НОСТАЛГИЯ
Сергей Румянцев (05.09.1896 - 27.04.1925)
На грижата несретен, беден син
оставих те, о, родно село, с мъка
и в пазвата на тъжната разлъка
по теб тъгувам морен и самин.
Тъгувам аз сред болка и нерадост
по твоите заченати поля,
където волно мойта волна младост
на свойте златни люлки ме люля.
Тъгувам аз по твойта равнина,
де златна нива златен клас налива
сред люлката свещено мълчалива
на своята свещена тишина.
И все така те помня, мое село:
ти тулиш се в мълчание и сън,
и слънцето, коси над теб разплело,
целува те със своя златен звън.
И ти се къпеш в глъхналия вир
на своята предвечна самотия,
загледано в небесния ефир,
към който мудно синкав дим се вие.
И все така смълчано аз те помня
във своите нерадостни мечти
и в дни на скръб душата ми бездомна
към тебе се възнася и мълчи.
И винаги, помръкнал от печали -
в студените прегръдки на града -
тъгувам аз по дните отлетяли
далеч от теб - в нерадост и беда!
И искам аз отново да се върна,
и цял живот на тебе да отдам,
нерадостната майка да прегърна
и своята нерадост да й дам.
И аз ще дойда пак при свойте братя,
ще дойда аз - несретен и самин:
стопли ме ти във своите обятия,
кат бедна майка бедния си син!
бр. 2/2025
