вторник, 31 март 2020 г.

ИЗПОВЕД - стихотворение от Иван Селановски

ИЗПОВЕД


На съпругата ми

Не бе щастлива ти със мене,
нерадостно във грижите дете.
Люля ни в люлка – бурно време
и в мрежата – животът що плете!

А дните ни сурови бяха
с надежди голи в тоя тъжен час.
Мечти в неволи изгоряха,
една любов остана между нас!

Целувам ти ръката, мила.
Опора златокрила бе ми ти.
И дом със мен, с дечица свила,
дарила ни с неземни красоти!

А днес среброто по косата
разлива блясък – огнени лъчи.
Сияй сърдечност непозната.
О, спри! Поклон. Минутка замълчи…

И нека изповед свещена
на връзката ни е свещен печат.
Бъди во век благословена
ЖЕНА със българския дух крилат!

Иван Селановски
брой 1/2020

събота, 28 март 2020 г.

ШЕПА ЗЕМЯ – разказ от Гергана Христова

ШЕПА ЗЕМЯ – разказ от Гергана Христова
      

Тихо беше, смълчано. Нищо, че работно време, тая нива най-последна диреа. Тука за сеитба сбираа, че най-стаяше. Друг сега никой немаше. Само жетварки тънко пееха, а наоколо, жито, жито като море и лъха на хлеб, печен, златен и топъл.
Златан се наведе и загреба в шепата си, колкото се хвана земя. Черна беше, плодородна. Каквото боднеш, все ставаше. Като припечеха горещниците, се пукаше на големи буци, тежки като злато. Като я напоеше дъжд, ставаше мазна и лъхаше сладко, на живот. Стисна я в ръката си с колкото сила има, на прах да стане и я посипа край него си. Хубава земя беше. Тая година берекетлия излезе. Роди се от всичко по много. А житото едро, класовете подгънали се до чернозема, като поклон пред майчица.
Всичко имаше Златан. И къща голяма, и земя, и жито и що се сетиш. И здрав беше и неговите живи и здрави. И пак мъка му беше. Стиснала се душата у шепа, тая същата, къде земята сбра у нея си. Майка му се му викаше, че роден е с късмет. Златно име му дала щото с коса като зрело жито се родил, като със злато изсипано по него. И още нарекла го, златен да му е живота. Се тъй говореше, че ще се наредят нещата, нали с късмет е… да му укроти мъката гледаше. А тя и нейна беше, като чадото ѝ вехнеше, и тя побелеваше.
Загледа се Златан, доде поглед стигаше ниви, жито свело глава, морно и чак най в далекото линия – под нея зрело жълто, над нея прозрачно синьо. На тая нива я за пръв път виде – мъката му. Дошла беше Зорица да му работи с нейните. Ако и да я печеше слънце цел ден, бела оставаше. Лицето и под кърпата цялото радост. На ушето макове турила – огин запален, жарава. Кога дишаше от песен, не знаеше, а глас ли, славей ли, ама като викнеше чак до оная линия в най-далекото се чуеше. Некой път като поточе игриво, други пъти, като река мътна, или трева шъпнеща. Да ти затрепере душата. Все първа беше, и сака че с житото, и земята си хортуваше. А как стъпаше… тревка се не сгазваше.
Сърце му тупна на Златан, та подскочи и се свре некъде в краката ѝ. А непокорен беше. Що моми беше гонил и ни една не взимаше. А хубав беше, като млад дъб и всички от далеко го разпознаваха. Немаше мома да не беше остайла очи в него. Тая го не погледна. Ни на пари поглед обръщаше, нищо че немаха, ни на молби вера ловеше и на клетви. Златан и яден, и лют като хала при нея ходи, и тих… нищо. Накрая рече му църква да дигне, като изгрева слънцето, пред иконите да се кланя. Като залезва, пак. По обед целата вътре да грее. Като я дигне, тогаз ще му пристане и в нея ще се венчаят.
Пощури се Златан дорде майстор намери, тъй баш да я вдигне, ама намери го. Кога, къде края беше градежа, майка и рече дом да седи, по нивите да не оди. Ква е бела и убава, ще я ожари, коприва, ще я опали огин… ще вземе да погрознее. Остана Зорица покрай печката, гозба да прави, да премете, ма и тука много да се не сили, ръце да си не троши. От неко ден взе да отпада. Мина се не мина, на постеля остана. Златан доктори праща, илачи, билки, врачки, баячки… Зорица, ни по-зле, ни по-добре.
