195 години от рождението на Петко Р. Славейков
17.11.1827 – 1.07.1895
Петко Славейков е роден на 17 ноември 1827 във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му, Пенка, умира при раждането, а той е спасен по чудо. Дядото на Петко Славейков е от Банско. Заради убийството на турчин, който го принуждавал да го пренася на гръб през река Глазне, е принуден да избяга и се преселва в Търново.
Петко учи в местно килийно училище, а после – в Свищов в прочутото училище
на Васкидович и Христаки Павлович.
На 16 години вече учителства в родния си град.
За да изрази недоволството на българското население от гръцките владици,
написва сатиричното произведение „Прославило се Търново със славни
гръцки владици“, в което остро ги изобличава. Творбата сериозно разбунва
духовете в старопрестолния град. То става повод да бъде преследван от гръцките
владици, където и да се установи. Възрожденецът обикаля почти цяла днешна
северна България като даскал, разпръсквайки светлината на просветата и
културата. Навсякъде върши общонародна
работа – събира фолклорни материали, просвещава населението и т. н. Това изиграва
голяма положителна роля за запознаването му с бита, езика и фолклора в различните области на
страната. Обиколката му в различни краища допринася за дейността му като
фолклорист и строител на българския език.
Петко е баща на общо осем деца, сред които са политиците Иван Славейков и
Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков.
Петко Рачов Славейков е основоположник на българската възрожденска
литература и публицистика. Първите му книги са издадени през 1852 година
– „Смесена китка“, „Песнопойка“ и „Басненик“. Като творец върхът на неговия гений е поемата
„Изворът на Белоногата”, в чиято основа е народно предание. Тя е написана през
1873 година и самата чешма, на която е кръстено произведението, съществува и се
намира в покрайнините на град Харманли.
Петко Славейков е и първият български автор на басни, като превежда и
адаптира към българската действителност чужди автори. Възрожденецът е незаменим
и със своята издателска дейност. Огромна и много важна е работата му по
списването и издаването на всички вестници, поддържали духа и волята за свобода
на българите. Негов е сатиричният вестник „Гайда“ (1863-1867 година), най-авторитетното
и широко разпространявано издание на Славейков е вестник „Македония“. Първият
му брой излиза през 1866 година. През 1872 година е спрян от властта след
публикацията на статията „Двете касти и двете власти“, а самият му издател е
арестуван. Издава двата вестника по време на престоя си в Цариград, заедно със
списанията „Читалище“ (1872 – 1873 година), „Звънчатий Глумчо“ (1873 година) и
„Костурка“ /1874 година/, първият хумористичен вестник
„Гайда“, първото списание за деца „Пчелица“, първото списание за жени „Ружица“…
Той е един от първите преводачи на Библията, преводач на Езоповите басни.
Славейков е първият новобългарски
поет-лирик, автор на стихотворения за деца, педагог и учител, фолклорист и
познавач на цялото ни народно творчество, като специално внимание отделя на
пословиците и поговорките, които събира през целия си живот. Той е изключителен общественик, дейно участва
в борбите за българска Екзархия. След Освобождението заедно с Петко Каравелов
създават Либералната партия, ненадминат
оратор. Бил е председател на Народното събрание
(1880) и министър в няколко правителства.
Едно от най-популярните произведения на Петко Славейков е поемата „Изворът на белоногата“, написана през 1873 г. Образът на Гергана е събирателен образ на българката. В него е концентрирана силата на духа ѝ, обичта ѝ към родината, към родния край, към родителите и любимия Никола, към красотата на българското село. Поемата събира всички онези неща, които Славейков е сметнал, че биха могли да обединят и събудят българския народ в дните преди последните борби за свобода.
Петко Рачов Славейков е виден общественик, поет, просветен деец, публицист, издател на едни от най-важните и четени вестници за възрожденския български народ, както преди освобождението, така и след възстановяването на българската държава.
Кирил Назъров, брой 4/2022
