Случи му се на Цако Фукарата и той да се обръсне за Св. Неделя. Не беше никакъв каприз, а чисто и просто зажени се балдъза му Даца, щерката на Ане Щъркливият от село Беренде. Та що било от това, тя си се жени както всички жени, ама нали е балдъза на Цако, това е цело събитие за него. Омъжда се балдъзата му, сестрата на жена му Вута.
Както е редно, Цако си имаше всичко за такъв ден – да се представи пред хората: хубави жълти щивли, зестра от тъста му. Е, те бехя малко поизносени, затова и зестра станаха, но да се представи пред хората – добри беха, джанъм. Но Цеко имаше и друг мираз: шугавата коза – тя беше чипкава и малко млеко даваше, затова се отърси от нея дедо Ане, лиярката овца, на която оставаше за стрижене неколко косъма на гърба, като главата на постриган игумен и дурлестата свиня, която прасеше едвам по три прасета. А не трябва да се забравя и магарето с прочутия му инат и целата мрака. Него само сирищничкият циганин Дуро можеше да подкара, когато се заинатеше, ама много скъпо ставаше за дядо Ане – цял петел трябваше.
Цако имаше добър панталон – зелен, но беше малко късичък, с широки крачули и отвъртен задник. Палтенцето му беше прилично – малко тесно, но в него беше като дебел фелтфебел, но кой ти разбира от военна музика на село – той ще стои в него, нема пенюги да вади. Шапката беше у ред – черна – цилиндър, малко големка, но вестници има Славе Дзурленко, алваджията, той от тия вестници за халвата ще заеме един вестник на Цако да подпълни цилидрото. А ризата, ризата тя беше рядка с дванадесет кенара, удвоена у сто. Всичко имаше Цако – да се представи пред хората, да не усрами бъдещият му баджанак, но трябваше да се обръсне...
И отиде Цако Фукарата при Станчо Шушумигата, бръснаря, запъна се като магаре на прага и рече:
- Ей, нашенци, можеш ли и мене да одереш на две, на три?
- Саче, саче. – отговаря му Шушумигата. – Нека този юнак, да свърша с него.
Разминаха се на бръснарската врата бръснарят и небръснатият. Влезе Цако Фукарата в бръснарницата и бръснарят хвали обръснатия:
- Бре, ашко съм, такъв юнак като този, рядко съм виждал! Обръснах го без сапун. Седай и кажи как да те бръсня – със сапун ли искаш, или без сапун.
Почеса се Цако по челото, поглади брадата, а то – брада ли е като брада – четина за четка... „Да каже – със сапун, ще излезе, че е слаб, нещо недостоен, па край на краищата, откъде разбира каква е разликата – със и без сапун, неговата брада чат-пат стрижеше Кьосе Трепката”.
- И мене като оня юнак – без сапун! – заповеда Цако на бръснаря.
Добре, седни. – и облече му Шушумигата един стар балтон, върза му един някакъв пешкир на гушата, сграбчи бръснача и застъпи полите на балтона така, че ако иска да стане, да не може. И започна да бръсне на сухо. То не беше бръснене, а стъргане: прах се вдигаше от Цаковата брада, както когато се стърже четина свинска – нещавена кожа за цървули, посипана с пепел. Пърщеше пустият му бръснач, като че ли някой стърже с ноктите по кюнец от кофтор. Пот течеше от Фукарата и само помръдваше, но Шушумигата натискаше здраво полите на балтона. Не беше за мирисане около тях... Току дигнал ръце във въздуха Цако, както богомолците в пустия и изрева:
-Стой бре, нашенец, спри да видим защо реве този вол на комшиите, да не би и него да бръснат без сапун!
Почервенело лицето на Фукарата като чукундур, ококорил очи като настъпена жаба – по лицето му течаха ред сълзи, ред сополи, задъхал се като риба на сухо.
-Комшу, молим те, аз не съм от този център като този, дето го бръснеш без сапун. Сложи ми малце сапун, аз съм от околните села...
Вене Рангелов
„Нашенски случки – и весели и тъжни” – разкази, изд. „Фльорир”, София, 2002 г.,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 4, юли-август 2012 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар