четвъртък, 20 февруари 2020 г.

ГОЛЕМИЯТ АВТОР НА "СИТНИ ДРЕБНИ..." - статия от Кирил Назъров


ГОЛЕМИЯТ АВТОР на "Ситни дребни…"


140 години от рождението на Трифон Кунев


Трифон Кунев е един от най-значимите български писатели, оставил трайна диря в съкровищницата на нашата литература и публицистика. Непримирим борец за демокрация, справедливост и свобода, до края на дните си той остава верен на идеите на БЗНС.  Преследван, малтретиран, няколко пъти хвърлян в затвора и преди и след 9 септември 1944г., той никога не отстъпва от хуманните си позиции.
Роден е на 20 февруари  1880 г. в с. Ъглен, Луковитско, където завършва основно образование. Средно образование завършва в Априловската гимназия, а право - в Софийския университет.
Като офицер участва в Балканската, в Междусъюзническата и в Първата световна  войни…  Вече е възприел земеделските идеи и в лицето на БЗНС начело с Александър Стамболийски вижда „единствената възможност народът сам да излекува тежките рани от трите войни.“/цитат на Кунев/
Още през ученическите си години пише стихове. През зрялата си творческа възраст създава чудесна поезия в духа на народната песен, както и лирика.   Особено сполучливи са неговите разкази, фейлетони, статии….
Журналистическите си и литературни материали печати във вестниците „Българан“ и „Воля“, а най-активно и плодотворно е сътрудничеството му на в. „Земеделско знаме“ и „Народно земеделско знаме“.             
Трифон Кунев е избран за първи председател на Съюза на българските писатели след 9 септември 1944 г. Но… за кратко – до март 1945 г...., когато излиза от печат сборникът му „Ситни дребни като… камилчета“. В книгата си изобличава остро
властниците, които потъпкват свободата и демокрацията у нас. 
Между 1945 и 1950 г. е редактор на списание „Изкуство“, както и на официоза на БЗНС – Никола Петков вестник „Народно земеделско знаме“, където води рубриката „Ситни, дребни като камилчета“. В нея Трифон Кунев публикува редица фейлетони, в които защитава основните демократични свободи, в противовес на опитите за налагане на комунистически диктатура и тоталитарен режим в България. Неговата политическата сатира достига своя връх в една стройна поредица от коментари върху обществените процеси по онова време, чиито творчески синтез е олицетворен във фейлетон със заглавие „Имало е по-тежки времена, но по-подли никога!“.
Публицистиката на Трифон Кунев предизвиква силното недоволство на властите и лично на комунистическия вожд Георги Димитров. В своя реч на 2 юни 1946 година той подлага Кунев на остри нападки и заявява, че такива като него „трябва да отидат в архивата на историята, защото са ненужни и вредни“.  Няколко дни по-късно, на 8 юни 1946 година, Трифон Кунев е жестоко пребит в редакцията на „Народно земеделско знаме“ и е затворен в Централния софийски затвор, където без съд и присъда престоява в мъчения 138 дни, след което е освободен.
Избран е за пореден и последен път за народен представител във Великото народно събрание от БЗНС. Преди това е избиран за народен представител в периода 1920-1923 г. и 1931-1934 г.
След обесването на Никола Петков и ликвидацията на парламентарната опозиция процесът срещу Кунев е подновен и през ноември 1947 година той е осъден на 5 години затвор.
Неговата неотстъпчивост от идейните му и естетически позиции, от изконните демократични принципи стават причината литературните му и публицистични произведения да бъдат инкриминирани до началото на 90-те години на ХХ век.
Тогава по предложение на Радой Ралин той посмъртно беше реабилитиран и бе възстановено членството му в Съюза на българските писатели, от който е изключен.
Вследствие на причинените му страдания здравето на Трифон Кунев е разклатено. Той умира на 1 февруари 1954 година.

Кирил Назъров
брой 1/2020

понеделник, 10 февруари 2020 г.

ПОРТРЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ - 3 част


ПОРТРЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ

21.12.1886 – 23.08.1923

ТРЕТА ЧАТ

МИНИСТЪР НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ



По настояване на Междусъюзническата комисия в началото на 1922 г. д-р Райко Даскалов е отстранен  от заеманата длъжност, защото е неотстъпчив по въпроса за репарационния дълг и е заменен с по симпатичния на съюзниците Марко Турлаков, от крайната десница в БЗНС.
Освобождаването на Райко Даскалов като комисар по репарационните въпроси се обяснява официално със здравословното му състояние, изискващо да отиде на почивка и лечение. Всъщност, той заминава за Берлин и Виена, за да запознае тези страни с репарационния въпрос и да търси съдействие. Посещава и Париж, където се опитва да преговаря директно с Главната квартира по репарациите. При завръщането си в София прави изявления, че мисията му е успешна.
През пролетта на 1923 г., става ясно, че Марко Турлаков не е подходящ за поста си и Ал. Стамболийски лично поема проблема с репарациите. На основата на извършеното от д-р Райко Даскалов, срещу някои ангажименти в областта на външната политика, България сключва сносно споразумение за репарационния дълг, с което се постига не само намаление на репарациите, а и тригодишна отсрочка за изплащането им и подобрени условия за издължаване.
Докато е комисар по репарациите, д-р Даскалов отново сменя своя ресор в правителството. През есента на 1921 г. е убит министъра на вътрешните работи Александър Димитров от терористи на ВМРО. Убитият е един от най-преданите хора на земеделската организацията, убеден републиканец-демократ, радетел за развитието на кооперативното движение в България.
След извършените кабинетни промени през януари 1922 г.,  Райко Даскалов,  с неговите изключителни способности, компетентност  и авторитет, става министър на вътрешните работи, на народното здраве и заместник на  Ал. Стамболийски. През честите и продължителни отсъствия на премиера от страната, д-р Даскалов поема и неговите задължения.
Новатор и реформатор, винаги със свежи идеи, Райко Даскалов се заема да обнови и модернизира министерството на вътрешните работи.
Поставя въпроса за приемането на редица закони: закон за устройство на министерството на вътрешните работи, закон за полицията, закон за министерството на народното здраве и др. Счита, че стабилизиране на вътрешното положение ще се постигне чрез издигането на властта и превръщането й „ в закрилник на гражданина и неговите свободи” и установяването на демократичен ред.
Според Райко Даскалов съществен елемент за народовластието е децентрализацията на властта и той проектира закона за селските общини, окръжните съвети, за управлението на окръзите и околиите. „Общинският съвет е ос, център, около който ще се върти народовластието в България” – казва в изявление той – „Същото ще се дължи и на окръжните съвети. Те ще трябва да  бъдат издигнати до  малки парламенти… за да освободят по този начин централната власт…. От чисто локални въпроси”. Заседанията на общински-те съвети да бъдат публични, да се разгласяват с барабан, да се провеждат в празнични дни и големи зали. Идеите му за самоуправление, обаче, остават само намерения.
Замислените закони по модернизирането на Министерството на вътрешни-те работи също не се осъществяват.
Обстановката в България се усложнява, започва най-бурният и драматичен период от земеделското управление. Лавина от събития и спешни проблеми поглъщат вниманието и енергията на министъра на вътрешните работи и законотворчеството остава на заден план. Приема се само „Закон на столичната община”, в който заляга принципа за модернизиране и подобряване ръководството на разрасналата се след войните София – създават се шест районни управления в шестте района на столицата. Буржоазната опозиция убеждава царя да не го подписва, но Райко Даскалов успява да респектира монарха – пише му лично писмо, двамата се срещат и указа за утвърждаване на Закона за столичната община е подписан.
Загубилите властта партии третират земеделците като нежелани пришълци в управлението. В началото техният лозунг е: „Никакво съдействие. Нека се пържат в собственото си масло!”. От есента на 1920 г. тези партии, в съюз с ВМРО, започват да кроят планове как да си върнат властта и в една нощ да пометат земеделската „мръсна пасмина”. През 1921 г. дясната опозиция се организира и сплотява. Военният съюз и ВМРО се активизират, появява се Народният сговор, а през 1922 г. и Конституционният блок (Демократическата, Радикалната и Обединената Народно прогресивна партия). От  пролетта на 1022 г.  дясната опозиция предприема широко настъпление срещу земеделския режим, комбиниран с натиск върху царя да отстрани БЗНС от управлението.
Още първите прояви показват, че Райко Даскалов не е стандартен тип вътрешен министър и е трудно предсказуем. Добре информиран и с бързи реакции, той често изпреварва журналистическия интерес по злободневни въпроси.
Недоволни от новия фонетичен правопис и от Закона за народното просвещение, ограничаващ дейността на университетските преподаватели, академичните среди обявяват през март 1922 г. Официално, тя е подкрепена от широки културни среди и техните организации, неофициално и от Военния съюз и На-родния сговор.
Според д-р Райко Даскалов университетската стачка не е академична, а партизанска: дясната опозиция използва борческия дух на студентите за свои цели. На 11 март пред Народното събрание има митинг и полицията се готви да го разпръсне. Неочаквано се появява Райко Даскалов и нарежда на полицаите да се изтеглят. Студентите заявяват, че искат да манифестират, той разрешава и сам застава в първите редици на манифестацията. Това обърква ръководители-те на акцията: те разбират, че министърът на вътрешните работи може да се включи в планирания митинг пред Народното събрание и отклоняват манифестацията към площад „Ал Невски”. „Защо се отказвате от протестния митинг, направете го, кажете вашите искания, аз ще ви отговоря от името на правителството” – предлага Р. Даскалов. Това окончателно и непоправимо дезорганизира студентите, митингът не се провежда.
Фронтът на Софийския университет срещу правителството на БЗНС не е единствен. Налице е подозрително сближаване между врангелиската армия, настанена в България по волята на Съглашението, с някои опозиционни среди и Военния съюз. През м. февруари 1922 г. лично барон Врангел идна в България да инспектира своите войски. В печата и парламента се подема кампания за разоръжаване на врангелистите и изгонването им от страната, тъй като предс-тавляват заплаха за властта и националната независимост.
Тежестта по излизането на правителството от тази тежка ситуация се поема от Райко Даскалов. Неговото министерство решава: всички руски войскови части да внасят пари за издръжката си, тъй като депозираните са изчерпани; бързо и окончателно да се разоръжат, включително техните военни  училища на българ-ска територия; всички руски военни части да се подчиняват на българските закони и на българските граждански власти, а правителството да съдейства за завръщането им в родината.
Във връзка с разкрити документи, свидетелстващи за заговорническа дейност на врангелистите с някои опозиционни партии, на 11 май Министерския съвет решава да се екстрадират от страната всички висши руски офицери и щабове, да се контролират техните фондове за издръжка, а войниците да се разпръснат по селата. Райко Даскалов уведомява Стамболийски, който е в Генуа, че врангелистите, насърчавани от дясната опозиция, организират заговор срещу суверенитета на страната. Барон Врангел реагира със заплашителна телеграма срещу земеделското правителство, което отговаря със специално комюнике, а Райко Даскалов заявява в парламента: „ Ще бъдем съдени, ще бъде престъпление, ако не вземем мерки срещу врангелистите”.
Стига се до едно полезно за България решение на Съглашението: оръжие-то на врангелистите да се предаде на ликвидационния орган на съглашението, а техните организации и сдружения да се разтурят. Това означава, че те вече не са бойна сила, която може да се използва срещу страната и правителството. С това Райко Даскалов си спечели допълнителни антипатии и нова доза ненавист от десните опозиционни лидери.
На 27 септември 1922 г. Конституционният блок насрочва национален събор в Търново с намерение съборът да се превърне в „народна трибуна над дружбашкия режим”. Дворецът внушава на привържениците на блока да не се спират пред нищо, даже и пред въоръжени стълкновения, ако властта се противопостави на акцията им със сила. Тогава царят щял да се намеси и с помощта на армията да смени правителството на Ал. Стамболийски.
     БЗНС отговаря на блоковия събор с контра събор на същата дата и съ-щото място. Свикан е под формата на конгрес на цвеклопроизводителите и конгрес на инвалидите, старците и вдовиците от войната. Ал. Стамболийски заминава за Женева, за да присъства на заседание на Обществото на Народите (ОН), като е на мнение да се забранят и двата  събора. Според Райко Даскалов няма законно основание за такава реакция и Министерския съвет решава да се вземат мерки за избягване на стълкновения, произшествия и буйства и възлага на министър Райко Даскалов да вземе необходимите мерки за запазване на реда при „пълна негова отговорност”. Той прави изявления, че не правителството, а БЗНС ще се бори с конституционния блок.
При придвижването на блокарите и земеделците, пътуващи с влака София-Търново, между тях възникват конфликти. Блокарите се държат арогантно, презрително и предизвикателно със селяните, отправят към тях обидни думи и ругатни. В същия влак пътува и Райко Даскалов, като благодарение на неговата намеса не се стига до кървави стълкновение, но не успява да спаси брадите и мустаците на М. Маджаров, д-р. Ст. Данев, Ал. Малинов, Андрей Ляпчев и др. когато влакът спира на гара Плевен. Години по-късно, когато въпросните политици още тръбят в десния печат, че селяните са извършили издевателства на тях, самият  Ал. Малинов ще каже: „вие се оплаквате загдето ни отрязаха брадите, а те пораснаха по-буйни и по-красиви, а къде са главите на Стамболийски, на Райко и на колко много още…”
Групата на Конституционния блок не стига до Търново не поради намесата на органите на властта, а поради отпора на селяните. Те не можаха да простят на тия, които водиха убийствените войни, завършили катастрофално, не можеха да простят за убитите техни свидни чеда при Захарна фабрика и на фронтовата линия, за оставените сираци и войнишки вдовици. Земеделските колони влизат в старата столица и се събират на Марно поле.
Цялата нощ на 16 срещу 17 септември Райко Даскалов посреща делегатите от страната и е уверен в тяхната подкрепа и жертвоготовност, както по време на Владайските събития. До известна степен е разтревожен дали ще съумее да  усмири това множество, което идва с определени искания, развълнувано и ожесточено. Засечени са два камиона с оръжие и боеприпаси на блокарите, идващи от Горна Оряховица към Търново. Митингът се провежда под наслов: „Да се приложат реформите на Земеделския съюз! Да бъдат съдени виновници-те за националната катастрофа! Народните предатели да се хвърлят в Янтра!”
По първия въпрос всички са единодушни, но решения по другите два биха навредили на преговорите, които Ал. Стамболийски води в Женева. Редуват се оратори, но не могат да усмирят множеството. Всички очакват на трибуната легендата на Радомирската република Райко Даскалов. Той обещава, че ще се проведе референдум, за да се допитат до целия народ и за да не допусне по-голямо брожение, запява земеделския марш, делегатите също запяват и под строй се изтеглят от митинга.
Въпреки това, всичко сторено от него като министър на вътрешните работи поражда възражения и недоволство от страна на дясното крило в земеделския съюза, на царя, на Конституционния блок и Светия Синод. Дворецът и Светият синод предпочитат да не афишират враждебност, но блоковият печат изобилства от нападки по негов адрес. Десните партии се чувстват надхитрени и изиграни, но отделни техни дейци признават политическия усет и прозорливост на министъра, който не се е поколебал да разреши едновременно провеждане на двата събора, като с това е показал силното влияние на Земеделския съюз.
Търновските събития предизвикват ръководството на БЗНС да създаде „конна гвардия” със задача да охранява конгресите и събранията на съюза. За неин главнокомандващ е определен министъра на вътрешните работи. Опозицията отново сипе хули, като нарича командира на Оранжевата гвардия – „радомирския разбойник”
Противниците на д-р Даскалов се множат.
Обещаният от него референдумът за съдене на виновниците за националната катастрофа се провежда на 19 ноември 1922 г. по закон, гласуван от парламента. Но в печата, както и в парламента, Блоковите водачи обвиняват и клеветят Райко Даскалов, че се съюзил с комунистите, а земеделците са издига-ли „болшевишкото знаме”. Съглашенците също считат, че референдума е дело на „екстремистите около Райко Даскалов” и искат разтурянето на  Оранжевата гвардия.


статията подготви и предостави за публикуване
Живка Танчева

използвани литературни източници: проф. д. и. н. Димитрина Петрова

брой 1/2020

списание "Картини с думи и багри" брой 1/2020

gabriell-e-lit