Белота
Тази заран поглеждам през
прозореца – отвън е тихо, белоснежно утро. През нощта снегът е белосал всичко –
земята и къщите, храстите и дърветата... И продължава тихият утринен снегопад.
Едри пухкави снежинки се спускат леко и плавно. Сякаш от облаците скачат
безброй бели парашутчета, въртят се весело из простора и танцуват своя немирен
танц. Прекрасният танц на снежинките. След като се уморят, кацат бавно и меко.
Прегръщат се и образуват безкраен бял покров , който застила цялата земя. Тя
побелява не от старост, а от снежното обновление. Нежната белота освежава и
подмладява земята. Тя заприличва на красива булка. Бяла е планината. Равнината
е бяла. Като че ли и ветрецът, който щипе галено бузките, е бял.
Бяло и светло е и в душите
на хората. Нали човек се ражда на земята, за да види бело-видело. С бело-видело
започва животът му. С бело-видело започва всеки ден. Зимната чиста белота буди
тръпни пориви в чувствителните човешки сърца. В тях нахлува и започва да
пулсира онзи светъл устрем, който извисява духа, подтиква човека към благородни
дела, към доброта и чистосърдечие. Влива му сили да превъзмогва трудностите,
горчилките, тъмата...
Навред е бяло. Като
майчиното мляко, с което сме закърмени. Като пременената с пролетна белота ябълка,
за чиито клони е била завързана бялата вълнена люлка, в която е люляно
сиромашкото ми детство. Бяло, жизнерадостно мое детство. Бели, бедни мои
ученически години под Беласица планина. Бяла, щастлива младост. Бяло човешко
битие. Бяла исконна българска земя – побелявала през вековете от костите на
загиналите за нея. И от пролетния цъфтеж. И от лятното слънце.
А сега земята е бяла от
сняг. Слънчевите лъчи докосват падналите снежинки и те проблясват със сребриста
ослепителна светлина. Сякаш навред е посипана бяла тишина. Тиха белота,
замесена от сняг, слънце и звънлив детски смях. И от бяло безмълвие. Бяла
тишина, прегърнала бялата земя. Бяла вълшебна приказка, написана от пухкав
сняг, безмълвие и чудесни украшения от сняг и скреж.
В тази зимна белота сякаш
пулсът на живота е позабавен. Пък и за къде ли да се бърза? Широк е белият
свят, няма да можем да го пребродим целия. И все пак - забавеният ритъм като че
ли е привиден. Защото: Хиляди хора, побелели от навалялият върху дрехите им
сняг, бързат към белите сгради, мнозина обличат бели престилки и започват
ежедневната си работа. С бели вълни в бурно море се борят силни моряци. Над тях
прелитат бели чайки. Върху бели друми е проснато стоманеното двулиние, по което
лети белият влак. Бели са мелничарят, животновъдът... Над белия лист са
приведени ученикът, студентът, конструкторът, писателят... Над бели балкони се
развяват бели чаршафи и пелени...
А горе под белите обаци се
веят белите къдри на планината. Нейните усойни пазви ще запазят прекрасната
снежна белота чак до бялата пролет. Както ще я съхранят и хората в съкровените
кътчета на своите жадни за белота и светлина души... А кахърите – нека и те
останат само бели. Навред е бяло. Дано е бяло и във вашите души, стопани на
бялата земя! Нека е бяло и светло в душите на всички хора!
в-к "Литературно
земеделско знаме", брой 1(13), година ІІІ, януари-февруари 2014 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар