ВИДЕНИЯ - стихотворение от ПЕТЪР ИЛИЕВ

ВИДЕНИЯ

Слънцето докосна с лик балкана,
затрептя за миг и сякаш спре
и с невидими ръце обхвана
златни лъчи да прибере.
И отвъд забързано се гмурна
зад ръба на земната черта,
а отсам, нечуто се завърна
в сумрак и прохлада вечерта.
Лумнаха огньове в небесата,
сърповиден месецът изгря.
Под светлик от звездната позлата
в сън земята истина и замря.
                           
Петър Илиев, брой 4/2016 г.

РОДНА СТРЯХА - стихотворение от ДИМИТЪР ЮЖНЯНИН

РОДНА СТРЯХА

Стихия вие, блъска сняг в стъклата,

вилнее в ледената нощ сърдито.
А в мрака като пряспа страховита
небето висне ниско над земята.
 
Навън от студ дърво и камък стенат,
но в стаята огнището ме гали.
За кой ли път в такава зимна хала
уют ми дава къщата рождена?
 
От огъня й въглен жив ще взема,
където и да ида в мен да грее.
А върна ли се някой ден при нея,
тя с майчина любов ще ме приеме.
 
            Димитър Южнянин, ЛЗЗ бр. 5-6/2016 г.

ТИХА, НЕЖНА И НЕДОСТИЖИМА ЛИРИКА - статия от КИРИЛ НАЗЪРОВ

100 години от убийството на Димчо Дебелянов

ТИХА, НЕЖНА И НЕДОСТИЖИМА ЛИРИКА

Димчо Дебелянов е един от най-нежните лирици в българската поезия. Неговите стихотворения са тих вопъл на една чувствителна и страдаща душа. Наситени са с пастелна мекота. Отличават се с приглушен изблик на силните емоции, с тиха изповедност на чувствата, с музикална нежност и звучност, със светли мечти и тих копнеж по човешко щастие...

Широк и разнообразен е тематичният диапазон в изящната лирика на Димчо Дебелянов: любовта и природата, войната и патриотизма, социалната  и нравствена проблематика..

Но една от основните теми е обичта към родния край, към родни дом, към майката, към Родината. Образец сред стихотворенията на тази тема е стихотворението ”Да се завърнеш в бащината къща”. Някои го именуват със заглавие „Скрити вопли”. То е водещо в цикъла „Елегии”, в който влизат най-хубавите стихотворения на големия поет.  В елегиите приглъхват възторжените и жизнерадостни интонации,  които срещаме в други стихотворения. Мечтите и надеждите му са покрусени, романтичните илюзии – изживени. Елегичните тонове и тъжните вопли са породени от живота, от несъответствието между идеал и реалност. Това стихотворение  изразява общия дух на неговата поезия, на неговата душевност  и на времето, в което живее.  Всеки човек изпитва носталгия и обич към родното огнище, където е живял с най-близките на душата му хора- майката и бащата, където му е мила всяка вещ:

                                      Смирено влязъл в стаята позната,

                                      последна твоя пристан и заслона, 

                                      да шъпнеш тихи думи в тишината, 

                                      впил морен поглед  в старата икона: 

                                      аз дойдох да дочакам мирен заник,

                                      че мойто слънце своя път измина.

Завръщането в бащината му къща сред белоцветните вишни в Копривщица е утеха и убежище, в което поетът иска да избяга от обидите и раните, които безмилостно му нанася ежедневието в големия град. Завръщането в бащината къща при ”безсилното рамо” и „усмивката блага” на майката е спасение за неговата изстрадала душа. Както в цялата си лирика и в това стихотворение Димчо Дебелянов е пределно искрен и човечен. В него поетът е излял копнежите и разочарованията си от жестоката и безсърдечна действителност. Тихата радост от завръщането в бащината къща, от нежната ласка на майката изразява неговото докосване до щастието.

