четвъртък, 22 септември 2022 г.

23 СЕПТЕМВРИ 1947 - НОЩТА НА УЖАСА - документална статия-есе на Борис Цветанов

В ПАМЕТ НА НИКОЛА Д. ПЕТКОВ

/21 юли 1893 г. – 23 септември 1947 г./


Никола Петков по време на процеса

* * * 

Ще представя един текст на ужасите, пред който историите на Хичкок са детска игра. Още повече, че този текст отразява реални събития, твърде дълго скривани.

 

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

 

ДЖЕЛАТИНЪТ (1922-1972)

 

Главен изпълнител на смъртните присъди в Софийския централен затвор в периода март 1945 - януари 1964. Името му не фигурира сред надзирателите и служителите в затвора.

Заплата и пенсия е получавал по куриер на ЦК на БКП.

Разговарял съм с жената, която му е носела парите, но макар години след смъртта му (обеси се през 1972 г.) тя отказа да говори за него. Сподели само, че е подписала клетвена декларация да не казва размера на сумата, която му е носила. Отначало го смятала за заслужил разузнавач, а когато научила истината, поискала да напусне. Партията не разрешила.

Познавах този човек, Джелатина, в края на живота му – през 1971-1972 г. Имахме много срещи, но само на девет от тях беше сравнително адекватен за смислен разговор. Разказваше и плачеше като малко дете. Нямам право да кажа името му. Причини много, но едната, за съжаление, е лична...

Беше 50 годишен, но приличаше на грохнал столетник – побелял, брадясал, прегърбен, едва се влачеше до магазина – да купи бутилките ракия и парче салам. Пиеше 24 часа в денонощието.

Първоначално, няколко години присъдите били обесване, после – с пистолет, по различни начини, като последните били изстрел от упор.

Осъденият се завързва до неподвижност на стол, а изпълнителят стреля в тила му.

Последната му екзекуция била над Иван-Асен Христов Георгиев, който бе жертва на последния инсцениран процес в социалистическа България; той не беше шпионин на ЦРУ. Куршумът, обаче, заседнал до половината в тила, Иван-Асен извикал: „Жив съм“. Главният прокурор Иван Вачков крещи: „Така си мислиш!“ , взема пистолета от Джелатина и изпразва целия пълнител в главата на осъдения.

Джелатинът едва не припадал. Напуска стаята за екзекуции и повече не стъпва в затвора.

 

БОЯН ГЕОРГИЕВ, с прякор МЕЧКАТА (1922-1972)

 

Роден в Кюстендилско, служител в милицията от 10 септември 1944 г.,  отначало в Кюстендил, но прославил се като особено груб и жесток в разправа с фашисти (?!), изтеглен в София, назначен за надзирател бияч в Централния затвор.

Висок два метра, як като бик, над 150 кила, умъртвил собственоръчно десетки затворници, предимно членове на БЗНС, с несмъртни присъди, някои дори още следствени. За него съм чувал, че когато убил първия затворник, понеже трябвало да подпише протокол, попитал какво да пише. Началникът му махнал с ръка и рекъл: „Абе, напиши една диагноза“. И Мечката написал „умрял от диагноза“.

Бил страшилище и за служителите в затвора.

Особено близък бил с полковник Иван Горинов, заместник началник на затвора, но на по-късен етап от времето на нашия разказ. Но, читателят трябва да знае, че той е вторият мъж на известната секретарка на Тодор Живков Ангелина Горинова. Тя също била негова втора съпруга; първата била балерина. Побойник и пияница, Иван Горинов лично умъртвил десетки земеделци. Но, сега да се върнем към Боян Мечката. Той убива по особено жесток начин жена си през 1971 г, После се жени за 20 години по-млада жена.

На следващата година е застрелян от български офицер, роднина на убитата му жена.

 

ДИМИТЪР СИРАКОВ, страдалец на БЗНС (1900-1992)

 

   От юни 1923 г., когато още е студент, до септември 1961 г. е в затвора. За кратко бил емигрант преди Девети септември. Да, в затвора е прекарал почти целия си живот. Опозиционен борец за свобода и справедливост – преди Девети септември и след Девети септември затворите и концлагерите не го пречупват.

По времето, за което разказвам, е бил в Централния софийски затвор, в наказателна килия, в съседство със смъртниците.

През 1990 г. се срещнахме (познавахме се от 1983 г., когато ми разказа, че бил последният човек, видял жив майор Асен Агов, за когото написах книга, в Пловдивския окръжен затвор, преди да го изведат от там и да го застрелят на улицата, близо до гарата.

През тази 1990-та, той, с ръка на сърцето си ми каза: „Борка, аз съм щастлив, че видях края на комунизма в България, но съм безкрайно по-щастлив, че по биологически причини няма да видя това, което идва с тия, новите, според които времето е тяхно!“…

 

НИКОЛА СТОЙКОВ, прокурор от Софийския областен съд.

 

Характеризират го като такъв, който денем мрази целия свят, а вечер намразва и себе си.

 

ПЕТЪР МИХАЙЛОВ, директор на затвора.

 

Кротък човек. След екзекуцията на Ни-кола Петков напуска длъжността.

Сменен е от Таско Тасков, който е негова противоположност, заради което е началник до 1970 г.

 

ДЕЙСТВИЕ ЕДИНСТВЕНО

 

В 0:25 часа на 23 септември Димитър Сираков е изведен от килията си за разпит.

Намирал се е в Седмо отделение, на втория етаж на затвора.

Там са килиите на осъдените на смърт и на тия, за които се предполага, че ще получат смъртна присъда.

Има и килии, наричани „наказателни“ за лица, които още са следствени.

В такава килия е бил Сираков.

Минавайки край килията на Никола Петков, вижда как от там излиза с голям чук Боян Мечката.

От чука капело кръв.

Сираков погледнал в килията. Никола Петков лежал по гръб, на пода, в средата. Главата разбита, зеят пресни дълбоки рани, още тече кръв.

Надзирателите заблъскали Сираков –да върви.

Боян Мечката щастлив съобщава „благата вест“ за смъртта на Никола Петков на прокурора Никола Стойков, който е там, за да оформи екзекуцията по закон.

Скарва се на убиеца, че е прекалил, на което Мечката отвръща, че чака обещаната бутилка водка „Смирноф“.

Стойков вика по тревога официалните лица – директорът, доктора Сами Йосифов, свещеника Христо Иванов.

Обикновено присъдите се изпълняват около 4-5 часа сутринта. Сега трябва да се бърза. Дори, от недоглеждане, в протокола е записано, че присъдата е изпълнена в 1:00 часа.

Единственото вярно нещо в него..  

Точно в 1 часа надзирателите донасят на Джелатина трупа на Никола Петков.

В Мечата дупка, както е наричан тогава тунелът за изпълнение на обесванията, все още са само прокурорът и началникът на затвора.

Джелатинът се обръща към Никола Стойков: „За какво съм ви, вие сте ми свършили работата“.

Стойков: „По протокол трябва да бъде обесен... Палач, пристъпете към изпълнението на задълженията си“.

С помощта на надзирателите, трупът е окачен на въжето.

Фалшивият протокол след малко е подписан.

 

ИНФОРМАЦИЯ ЗА РАЗМИСЪЛ

 

Когато разбойникът Митьо Ганев (1900-1925) е заловен на 22 юли 1925 година, според Закона за ликвидиране на разбой-ничеството е трябвало да бъде обесен.

Но разярените полицаи и преследвачи на бърза ръка му отрязали главата.

Прокурорът побеснял, защото по закон трябвало екзекуцията да бъде на публично място.

Наредил главата да бъде защита с тел за тялото.

Така, с пришита глава, трупът е окачен на бесилка на мегдана на с. Светлина, сега Димитровградско.

 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

 

Така официално е спазена процедурата по обесването на Никола Петко.

Във фалшивия протокол се отбелязва, че осъденият не е поискал последна дума... Последната гавра...

Без никакви угризения д-р Сами Йосифов подписва, че „лицето Никола Петков е престанало да живее“, а затворническият свещеник Христо Иванов, че осъденият е взел светото причастие, като самият той стоял до бесилката до края на живота му.

По протокол бил погребан.

Никакви близки не са видели трупа.

Гробът не е означен.

19 август 2022 г.

Борис Цветанов /12 декември 1944 г. - 13 септември 2022 г./


вторник, 20 септември 2022 г.

ВЕТРЕ - стихотворение на Стефан Стамов

Вей ми, ветре, мой любим разтушник

в дни на мъка търсена утеха.

Вей, довей ми, скитнико самотник,

песента от родните полета.

 

Пак е лято, вред жетвари жънат,

минеш ли, нивя да разлюлееш,

питай ги защо във жалби тънат,

песента им скръбна да довееш…

 

Знам, народа тежко е изстрадал,

но ти по-начесто обикаляй,

та когато скърбен и печален

клюмна морен – да ме разтушваш.

 

                   Стефан Стамов

събота, 17 септември 2022 г.

ДЪЖД - поезия от Надежда Александрова Цанева

Заваля дъжд и дърветата 

закапаха.

От нагорещената 

земя се вдигна пара, 

а хората 

заприличаха 

на птици, 

които не могат 

да полетят. 

Тежат, вкопани в тротоара.

 

          Надежда Александрова Цанева


петък, 16 септември 2022 г.

СЕЛСКИ ЕСКИЗИ - поезия на Веселина Башова

***

трио овце блеят

в обора на село

чувствата ми са

с тиймбилдинг

в сенки под очите ми

 

***

жабешки кости

задвижват плътта

на ваканцията

белите ми дни

в червения клюн

 

***

голям двор

голямо куче

боята още

не засъхва

по надеждите ми

 

Веселина Башова

четвъртък, 15 септември 2022 г.

СПОКОЕН - стихотворение от Иван Селановски

ИВАН СЕЛАНОВСКИ

01.03.1931 - 14.09.2022


СПОКОЕН


И моят сетен ден във вечността ще свърши.

И леден вихър – сетно уморен;

безщадно клона на живота ми ще скърши

до дънера, безшумно повален!


Но мойта лира, знам, ще бъде дълговечна.

И вихри, нивга, няма да сломят!

Че във нея има жар, любов и скръб човечна,

че в нея има вяра – дух крилат!

 

Разголва смело мрака с тайните зловещи,

където кървав, безпощаден свят;

бе стегнал хищно във зъбчатите си клещи

на Нацията най-прекрасния й цвят.

 

Поезия такава, вярвай, не умира...

В душата нежна е камбанен звън!

Звъни, звъни... О, моя неспокойна лира,

събуждай ти, заспалите, от сън!

 

Спокоен в дните волни тленно ще изстина,

оставил свидна рожба – огнен стих!

И върху гроба ми ще никне ДЕТЕЛИНА,

че младостта – на нея посветих!


Иван Селановски

ТВОЯТ ОГНЕН СТИХ ЩЕ ЗВЪНИ ВИНАГИ, ПРИЯТЕЛЮ! И ЩЕ БУДИ ДУХОВЕТЕ НИ...
ПОКЛОН!

редакционна колегия на в. "Литературно земеделско знаме"

15.09.2022

понеделник, 12 септември 2022 г.

ЛЯТО - стихотворение на Милка Пешева

Свети лятото, задъхано

от труд и радост.

Люлее плодовете

огрени от слънце и младост.

 

Родено от звездопад и земята

го приспива тихо Луната.

Лято, превило гръб от урожай,

от синева - море до безкрай.

 

Сред слънце и узрели жита.

обичано от птици, деца…

Прегърнало благо любовта,

сбогуваме се с тебе с тъга…

  

                Милка Пешева

събота, 10 септември 2022 г.

СЕЛСКИЯТ ПАСТИР - стихотворение на Стоян Михайлов

Запомних тоз човек

с душа широка,

спокойствие и непринуден чар...

От утрото,

в познатата посока

със стадото си волен господар!

Въртеше гега

като царски жезъл –

пристъпваше след чанове и звън...

А дълъг  ямурлук,

със кант извезан,

бе къщата му – спътница навън.

Той с кучетата

се прочу далече –

като заклети бяха му бойци!

С тях

доста вълча кръв изтече –

пасяха сладко кротките овци.

Но най-дълбоко

ми в сърце остана

на тоз пастир магичния кавал...

Лежиш привечер

с мъка разпиляна,

а слушаш го с душа забогатял!

Отминаха

години оттогава,

днес в селото овцете се броят...

А тоз пастир

с кавала си остава,

на детството ми свършека изпят!

 

Стоян Михайлов 

петък, 9 септември 2022 г.

ДЪРЖАВАТА УМИРА - стихотворение на Харалан Недев

Безброй деца отгледа.

и в нощните тъми,

пред лампичката бледа,

чеизец им стъкми…

Децата днес ги няма.

Не чуй се вкъщи реч.

По таз Земя голяма

са някъде далеч…

В съсипана държава,

с изгаснала жарава,

едва животец тлей.

И този спад не спира!

Държавата умира

и гроб пред нея зей!

 

     Харалан Недев

четвъртък, 1 септември 2022 г.

200 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДОБРИ ЧИНТУЛОВ - редакционна статия

 

Роден  на 1 септември 1822 г.

Умира на 27 март 1886 г.

Добри П. Чинтулов е виден български възрожденец – поет, композитор, педагог, духовник…

Добри Чинтулов

    Наред с всеотдайната си педагогическа работа, той развива и широка обществена и културна дейност. Най-голямото му постижение и заслуга са неговите вдъхновени стихотворения-песни, които бързо се разпространяват и имат съществена роля за пробуждане на националното съзнание и копнеж за свобода у българския народ. Голяма част от тях са директен призив за бунт, за борба за национално освобождение.
    Роден е в град Сливен  през 1822 г. До 16-ата си годишнина прекарва в родния си град, където поради липса на българско, посещава местното гръцко училище. Баща му е  много беден и не е бил в състояние да издържа финансово по-нататъчното учение на будния си син. Добри Чинтулов  сам се заема с образованието си и през 1838 г. заминава за Търново да учи. Смогва да се самоиздържа едва за около шест месеца, като е и слугувал. След това заминава за Букурещ, където учи около година и половина при учителите братя Христиди. По-късно Чинтулов отива в Одеса, след като Захарий Княжески му съобщава, че руското правителство е отпуснало няколко стипендии за българите. За пътуването му спомага Димитър Диамандиев от Сливен, живеещ в Браила. Чинтулов успява да получи стипендия и за три години завършва Околийското училище в Одеса, което тогава се състояло от четири класа, по две години всеки клас. След това постъпва в семинарията, която завършва за шест години.
   През 1850 г. се връща в България. Получава много добро образование за онова време и се посвещава на педагогическа работа.  От 1850 до 1858 учителства в Сливен, след което отива в Ямбол като главен учител и учителства там до 1861 г. През 1861 г. Сливенската община го повиква  пак в Сливен, където  отново става главен учител и учителства непрекъснато до 1871 г.
   През тази година е избран от Сливен за представител в Цариград при изработването на екзархическия устав.
   След завръщането си от Цариград Чинтулов учителства още около 3 години и сам напуска учителското поприще поради проблеми със зрението.
   Умира в Сливен на 27 март 1886 година.

ЛЗЗ


вторник, 30 август 2022 г.

ВЪРВИ, СЕСТРО... - стихотворение на Маргарита Нешкова

Нашата колежка Маргарита Нешкова, редактор на вестник в. „Литературно земеделско знаме“, отпразнува своя рожден ден на 30 август.

Тя е автор на  дванадесет книги с поезия, проза и хумор: Осем китки“, „Цветен прашец“, „Хоризонти в моя сън“, „Царевичка на кръстопът“, „Съдбовни пътеки“, „Корените в мен говорят“, „Тъжният град“, „Съдби по пътя“, „Сонети“ и „Камъчета“.

Пожелаваме ѝ много здраве и вдъхновение, за да радва читателите си с нови творчески постижения.

 

ВЪРВИ, СЕСТРО…

 

Аз искам да бъда обичана,

но не на думи

скрепени с писмени знаци…

Не на хартия…

Не с обещания…

Не с лицемерни признания…

Аз искам

от жива обич

глътки да пия,

когато съм смъртно ранена,

стоплена – в зима студена.

Върви, сестро!

Злите ти думи

ще отвее топлият вятър

на моето добро пожелание.

Желая ти щастие

и попътни сполуки.

Върви, сестро!

Аз искам да бъда обичана,

но не само на думи,

а с обичта на вековния корен,

забил пръсти в недрата

на времето,

кърмил ни успешно до днес.

Чуй, сестро,

гласа на вековния лес –

на съдбите ни свещената люлка…

И върви! Върви, сестро!

Моята обич ще докосне сърцето ти.

И ти с обич ще погледнеш към мен

в съдбовния ден,

когато се съмне…

Аз искам да бъда обичана…

 

Българи, да подкрепим Република Северна Македония с обич, безусловно!

 

Маргарита Нешкова

петък, 26 август 2022 г.

99 ГОДИНИ ОТ УБИЙСТВОТО НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ - статия-репортаж на Живка Танчева

 

В ПАМЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ

Роден на 21.12.1886 г.

Убит на 26.08.1923 г.

Той не е забравен, но малко от младите хора са чували за д-р Райко Даскалов. В училище не се изучава, съвременниците му отдавна не са живи… Само пожълтелите страници на историята шумят с името му, а съвременните членове на Земеделската организация и съгражданите му грижливо пазят спомена за него.   

 

д-р Райко Даскалов

Всяка година на лобната му дата пред неговия паметник в родната Бяла  черква се събират хора, за да поднесат цветя и венци в знак на почит и признателност. 

На 26 август 1923 г., два месеца и половина след кървавия преврат, с който е свалено правителството на Ал. Стамболийски, наемен убиец от ВМРО застрелва в Прага най-големия оратор на Балканите, наричан „ораторът със златните уста”.

Селяните захвърляли сърпове и паламарки, за да чуят словото му, а то било просто, разбираемо и звънливо; галело слуха им, като песните на Орфей. На митинг, стъпил върху купчина  камъни, едно гълъбче кацва на рамото му и стои там докато си свърши речта. Всеобщ възглас се изтръгва от  народа – „А-а-а… това е поличба“! Почитателите му го боготворят, за тях той е легенда, героят от Владая, за противниците си е „злият гений“.                                                                               

Кой е всъщност д-р Райко Даскалов?

Гениален учен: философ и финансист, владеещ няколко езика, включително латински. Завършил висшето си образование с отличен в Германия,  натрупал големи всеобщи познания в берлинските библиотеки, защитил дисертация с тема „Чуждият капитал в България”, която веднага е отпечатана в тамошната преса, за която получава докторско звание. Имал е възможност да остане и работи в Германия, но се завръща в България, за да приложи на дело всичко, което е научил в чужбина. И в продължение на пет години го прави неуморно.

И този 26 август събра в Бяла черква млади и стари пред паметника му.

Пред паметника на д-р Райко Даскалов в гр. Бяла черква, 26.08.2022 г.

И тази година с цветя и минута мълчание почетохме паметта му, спомнихме си и напомнихме делото му, живота му, мечтите му…

Живка Танчева

неделя, 21 август 2022 г.

120 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ - статия на Стефан Коларов

 

Роден на 21 август 1902 г.

Умира на 14 декември1972 г.

 

Ангел Каралийчев

ВЪЛШЕБНИК НА БЪЛГАРСКАТА ПРИКАЗКА


    Той е роден на 21 август, през 1902 г. в с. Стражица, Горнооряховско, тогава Княжество България.

    Няма българско дете, което да не е отраснало с неговите приказки. Негова е мисълта, че с децата трябва да се разговаря умно и сериозно…

    Ангел Каралийчев пише разкази, пътеписи, приказки, както и авторизирани приказки и легенди от българския и чуждестранния фолклор. Автор е на книгите с разкази „Ръж“ (1924), „Жълтици“ (1925), „Имане“ (1927), „Сребърна ръкойка“ (1935), както и на 15 книги за деца и юноши: „Приказен свят“ (1929), „Ането“ (1938), „Тошко Африкански“ (1940), „Житената питка“ (1948) и др. Неговите шедьоври "Росенският камен мост", диптиха "Сватбата на Момчила" и "Лъжовен свят", произведенията му за деца и юноши се приемат с охота от деца, от млади и стари хора, защото Каралийчев е вълшебник на словото - благо, топло, завладяващо. Неговите старци - баби и дядовци, излъчват някакво неповторимо обаяние. Младите му и силни герои завладяват с емоционалното богатство на мисли и чувства. Децата му изразяват онова, което писателят е изпитвал, докато ги е пресъздавал, защото той загубва двете си деца невръстни.

