събота, 25 февруари 2017 г.

МИГ - стихотворение от НАДЕЖДА ЦАНЕВА

МИГ
 
Мигът, във който мисълта ти
до моята се спря –
умря.
Във вечност се превърна...и ти,
макар че с мене тръгна,
не си до мен сега.
 
***
Искам да разговарям с теб –
мислено, разбира се.
Защото дори и в един град,
ние не се намираме,
дори и в един дом се
разминаваме
и не се откриваме.

Надежда Цанева, ЛЗЗ бр. 1/2017

петък, 24 февруари 2017 г.

БЕЗСМЪРТИЕТО - стихотворение от ПЕТКО ОГОЙСКИ

БЕЗСМЪРТИЕТО

Все тази жажда и свещен нагон
ме води към върха предречен,
на който в храма – Пантеон
по някакъв закон предвечен
пребъдват вече вековете,
безсмъртно смъртни богове...

Затуй превърнах тялото
в „превозно средство на духа”,
далеко вече е началото,
но – по-далече е върха...

И пак нагоре литва мисълта ми...
Но – там белеят кости и чернеят ями,
а в твърдите – за паметник – скали,
очакват гладни баладичните орли!..

Петко Огойски, ЛЗЗ бр. 1/2017

вторник, 21 февруари 2017 г.

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК - стихотворение от ЖИВКА ТАНЧЕВА

Не мога родния език да не обичам,
не мога да го заменя със друг.
Как мога с чужди думи мама да наричам
и да говоря поетично с тях.


На него съм се учила да сричам,
съзвучията дивни да редя,
във живия му ритъм багрите усетих
и детските си песнички изпях.
 
На тоз език аз бойки стихове изказах,
творбите на класиците четях,
народните умотворения изучих
и много святи истини разбрах.
 
Слухът ми доловили чужди думи
сред звуците на родната ни реч,
на бунт душата ми въстава
срещу чуждиците във родната ни реч!
 
Не мога родния език да не обичам
не мога да го заменя със друг,
не мога чужди думи в него да изричам,
не мога да не го опазя чист!
 
Живка Танчева, ЛЗЗ бр. 1/2017

понеделник, 20 февруари 2017 г.

ВЪЗПОМЕНАНИЕ ЗА ЛЕВСКИ - стихотворение от ЖИВКА ТАНЧЕВА

ВЪЗПОМЕНАНИЕ ЗА ЛЕВСКИ

Когато февруари сняг натрупа
и бурята реве със злост навън,
рисува зимата картина -
бесилка с български безсмъртен син.

Зачуден спира вятърът и гледа,
не трепват ясните очи,
България изтръпнала и бледа,
в робия тъне, пъшка и мълчи.


Докога Родино, ще очакваш 
нов Дякон в теб да се роди?
Не е ли време ти да се запретнеш
и вместо един, с хиляди да ги родиш!

Години - вечност, винаги през февруари,
през фъртуни, бури, зимни студове,
като ехо от планинските върхари
за Свободата слиза Левски да умре!

Живка Танчева

неделя, 19 февруари 2017 г.

С ЛИЦЕ КЪМ АПОСТОЛА - сонет от ХАрАЛАН НЕДЕВ

С ЛИЦЕ КЪМ АПОСТОЛА
сонетен триптих


I
Ний носим в гърдите си светлата вяра,
която си носил на времето ти
с оная свещичка коят` не догаря
и нейният пламък навеки пламти.

 
Тоз пламък запален във мрака вековен,
тоз пламък затрепкал с безбройни искри
по пътя ти страшен със дух неспокоен,
по който си палил бунтовни зари.

 
И лошо, че робство отново ни плаши,
робство, надвиснало страшно над нас -
робия от изроди чужди и наши,

 
потъпкали твоя безсмъртен завет!
Но идва моментът на мощния глас,
със който народът ще тръгне напред.

 
II
И буря ще ревне със сила могъща,
и клони ще кърши, препречили път;
ще стресне смълчаните старите къщи,
в които герои в забвение спят.

 
И сила навред ще възкръсне голяма -
духът ще възкръсне на славния род,
пострадал от подла и грозна измама - 
измъчен във свойта родина народ.


Затуй си ни нужен, Апостоле святи,
затуй ни е нужен духът ти велик,
със който законно в затвора да прати
 
роякът продажен и долната смет
и всеки безродник, и всеки мръсник -
крадците безбройни - апаши безчет.

 
III
ДА! Време е вече за истинска будност,
да станем от този безпаметен сън,
макар и със мъки и с адската трудност
камбана да екне със мощния звън.


И слънце да грейне в небето ни родно,
и Правда Човешка навред да цари;
просторът сияен да диша свободно;
във въздух пречистен Любов да гори.

И буден тогава, Апостоле свиден,
народът ще брани сам своята чест,
изчистил и присмех и гаври обидни,

които търпял е по своя адрес.
Народът ще каже в съдбовния час
тук своята воля със Български глас!

17.02.2017 г., Харалан Недев, ЛЗЗ бр. 1/2017 г.

събота, 18 февруари 2017 г.

ВАСИЛ ЛЕВСКИ - стихотворение от ВАСИЛ КАЛФОВ

ВАСИЛ ЛЕВСКИ
 
„За чиста и свята република”
 
Знам, че ти завиждат, Дяконе,
че имаш слава... сред вълци...
За тайни срещи в Едрене
и с Букурещките борци.
 
