернееш
ти отново във робия.
Не, стресни се – срамота е,
дни горчиви да оплакваш –
и от Бога грехота е,
чужда помощ да очакваш.
Много земеделци почетоха паметта на вдъхновителя
и основател на Земеделското движение Цанко Церковски в местността Славееви гори
в Бяла черква.
На събитието, организирано от Обединени земеделци и
кметството на Бяла черква, присъстваха зам.-кметът на община Павликени Албена
Петрова, председателят на общинския съвет в Павликени Венцислав Георгиев,
кметът на града Георги Терзиев, доц. Людмила Лозанова, Паулина Христова, Пею
Караколев и Красимир Вълев от националното ръководство на ПП Обединени
земеделци, земеделци от региона, от Варна, София, Банкя, Пазарджик, Пещера,
Брацигово, симпатизанти и граждани.
Съборът по традиция откри доайенът на ПП Обединени
земеделци и председател на организацията в Бяла Черква Живка Танчева. Тя
изтъкна, че делото на Цанко Церковски е непреходно. Обществено-политическият му
път и неговото творчество ще служат за пример и на нашите потомци, заяви в
емоционална реч тя.
Ето думи от словото на Георги Ташев, председател на ПП
Обединени земеделци:
„Миналата година се навършиха 125 години от създаването
на най-българската организация, чийто основоположник е Цанко Церковски.
Неговото ВЪЗВАНИЕ се превръща в знаме, което събира българските селяни, когато
България е млада държава, на едва 20 години.
Няма друга политическа партия в националната ни история,
която да е възникнала така спонтанно от недрата на народа, която да не е
привнесена отвън, учредена тайно и съзаклятнически. Няма друга, която през
годините да е отстоявала последователно едни и същи идеи и принципи – валидни и
в XXI век. И да е защитавала интересите на земеделските производители. Няма
друга, която да е дала толкова жертви, гонена, забранявана, осъждана и убивана“
– изтъкна в словото си председателят на Обединени земеделци Георги Ташев.
По традиция събитието завърши с изпълнение на стихове и
песни по текстове на Цанко Церковски от деца от Бяла черква. Венци и цветя пред
белокаменния паметник на Цанко Церковски поднесоха от националното ръководство
на ПП Обединени земеделци, от областната съюзна организация Варна, от
организациите в София и Банкя, от земеделците в Пещера и Брацигово, от община
Павликени, ПГАТ „Цанко Церковски“ и други.
ЛЗЗ
Сергей Румянцев (05.09.1896 - 27.04.1925)
На грижата несретен, беден син
оставих те, о, родно село, с мъка
и в пазвата на тъжната разлъка
по теб тъгувам морен и самин.
Тъгувам аз сред болка и нерадост
по твоите заченати поля,
където волно мойта волна младост
на свойте златни люлки ме люля.
Тъгувам аз по твойта равнина,
де златна нива златен клас налива
сред люлката свещено мълчалива
на своята свещена тишина.
И все така те помня, мое село:
ти тулиш се в мълчание и сън,
и слънцето, коси над теб разплело,
целува те със своя златен звън.
И ти се къпеш в глъхналия вир
на своята предвечна самотия,
загледано в небесния ефир,
към който мудно синкав дим се вие.
И все така смълчано аз те помня
във своите нерадостни мечти
и в дни на скръб душата ми бездомна
към тебе се възнася и мълчи.
И винаги, помръкнал от печали -
в студените прегръдки на града -
тъгувам аз по дните отлетяли
далеч от теб - в нерадост и беда!
И искам аз отново да се върна,
и цял живот на тебе да отдам,
нерадостната майка да прегърна
и своята нерадост да й дам.
И аз ще дойда пак при свойте братя,
ще дойда аз - несретен и самин:
стопли ме ти във своите обятия,
кат бедна майка бедния си син!
бр. 2/2025
Стихия вие, блъска сняг в стъклата,
вилнее в ледената нощ сърдито.
А в мрака като пряспа страховита
небето висне ниско над земята.
Навън от студ дърво и камък стенат,
но в стаята огнището ме гали.
За кой ли път в такава зимна хала
уют ми дава къщата рождена?
От огъня й въглен жив ще взема,
където и да ида в мен да грее.
А върна ли се някой ден при нея,
тя с майчина любов ще ме приеме.
Димитър
Южнянин,
бр. 2/2025
Крача из полето,
сред ливадна шир.
Тръпне ми сърцето,
във роса и мир...
Чуй, свистят косите –
гърчат се тела!
След откос тревите,
свеждат си чела!
Птици са запели
песен за любов –
в ранните предели
сеят благослов!
Китната ливада
там край върбалак,
като булка млада
се усмихва пак!
А косите пеят
в пъргави ръце -
труд благоговеят
и добро сърце!
Таз картина ранна –
песенно звучи...
О, природна манна –
легна ми в очи!
Стоян Михайлов, бр. 2/2025
На фона на днешните борби и боричкания. този призив ще звучи най-малкото смешно. На работа!? Нам по се услажда борбата, тя по-лесно и по-бързо ни отвежда на желания бряг. Ние се борехме и за хлеб, и за мир, и за жилище – все се борехме. Със световния капитализъм, който се оказа наша днешна съдба. И с него се борехме. Сега, когато остана най-главната битка с немотията, се разбра, че не в битката, а в работата е спасението.
Това Левски е разбирал отлично. Неговите частни революционни
комитети са пример за тази работа. И в неговата клетва можем да прочетем:
„Заклевам се и обещавам, какво, ще работя със сичките си
способности за освобождението на отечеството си България…“
На работа, байовци… Дали пък Левски не е виждал утрешния
смисъл на тия свои думи? Но дали е съзирал и недоумението, пред което ще
изправи революционери и радикални мислители и тълкователи? На друго място обаче
той казва не байовци, а „братия“. И не е нужен специален анализ, за да разберем
, че и едното, и другото обръщение е обръщане към съмишленици, към хора, близки
не само по род но и по душа. Че не бунтът и революцията са негово изконно
занятие и потребност, а работата.
Аз съм сигурен, че през тежкото и дълго робство народа
български са спасили не толкова хайдутите, колкото занаятчиите. Апостола
сигурно е разбирал това, разбирал е душицата българска. Така както ще я
разберат и изтълкуват великите народоведи и психолози като Захари Стоянов,
Димитър и Антон Страшимирови, като Симеон Радев и Иван Хаджийски.
Но не вниква ли и Вазов в това противоречие на рисувания от
него революционер, на „тоя демон вездесъщ“ – страшилище за империята?
Говореше
често за бунт, за борба,
кат
за една ближна обща веселба ….
/
„Л е в с к и“, „Епопея на забравените“, Иван Вазов, 1883 г./
Демонът се оказва твърде светъл и весел като характер. Такъв
е и в портрета, който Ботйов ни оставя от оная зима край Букурещ…
Нашият народ е народ-работник, а не бунтовник и
революционер. Това все още не могат да го разберат някои! За тях са по-важни
бунтовникът, борецът, а не работникът. Плод, а и жертва на тая заблуда са вече
няколко поколения българи.
…Левски изрядко говори за бунт и борба – нищо че Вазов му
туря тия думи в устата. За него нещо обикновено е да каже: работим за
Отечеството. А това, че го прави не от конспиративни съображения, виждаме в
едно писмо-дописка до Любен Каравелов. Там между другото четем:
„Време е с един труд да спечелим онова, което са търсили
братия французи, т.е. млада Франция, млада Росия и прочее. Колко скъпо и с
какви загуби! Брат брата да убие … Сега е време да преварим това зло… Само с
Божия помощ трябва ни още мъничко време да поработиме …И тогава, с Божия воля,
да съсипем гнилата и страшлива държава, та да съзидаме друга, много трайна по
новото издание…”
Много ясно Левски
говори тук за р а б о т а, за т р у д в полза на оная държава, която се гради
не върху кръв и сълзи, но с разум и пот. Труд вместо кръв – това е комитетската
стратегия на великия Апостол. Още в клетвата му се вижда това. На работа,
байовци – е неговият девиз. Изрядко може да се чуят други нотки:
„Ето, времето се вече решава… Силно ни принуждава вънкашното
обстоятелство без друго да вървим на бой и минута да се не губи!“
Кои са „вънкашните обстоятелства“ тук не е много ясно, но
явно те извикват нетърпението да се отиде на бой. По дух Левски е близък до
Каравелов, но с тая разлика, че в един момент може да замени просвещението с
бунта, с борбата. За Левски борбата е вид работа. Едното не изключва другото,
дори напротив: работата предхожда и дори се слива в представите му с борбата.
Та нали сам той е казал в писмо до Атанас Хинов:
„…Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во
лято да му служа до смърт и да р а б о т я по народната воля.“
„Частните“ му комитети са нивата, на която се труди ден и
нощ, неуморно и усърдно, системно и упорито. Дълбоката оран, с която великият
сеяч подготвя почвата за най-нежните и трудносъхраними семена на свободата, ни
подсеща днес за плевелите, които сме дозволили да избуят и да задушат народната
нива. Неговото честване съвпада с усилните дни на жътвата.
„На работа, братия!“ звучи покъртително. То следва да
затрогва и да обръща душите ни натам, накъм слънцето.
…И не е нужно да броим колко са въпросителните след онова „народе????“
Нито да гадаем смисъла им. По-важно е сега да вникнем в смисъла и подбудите на думите му за работа, за труд в полза на Отечеството. На онази „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“, проектоустав, изработен лично от Апостола, в която недвусмислено се говори пак и пак – за работата по освобождението на Отечеството!...
Константин
Еленков,
бр. 1/2025
145 години от рождението на ТРИФОН КУНЕВ
20.02. 1880 г. – 02. 02.1954 г.
Роден е в с. Ъглен, Ловешко.
Неговите стихосбирки „Песни“, „Хризантеми“ и „Зарници“
оставят трайна следа в българската литература. Както и фейлетоните и
сатиричните му разкази, обединени под заглавието „Ситни, дребни като
камилчета“.
Днес той е незаслужено забравен. Малцина знаят кой е Трифон
Кунев, с какво той остава в българската поезия и публицистика. Авторът на
„Ситни дребни като камилчета“ се оказва последното свободно перо в една по-несвободна,
все по-комунистическа и все по-тоталитарна страна. И е принуден да заплати
висока цена за свободолюбието си.
Първият негов сборник с поезия – „Песни“ - излиза през 1905
г. Много от тези „Песни“ се запяват. Една от тях: „ Ела се вие превива“ и до
днес малцина зная кой е нейният автор. Той е автор и на следната „Среща“: „Рог извива месечина сребролика, че огряла
Радините равни двори, то не беше месечинка виторога, току беше тънка Рада
черноока.“
За да стигнем до „Ситни дребни като камилчета“. Тези негови
материали вбесяват комунистическата власт. „Камилчетата“ обаче си отмъщават, те
също знаят да удрят. Нанесен му е жесток побой. Отговорът на писателя гласи:
„Челядта на бай Ганя Балкански ще бъде винаги безпомощна пред мисълта на народа.“
Униженията и тормозът над него са непрестанни. От тук до края на дните си
Камиларя има да тегли от своите „камилчета“.
Последното донесение е от неговото погребение. Подробно
отразено е надгробното слово на опелия го духовник – архимандрит Василий: „
Изцяло с вражеско съдържание“.
Дали авторът на донесението е чел внимателно приложения към делото фейлетон „Що казва селския философ Вуче от голямо Буче“, където откриваме и следните редове: „Хора умират, народ не умира.“
Велико Златанов, бр. 1/2025
Притома, суета и горко неведение: цветове –
единствени – във скръбните долѝни на живота;
вървя в сърцето си с неясен ек от други светове,
подгонен съм от жажда и подмамен с прѝзрачни миражи;
и ето, низ пустинята ще найда своята Голгота
по тайнствения път на горкото си неведѐние.
Една ръка могъща, без истление
орисаното пътешествие нарежда:
в кромешний мрак не виждам никоя надежда,
до себе си не сещам никого – дали съм сам,
или сме много ний – не знам.
Духът ми в свойте горести напразно със въпроси
обсипва сенките на миналата слава;
в пустинята без отзив прозвучава
гласа ми. А из тъмнините глух се тътен носи
от страшните вълни на някоя река:
то, Времето, нестройно се прелива и отлива –
притома, суета и горко неведение.
Трифон
Кунев, „За̀рници“
–
1926 г.