    Каралийчев започва своя творчески път със сборника "Ръж", заедно с Асен Разцветников, който издава стихосбирката "Жертвени клади", и с Никола Фурнаджиев, който дебютира с "Пролетен вятър". Литературният критик и издател, редактор на сп. "Нов път" Георги Бакалов (1873-1939) ги привлича за сътрудници и насърчава техните творчески дирения след кървавите събития през Септември 1923. Като млад литературен критик Георги Цанев дава първите сериозни оценки за своите приятели и автори, които цени..

    Въпреки изминалите години, творчеството на Ангел Каралийчев носи онова обаяние на словото, което само роденият самобитен талант може да му даде. Всеки, които разгърне неговите книги, ще запази свежестта на изображението и емоционалната действеност на преживяванията на неговите любими герои. Това зависи от този, който разказва, от неговата наблюдателност, въображение, чувство за мярка, образна реч и т.н. Ето защо към хората, които умеят да разказват, се отнасяме с повишен интерес, с очакване не само да научим нещо, но и да преживеем нещо. Така е и в живота, така е и в литературата. Един такъв сладкодумен разказвач е писателят Ангел Каралийчев – известен български писател, който е написал много приказки и разкази за деца.

   Умира на 14 декември 1972 г. в София. Покланяме се пред теб, любими писателю!

Стефан Коларов

неделя, 14 август 2022 г.

ПОМИРЕНИЕ ИЛИ ПРИМИРЕНИЕ - стихотворение на Мирчо Момчилов

По телевизии, в ефир,

отвред звучи молебен

за помирение, за мир.

Кому е най-потребен?

 

Белязал ни за врагове,

обрулил ни до шушка,

за мир лукаво ни зове

крадлив болгарбратушка.

 

Не виждам как по даден знак

ще продължим живота

без ропот, примирени, в крак

с крадеца на имота.

 

          Мирчо Момчилов

петък, 15 юли 2022 г.

АТАНАС РАЙКОВ НА 90 ГОДИНИ - биография и стихотворение от Атанас Райков

Поетът-земеделец, николапетковистът Атанас Райков навърши 90 години. Честито! Той е роден в село Тюркмен, Пловдивско. За нелегална антикомунистическа дейност е осъден на 15-се години затвор и от 1952 до излизането си на свобода преминава през затворите в Пловдив, Шумен, София, Пазарджик, Ловеч, в лагера на Белене – остров Персин.

Като молим за извинение за допуснатата грешка в миналия брой на Литературно земеделско знаме, изказваме на г-н Райков най-искрени пожелания за крепко здраве, дълголетие, бодър дух и вдъхновение за ново творчество!

 

АРЕСТУВАНЕ

 

Нощ се спусна в моя роден край –

тъжна, настръхнала и тъмна.

Майка ми в предчувствие ридай… 

Аз при нея няма да осъмна.

 

Вратата с трясък се отвори.

С тел ръждива свързаха ръцете.

Палачът злобно нещо промърмори.

А чух да казва мама със сърцето: !

 

Помни Българията, сине

Помни и бащината къща.

Бориш ли се – няма да загинеш!

Ти при мене вечно ще се връщаш!“

 

                          Атанас Райков

петък, 1 юли 2022 г.

ЩУРЕЦ - стихотворение на Пенко Керемидчиев

Затъжиш ли за песен,

затъжиш ли за мен,

потърси ме в тревата,

в мрака люшнат от мен.

Ще усетиш нивята

как размятат коси

и подемат живота

с песента на щурци.

Славей песен подхваща

бръмва тихо пчела,

ехо в миг ги препраща

към жетварки, стада…

Вечер, щом ме дочуят

екват песни и звън.

С песни стават и лягат…

Колко сладък си, сън!

Утре пак ще са първи

и на път, и на труд.

Ще им пее щурчето,

ще ги люшка във скут…

 

   Пенко Керемидчиев

петък, 28 януари 2022 г.

ЗОВ - стихотворение от Илия Василев

90 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ИЛИЯ ВАСИЛЕВ

Роден е през 1932 г. в. Опълченец, Чирпанско. Основно образовани получава в родното си село, а  средно завършва в Пловдив.  Членува в Съюза на писателите земеделци от самото му учредяване. Започва да пише стихове като ученик.  Още от тогава усеща селските неволи и у него се пробужда дух за справедливост и бунт  срещу неправдите. Това е и причината  през 1953 г. да бъде осъден на 7 години лишаване от свобода заради “конспиративна дейност”. Преминава през ада на затворите в Пловдив, Шумен, остров Персин, Пазарджик.  Затворническите години не убиват духа му да работа за БЗНС. Той е неумолим в организационната си дейност.  Сред своите съмишленици е известен с псевдонима Апостола. До края на живота си работи и живее в гр. Пловдив.

                   /Бележка ред.  Маргарита Дукова/                                

ЗОВ

 

Къде са песните ни волногласни

из българските друми и поля.

Къде са и певците сладкогласни?

Къде сте вие, борбени чеда?

 

Не сме ли ние синове достойни

за смели битки, за красива смърт?

Вървели сме без страх в редици бойни.

Умирали сме със открита гръд!

 

Кънти в душата Бълканджия Йово!

Гърми в сърцето Ботевият глас! –

Човек се ражда за доброто слово.

Над истината няма земна власт.

 

И нека пак нивята се люлеят

от песните на български моми!

И нека пак душите ни да греят

над чакащи и плачещи земи!

 

Повдигай, брате, морното си чело!

Събуждай се от сън, народе мой!

Зове ни пак велико, славно дело!

Напред без страх в решителен двубой!

        

               Илия Василев

вторник, 11 януари 2022 г.

РОДИНО МОЯ - стихотворение на Пенко Керемидчиев

Роден е в гр. Панагюрище на 11 януари 1927 г. Завършил е българска филология във СУ “Св. Климент Охридски”. Член е Съюза на писателите земеделци от самота учредяване. През 1949 г. е осъден на доживотен строг тъмничен затвор. В затвора прекарва 10 г. и 4 месеца.

Преподавал е български език и литература в Девин, Сопот, Калофер, Копривщица, Раковски. Негови произведения са били печатани в много регионални и национални периодични издания.

Разбирането му за поезията е, че тя трябва да служи на човека, като изразява неговите мисли и чувства, за да го възвиси нравствено и духовно.

Пенко Керемидчиев е автор на стихосбирките "Откраднато слънце" (1994 г.), „Разпятие” (1998 г.) „Непокорена летопис” (1998 г.), „Пронизана душа” (2000 г.), „Изстрадано време” (2002 г.), „Венец от живи рани” (2004 г.), „Видения”, (2006 г.), „Недосънувани блянове”, (2012 г.), „По-приказна от приказка” (2013 г.) и „Песента на щурчето” (2018 г.).


РОДИНО МОЯ, как да те позная,

настръхнала от злоба, алчност, власт?

По-бедна си била, но благодушна, зная,

загрижена за ближен, майчин глас.

 

И имаше цял свят! Идеал  борбата!

И не продаде никога честта!

От твоята любов запяваше земята,

а спомнеше ли Левски, кипваше кръвта!

Какво сега да любим, несретници в нощта,

със тия мрачни мисли, съмнения в гръдта?

С величие се кичат държавните мъже,

а взреш ли се в делата – мирис на въже!

И ти търпиш, Родино, подгъваш колене

пред тая паплач алчна на твоите рамене.

Измряха ли мъжете, що носят Ботев дух,

или от страх и леност са слепи и без слух?

 

Сбери кураж, Родино, кривака с гняв хвани

и глутницата дива във дън земя прати!

Империята вчера разклати с вик: “На нож!

За свои и за чужди ти имаш, майко, мощ!

                

Пенко Керимидчиев