Живя между простосмъртни
без име и без тескере.
Сега си всред безсмъртни
и твоят подвиг не умре!
 
Онзи прескок над плета;
край Къкрина – покъртен,
беше крачка към смъртта,
но направи те безсмъртен.
 
Днес, хората са публика!
Сироти! Без цел и без Бог!
Де е твоята Република,
дето... ти беше Пророк!
 
Толкова години крача
все по същата земя...
Някога от болка плача.
Псувам, грача и виня!
 
Бил си днес сред Боговете?
От дядо ми това го знам.
Нека помнят синовете –
не ще те никога предам!

Васил Калфов, ЛЗЗ, бр. 1/2017 г.

събота, 4 февруари 2017 г.

ЕДНА ЗАКЪСНЯЛА СРЕЩА - рецензия за поезията на ПЕНКО КЕРЕМИДЧИЕВ от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

ЕДНА ЗАКЪСНЯЛА СРЕЩА...
В края на януари т. г. получих един чудесен подарък – две стихосбирки на Пенко Керемидчиев - „Недосънувани блянове”, изд. "Богианна", Панагюрище, 2012 г. и „По-приказна от приказка”, изд. "СД Раум", Панагюрище, 2013 г.
Когато ги прочетох, на един дъх, вече знаех, че това е не просто подарък за духа на читателя, но и едно ново докосване до непознати, неподозирани кътчета от богатата духовност на автора.
Ласкаех се, че познавам творчеството на Пенко Керемидчиев. Познавах неговия изящен, строен стих, пропит с патриотизъм и гражданска доблест, с дълбоко разбиране за прекрасното в природата и човека, за нравствения полет и трансцедентното потапяне в изначалните морални ценности и категории на християн-демократическата традиция и земеделската идеология.  Поезия, която оставя впечатление за монументалност и тържественост, която е подтик към преклонение и възвисяване. И, макар че и в по-ранните стихосбирки на Керемидчиев да не липсват лирични творби, посветени на близки и любими на поета хора, то основното звучене остава одическо, а персонажите, изваяни от авторовото слово са предимно знакови личности от нашата история и литература /Александър Стамболийски, Никола Петков, Левски, Паисий, Дебелянов и др./
Ето защо закъснялата ми среща с последните издадени до момента книги на Пенко Керемидчиев, ме завари неподготвена за поредната ми среща с него:
Търси ме в звездните предели.
Търси ме в хоризонта чист,
там, дето сребърни къдели
се къпят в ангелската вис. /”Досънувай”, „Недосънувани блянове”/
Или:
Глава ще сложа в меката ти длан,
ще се отпусна и ще помечтая,
припомняйки си дивния ти стан –
минутите на шеметна омая... /”Лятна вечер”, „Недосънувани блянове”/
И в онзи свят аз искам да си с мен,
така на роза цялата ухаеш. /„Копнеж”, „По-приказна от приказка”/
Да продължавам ли? Не бих могла – това би ме довело дотам, да цитирам целите стихосбирки.
Тези стихове нямат нужда от дисекцията на литературоведа, нямат нужда да бъдат броени сричките им, да бъдат търсени римите им, да бъдат класифицирани и диагностицирани. Те пеят и тяхната песен ни понася сред звездните предели и ни шепти за мигове на шеметна омая. Те внушават – любов и блян, страст и сън и недосънуваната приказка на земните ни дни... Когато четем поезията на Пенко Керемидчиев, затворена между кориците на най-новите му стихосбирки, усещаме живота – пулсиращ, увличащ, изтичащ, но истински, плътен, като тъгата и хляба, като горчивата жажда и същността на битието:
Когато мен не ще ме вече има,
ти пак, Живот, наздравица вдигни!
Без тебе, без Родина, без любима,
с петите чак усещам, че горчи... /”Живот, бъди!”, „По-приказна от приказка”/
Но ще сгреша, ако кажа, че в „Недосънувани блянове” и „По-приказна от приказка” Пенко Керемидчиев е друг. Друг е ароматът на подправките, но хлябът на неговата творческа същност е същия – дори в новата, изострена лиричност и чувствителност, стоманата на неговата гражданска позиция свисти:
Една девойка дивно любородна
на знамето извайва лъв за скок. /”Знаменоската”, „По-приказна от приказка”/
      Туптят сърца изпод гранита,
вериги тягостно дрънчат.
Луна изгряла – жълта пита –
отмерва дълъг, страшен път. /”Заточеници”, „По-приказна от приказка”/
И не на последно място – магията на неговата неповторима, бих казала - натуралистична образност.
И преди да завърша този кратък обзор, не мога да не спомена и един цикъл стихотворения, посветени на Израел и еврейския народ, които, лично за мен са знакови, изключителни творби, не толкова с художествените си качества /в това отношение Яворов остава ненадминат в нашата литература/, колкото с гражданската си пълнокръвност и с авторовия усет за необходимост, дори за неотложност – темата за другостта и толерантността отново ярко и категорично да бъде поставена в дневния ред на обществото ни – все по-озъбено, все по-ксенофобски настроено и неготово да приеме необходимия космополитизъм на съвременната епоха.
В края на своето девето десетилетие, Пенко Керемидчиев показва завидно млад, готов да откликва на новото в обществените нагласи дух, показва и една чувствителност, незабравила незавяхващия аромат на любовта и шемета на кръвта.
 
Габриела Цанева, ЛЗЗ, бр. 1/2017 г.