Всяко докосване боли.
Всяка дума е камък,
всяка мисъл е стон.
Впримчен живот.
Настръхнали същности.
Разсъблечени души.
Примките на годините
белят слой след слой
от личностите ни.
Ставаме все по-голи -
като новородени.
Все по-зли...
Днес падат задръжките
на възпитанието,
на образованието,
на морала -
които са ни втълпили,
които сами сме изградили...
Рухва сградата
на човечността
и остава -
зееща уста...
И душа - таралеж.
Зъбите хапят -
от глад
и от скреж.
Бодлите бодат -
последен страж
на барикадата
пред времето.
Зад нея вече нищо няма.
Габриела Цанева, ЛЗЗ, бр.3/2016 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар