Безкрайна нощ, безбрежна пустота...
Стаила дъх е цялата Вселена.
И сам - самотен, сам сред самота,
блуждая аз, измъчвам се и стена.
Къде ли съм? Къде без път и цел?
Защо е този полет безконечен?
О, кой ли в миг на ярост е отнел
покоя тих в живота вековечен?
Спри, ужас земен, спри! Я, нечий глас
от дъното на хаоса долита -
"родина... враг... война..." - Недейте, аз
отдавна слушам злобни филипики,
недавна бях на бойното поле
и в страстите на нечовешки битки
щурмувахме със кървави ръце.
Омразата, отровните напитки
ни свършиха, отнеха ни ума
и хвърлиха ни в бездните на мрака,
тук - в бездните на вечната тъма,
де не живот, а смърт ни чака.
Кои сте вий, които в надпревара
тревожите среднощния покой?
Кое, о, жалки смъртни, ви накара
да вдигате тревожния си вой?
Смъртта ли? - Не, смъртта е недостойна.
Безумна страст ви тласка към смъртта.
О, колко още смътна и нестройна
е мисълта за НАС и за СВЕТА!
Дедите ни се криха в пещерите,
дедите ни се биха с зверове,
убиваха и биваха убити,
живяха в страх, сред мрак и врагове.
Да помним тоя страх на вековете!
Страхът слепи кристалните очи,
смущава и ограбва умовете
на до трагизъм жалките души.
Безкрайна нощ, безбрежна пустота...
Стаила дъх е цялата Вселена.
Не виждам утрото, но зная, че нощта
от слънцето ще бъде победена.
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 4, юли-август 2012 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар