БУРЯ
/преживяна приказка/
От запад
изпълзя черен, страшен облак. За миг закри като че ли спрялото жарещо слънце на
екендия. Притъмня. Всичко стихна и замря. Не трепва лист. Птичките тихо
замърмориха в клоните на дърветата. По двора тревожно се разтичаха майките-квачки.
Всяка на своя език зове рожбите си. „Ко-ко! Коо-коко-кооо! Ко-ко-ко !” – вика
квачката и около нея се събират пухкави жълти, бели и пъстри пиленца. „Пию-пию”
– обажда се всяко. Квачката не бърза да се прибере. Продължава тревожно да чака.
Чува се писък. Пи-пи-пи! Тичам с боси крачета по посока на звука. Едно клонче е
препречило пътя, и малката жълта топчица, изпаднала в ужас пищи, колкото сили
има. Хващам я нежно, както ме е учила баба, и я пускам на чисто място. Топката
с радост разперва крилца хуква към майка си. Сега вече квачката повежда децата
си към курника. Влиза, накокошинва се, разтваря криле и всичките, над 20
дечица, се гушват в топлата пухкава перушина. Мама квачка нежно, гърлена кокока
и се чува успокоено, тихо писукане.
В другия
край на курника се настанява пуйката с пъстрите пуйчетата, а в третия – патката
с жълтите патенца. Баба затваря вратата и вика:
-Хайде сега да приберем и прасенцата, помагай ми, бабина!
Свинята
грухти и се върти неспокойно пред кочината.
-Едно, две,
три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет – брои баба, и пак
наново.
-Няма го,
едното прасенце го няма! Тичай, бабината, потърси го!
Тичешком обикалям двора. Чувам леко квичене, ослушвам се, о-о-о, влязло
е в градината при зеленчука и едрия пипер скрива пътечката към зова на майка
му. Вече всичко е наред.
-Грух-грух-грух
– успокоява свинята-майка децата си и влиза в кочината. Ляга внимателно на
чистия под и мъркащо грухти, а розовите зурлички в надпревара захапват и
засмукват топлото, сладко млекце.
Черният
космат облак, като че ли е над двора.
-Викай
братчето си, баби, бързо, бързо!
Ние, децата, вече сме в паника. А Баба - едра, пълна, със запретнати ръкави на бялата си риза и с широк черен
фистан, бавно се отпуска на рогозката под навеса. Гушваме се от двете й страни,
като в топла перушина. Мълчим.
В пепелта на двора падат грамадни капки и вдигат малки облачета прах.
Баба мълви:
-Боже,
запази хората и хляба!
Капките зачестяват, светкавици раздират небето. Гръм и тътен разтърсват
въздуха над нас и руква стена от дъжд.
Клоните на дърветата се превиват, пращят. Вятърът подхвърля отбрулена
шума и пречупени клонки, а баба все мълви:
-Господи,
поне град да няма!
Запази ни Господ. Дворът се напълни с мътна, страшна вода, по която
плуваха удавени листа. Образуваха се въртопчета, като в река. Стихията нямаше
намерение да спира. Все пак, силата й взе да намалява. Отдалечиха се силните
светкавици и страшните гръмотевици. Водната стена просветна и вече можехме да
виждаме очертанията на курник, кочина, хамбар.
Вратнята се отваря. Изведнъж, пред нас в двора, се изтъркулява каруцата.
Слизат мама, тати и дядо. По дрехите им тече вода на струйки. Шаро изскача от
къщичката си, лайва радостно, върти опашка и вирнал муцунка, обикаля каруцата и
близва даже конете. Чакал и Арап доволни пръхтят, отръскват се от водата и тръгват
към дама.
На небосвода се е появила чиста, изкъпана дъга. Последните лъчи на
слънцето галят притихналите дървета. Изгубена пчеличка в бурята се прибира с
препълнени торбички прашец, уморено жужи и влиза в кошера.
Ана Василева, бр.4/2016 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар