сряда, 19 февруари 2025 г.

В ПАМЕТ НА ТРИФОН КУНЕВ - статия на Велико Златанов

145 години от рождението на ТРИФОН КУНЕВ

20.02. 1880 г. – 02. 02.1954 г.

Роден е в с. Ъглен, Ловешко.

Неговите стихосбирки „Песни“, „Хризантеми“ и „Зарници“ оставят трайна следа в българската литература. Както и фейлетоните и сатиричните му разкази, обединени под заглавието „Ситни, дребни като камилчета“.

Днес той е незаслужено забравен. Малцина знаят кой е Трифон Кунев, с какво той остава в българската поезия и публицистика. Авторът на „Ситни дребни като камилчета“ се оказва последното свободно перо в една по-несвободна, все по-комунистическа и все по-тоталитарна страна. И е принуден да заплати висока цена за свободолюбието си.

Първият негов сборник с поезия – „Песни“ - излиза през 1905 г. Много от тези „Песни“ се запяват. Една от тях: „ Ела се вие превива“ и до днес малцина зная кой е нейният автор. Той е автор и на следната „Среща“: „Рог извива месечина сребролика, че огряла Радините равни двори, то не беше месечинка виторога, току беше тънка Рада черноока.“

За да стигнем до „Ситни дребни като камилчета“. Тези негови материали вбесяват комунистическата власт. „Камилчетата“ обаче си отмъщават, те също знаят да удрят. Нанесен му е жесток побой. Отговорът на писателя гласи: „Челядта на бай Ганя Балкански ще бъде винаги безпомощна пред мисълта на народа.“ Униженията и тормозът над него са непрестанни. От тук до края на дните си Камиларя има да тегли от своите „камилчета“.

Последното донесение е от неговото погребение. Подробно отразено е надгробното слово на опелия го духовник – архимандрит Василий: „ Изцяло с вражеско съдържание“.

Дали авторът на донесението е чел внимателно приложения към делото фейлетон „Що казва селския философ Вуче от голямо Буче“, където откриваме и следните редове: „Хора умират, народ не умира.“

Велико Златанов, бр. 1/2025 

събота, 1 февруари 2025 г.

АВТОБИОГРАФИЯ - стихотворение на Трифон Кунев

 АВТОБИОГРАФИЯ

 

Притома, суета и горко неведение: цветове –
единствени – във скръбните долѝни на живота;
вървя в сърцето си с неясен ек от други светове,
подгонен съм от жажда и подмамен с прѝзрачни миражи;

и ето, низ пустинята ще найда своята Голгота
по тайнствения път на горкото си неведѐние.

Една ръка могъща, без истление
орисаното пътешествие нарежда:
в кромешний мрак не виждам никоя надежда,
до себе си не сещам никого – дали съм сам,
или сме много ний – не знам.

Духът ми в свойте горести напразно със въпроси
обсипва сенките на миналата слава;
в пустинята без отзив прозвучава
гласа ми. А из тъмнините глух се тътен носи
от страшните вълни на някоя река:
то, Времето, нестройно се прелива и отлива –
притома, суета и горко неведение.

Трифон Кунев, „За̀рници“ 1926 г.