Това стихотворение обобщава един от основните мотиви в Дебеляновата поезия – копнежът по човешко щастие, по нещата, които осмислят човешкия живот, по непреходните човешки ценности. Тези мотиви звучат в по-голямата част от стихотворенията на Димчо Дебелянов – „Пловдив”, „Черна песен”, „Помниш ли, помниш ли тихия двор...”.

Всяко докосване до чистия поетичен свят на този голям български поет ни извисява и облагородява, защото от поезията му струят нравствена чистота, светли пориви и сгъстен драматизъм. Защото е завладяваща, вълнуваща и истинска. Не случайно един от най-великите поети на България - Яворов казва за Димчо: ”Той ще ни надмине всички.” И сигурно щеше да е така, ако не беше загинал толкова млад, без да види стихотворенията си събрани в книга. Това правят добрите му приятели през 1922 г.

Димчо Дебелянов отива като доброволец да участва в Балканската война, която освобождава останалите под турска власт български земи. Но загива едва 29 годишен. 

И остава вечно млад, както е вечно млада неговата тиха, нежна, завладяваща и недостижима  поезия. Както са вечно млади  Яворов, Смирненски, Сергей Румянцев, Гео Милев, Вапцаров, Пеньо Пенев…и други таланти от Страната на убитите поети – България.

   Кирил Назъров, брой 4/2016 г.

РУЧЕЙ - стихотворение от НАДЕЖДА ЦАНЕВА

РУЧЕЙ

Като ручей животът изтича -
забързано-лудо се втурва в началото:
преобръща задрямали камъни,
издълбава скалата, разпилява пясъка,
пръски хвърчат от водата -
като падащи лунни лъчи.
Ручеят тича към синята река в долината
и само пяната укротена
по бреговете мълчаливо пълзи -
бяла пяна - самотни сълзи.
Забързаният ручей
ми напомня за теб,
мое пораснало, малко момиче.
Като бързия ручей не спирай,
тичай, падай и ставай.
Блъскай се в порти заключени
и прегазвай стени.
Не се връщай назад, не пълзи,
като ручеят бял до реката стигни,
след това - до морето,
а оттам - в океана мини
и в дълбокото спри.
Не оставай до брега,
където има само мръсна пяна
и разпилени мечти...
                          
Надежда Цанева, брой 4/2016 г.

ЦВЕТЕН ПРАШЕЦ, ИЛИ ПРАШНИЯТ ДРУМ НА ЖИВОТА... - рецензия от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

ЦВЕТЕН ПРАШЕЦ, ИЛИ ПРАШНИЯТ ДРУМ НА ЖИВОТА...

Пред мен са четирите  нови книги на Маргарита Нешкова – „Цветен прашец”, /2015 г./ и „Царевичка на кръстопът”, „Съдбовни пътеки” и „Хоризонти в моя сън”, /2016 г./ – книги, издадени на един дъх, всички под редакцията на Кирил Назъров, с художествения дизайн на Елица Илиева и Енчо Цветков, дело на изд. „Феномен” – София, всички посветени на най-важните хора в житейския път на поетесата. Дали да ги нарека „тетралогия”? Те са еднакво оформени –  име, псевдоним, заглавие, стара снимка, или идилична картина, няколко мъдри слова... от задната корица ни гледа замислено-усмихнатото, ведро лице на авторката, под което има стих, който подсказва основната тема на томчето; всяка съдържа посвещение – /„в памет на моята майка...”; „посвещавам на моя баща...”; „посвещавам... на майката на моя баща”; „посвещавам... на майката на моята майка...”/, мъдри народни поговорки и мисли на извести личности, внушаващи почит към доброто, любовта, човечността и себераздаването, във всяка срещаме лица от семейния албум на Маги... Маги – магьосницата, която ни повежда уж към своята семейна истина, а всъщност ни води към историята на народа ни от последното столетие.

Днес ще бъда кратка и ще представя на читателя не задълбочен анализ на всяка от книгите в тетралогията, днес само ще подхвърля по някой щрих... защото поезията на Маргарита Нешкова не се чете лесно, а за нея още по-нелесно се пише. Стихът й не се „лее като песен” – той е твърде натоварен с послания, извлечени от изстраданата повест на не един живот. Дали когато пише за природата, в която се вкопчва, за да вземе силата й и да продължи по прашния друм на живота си, дали когато пише за свой близък и любим човек, за да задържи мига с живия му образ, или със сатиричен блясък осветява някоя житейска подлост /или подлец/ - все едно – Маги винаги е честна, естествена и близка до читателя. Проблемите, които я вълнуват са част от живота на всеки от нас и може би затова тази трудна поезия така леко влиза в душата на читателя и вълнува – с красотата и силата на словото.

Тук не мога да не цитирам няколко реда, които със своята образност подсказват, че имаме пред себе си един ярък, неопитомен талант:

„Оглася водопаден смях гората.

Пречистен, въздухът трепти.

С пролетен копнеж водата

целува обли канари.” /”Цветен прашец”/

***

„Как искам - тихо да премина

през вълшебните вселени на росата...” /”Царевичка на кръстопът”/

***

„Слънчеви пръски носи даже росата

и нежно целува сънливите стъпки...”

„Синьото око на вечността

гледа безпристрастно от небето...” /”Съдбовни пътеки”/

***

„Стъпвам върху меките листа.

Времената в тишината плачат.

Те – сълзиците на есента

кръговрата земен тачат...” /”Хоризонти в моя сън”/

Не мога да не се спра и на уникалната форма на тези четири книги, в които биографичната поезия и поетичната проза се сливат в едно цяло. Цяло, но не монолитно, а пъстро – като мозайката на живота. Многотемието на стиховете обърква, ако поискаме да ги опаковаме, но оставя трайна и дълбока бразда в паметта, която ни води по

„стръмната пътека –

трудна и тежка – сторъка, стоока,

но в едничка посока...”

И тук отново идва многообразието в творческите и житейски търсения на поетесата – защото посоката може да е една, но в хоризонта на нейните сънища въпросите и отговорите са безброй.

Не по-малко сложна и многопластова е и прозата на Нешкова, която в тази тетралогия присъства скромно, но не безлично. Напротив. Макар книгите да са преди всичко стихосбирки /точно „сбирки на стихове”/, прозата в тях има определящо тематично значение.

„Приказка за моята първа любов” /”Цветен прашец”/ - този „необичаен и силен финал за стихосбирка –  една истинска приказка за първата любов, написана в проза, но с толкова поезия, колкото стиховете не могат да понесат” бе предвестникът и на прозаичните фрагменти в следващите поетични книги, някои от които поетесата нарича „словесна изповед на една душа”, „изплакана проза”, „предговор”, „разкази”, а някои оставя ненаименовани – заглавия, които нямат нужда от определения, като – „За моята баба”, „От рождение до смърт”, „Моят баща”. Пестелива на словесни излишества, но не и на емоции, Маргарита Нешкова загатва, че освен поет, тя може да се окаже и забележителен белетрист.

Пиши, Маги! Имаш какво да ни кажеш с поезията си, имаш какво да споделиш, да внушиш, на какво да ни учиш...

Пиши, Маги... Имаш и много спомени, които си струва да разкажеш! Онази страшна страница от близкото минало, което си преживяла като дете, все повече се отдалечава... Онази страница, пълна с насилие и безизходност, остана непрочетена, покрива я забравата, потъва в тъмнина.

Днес не цензурата на Партията ни души, а цензурата на общество от хора без души...

Бъди Светулка – „Тя светеше във тъмнината.../и носеше надежда в бяло...”

На добър път, приятелко!

    Габриела Цанева, брой 4/2016 г.

МОРЕ - стихотворение от ПЕТКО ЗГАЛЕВСКИ

МОРЕ

Заспало е морето синьо,
затворено като в казан,
а пролетния бриз го милва
гальовно с нежната си длан.
Над него сини небесата
в едно се сливат с морска шир.
На пясъка унесени в кавгата,
гларуси разделят своя пир.
А слънцето от небесата
поглежда с яркия си лик,
Прогонва палавците над водата.
Брегът кънти от детски вик!

Петко Згалевски, брой 4/2016 г.

ПОЛИТИЧЕСКАТА ЯСЛА – ХРАНИЛКА ЗА ПАРАЗИТИ! - статия от ПЕТКО НОШКОВ

ПОЛИТИЧЕСКАТА ЯСЛА – ХРАНИЛКА ЗА ПАРАЗИТИ!

 

В голямата си част, днешните политици са станали политици не от идеализъм, а от желание преди всичко да се залепят за хранилката на партията, към която принадлежат и да се охранват от парите на избирателите!

Във Великото народно събрание имаше няколко депутати земеделци –Никола Петковисти, които не желаеха да получават заплатите си и те бяха привеждани на социални домове. Тези хора бяха идеалисти, лежали по затвори и лагери, които не търсеха парични облаги от властта, а се бореха за правда и демокрация! Днес никой вече не се сеща за тях и никой не казва как си отидоха от този свят, а те бяха светци на демокрацията… Милан Дренчев умря в старчески дом, а не в партиен палат! Никодим Попов, Иван Гинчев, д-р Сиво Чипаров, Йордан Кукуров... отидоха си от този свят в бедност и нищета,  необлагодетелствани и незабогатели от политиката и депутатството си! Днес те  трябва да бъдат за пример на депутата-идеалист и държавник! Но къде е той? Не го виждам на политическата сцена, а виждам само паразити, които смучат сок от бедната снага на държавата си и, което е най-лошото, това търгашество вече се превърна в професия за някои най-нови политици.

Днешната политическа класа си създаде закони, които финансово я обезпечават.

Например, на управляващата партия ГЕРБ държавата съвсем законно осигурява 23 925 159 лева държавна субсидия, която влиза в хранилката на тази партия и на нея се залепват отбрани юнаци, за да се охранват с откъснатите от нас пари, без да има полза някаква обществото от тях.

Това са: администрациите на партиите, които влизат в парламента и стават все по-многобройни; администрациите на общини и министерства, на разни държавни агенции и фондове, комисии и други структури с неясно предназначение. И ако си направиш труда да събереш на едно място всички, които живеят и харчат тези субсидии от всички партии, и към тях прибавиш т.нар. държавна администрация, която през 2012 г. е била 144 875 броя и оттогава все расте, и прибавиш и ежегодния й ръст, ще се очертае една картина на трайна бедност за днешното и за бъдните поколения, защото всички партии са се устремили да назначават свои хора из администрациите – държавната, общинските и партийните, за да си създадат свой партиен електорат, охранван от държавните субсидии и от държавния и общинските бюджети, който електорат при избори, за да си запази службата, предоставена му от съответната партия, гласува за нея!

Тук говорим за едно многоцифрено паразитно общество, от което зависи животът на българския гражданин, на производителя, който дава продукта за държавното производство и потребление, от който зависи съществуването на държавата! Това паразитно общество, създадено от партиите, е при всички случаи по-многобройно, от хората които се трудят и произвеждат, то изяжда на готово финансовите ресурси на държавата! То може да бъде намалено и съкратено, ако се намерят политици - наследници на идеалистите от Великото народно събрание, които да са готови да се откажат от заплатите си /или поне да ги намалят, примерно от 4 000 лева на 1000 лева/и още по-важно - да си намалят субсидията от 12 лева на 0,80 лева, както е в цивилизования свят, и веднъж за винаги да извършат съкращение на администрацията - така, че тя да отговаря на стандарта ни на бедност!

     Петко Ношков, брой 4/2016 г.