Две зими от как ветровете обикаляха къщата ѝ. Тя из под чергата ги слушаше. Църквата с камбаня вече народ сбираше, тя още не влизала вътре. Останала беше само белата ѝ кожа по нея и очите, мътни. Викаха му старите и на Златан и Зорините, друга да си дири, тая дом нема да му грее. Той не даде да се доиздумат, ни повече уста да отворат. Друга не видеше и не знаеше. Ни му седенки беха, ни кръчми с другари. Вечер одеше до постелята ѝ, па и думаше, кога житото у земята повили, кога снег го покрил… е на баба комшийската петела, чужди кокошки гонил… котката три ги окотила, у зимника ги скрила…. Тя мълчеше….
И сношка, пак до нея седна да приказва. За църквата… как слънцето пред иконите пада, а по обед е зарево вътре. Шарени стъкла беха сложили…
 – Кое време сме, Златане – чу се гласа ѝ тих.
Трепна той:
– По жътва сме… по това, дека те за пръв път видех.
– Гледам те, две годин, се до глава ми седиш. Други моми нема ли?
– Не знам други… Една знам при нея доадам…
– Ако ти реча, до нивата иди утре, шъпа земя ми донес… да я надъхам… да я усета… – гласа ѝ угасна.
– Що приказваш Зорице – сепна се, тя завърте очи, като чернозема по него, та го прободе- кола земя щи донеса, щом сакаш… – черните се укротиха. Дече ли сега чак го видеха. И зрелото жито, златно у косата му, и как се у зениците ѝ диреше… Видеха го, та се укротиха.
Сега стоеше край нивата, тая същата, за земя дошел. Клекна пред нея, колена подпре, като пред майчица, па гребна колко можа. Така го крепи у ръка, доде до тех не стигна. Зорица извърна къде него глава, пресегна ръка та стисна, а бучици се свлекоа помежду пръстите ѝ.
Така заспа, стиснала шъпа земя. Колко луни, ден из ден и носеше, не броеше. За друго не мислеше, за шъпа земя само. У село викаа, кола земя превлече, нивата у тех навлече. Зорица с пълна шъпа заспиваше.
– На живо мерише- викаше.
Познаваше кога е от дъжд росена, кога от огин небесен палена. А очите и, черните ден из ден по бистри гледаха. Взе да става, у градинчето да оди, да го дири, ако се по пътя забави.
Една заран тръгнал беше да види спи ли житото или кокичетата са го дигнали. Коги от село излезна, песен го дръпи, та го повлече. Зорица, насред нивата, седи и пее.
– Що дириш, тука… – Златан се сбръка
– Тука съм жива, тука – тури ръце у чернозема и пак запе, а линията у най- далекото притрепера.
Извор дече ли избликна насред житото….Остай я да са напее, да усети и тя земята, и земята нея. Да си вземе шъпата. Венчаха се у заревото по обед, а камбаня на празник биеше. Две деца му роди и двете на нивата. Цел живот викаше: „Една шъпа земя му требва на човек, Златане, една, да я усети, да си похортуват, неговата си шъпа. Земеш ли му я, ни жив, ни умрел. Шъпа земя сме всинца.“
И се тураше под възглавето „да ми дъха“- дечели го изпеваше…
Така си и отиде, на нивата. Там я погребаха. Златан ден из ден ходеше – „при шъпата ми“ – думаше.
Подир малко… и него там…. На година над тех макове са чръвнаха дече ли огин запален, жарава. Син им се викаше за тая нива „на шъпа земя отвадам“. А нива беше… до най- далекото, до линията. Гледаш, гледаш, та поглед ти се затрие, като изпадала измежду пръстите земя, една шепа.

© Гергана Христова
брой 1/2020

сряда, 18 март 2020 г.

ОРИСИЯТА НА СЕЛЯКА - творчески портрет от д-р Красимира Узунова и д-р Веселина Узунова

ОРИСИЯТА НА СЕЛЯКА - творчески портрет на Теню Янчев


Дългият живот между поезията и неугасващият плам на един земеделец




           На стола пред мен е седнал усмихнат възрастен, но запазен мъж. Облечен е в костюм и хубаво палто. В очите му грее живо огънчето на все още будния му ум, а една полуусмивка трепти на устните му. В ръцете си носи тефтер със свои авторски стихове. Казва, че пише, когато не може да заспи. Бай Теню от Книжовник е готов да разказва за своя живот и повече за своето битие на земеделец-николапетковист. Затова съм го поканила и той е дошъл при мен със своите спомени, със своята болка, но и горд, че е съхранил земеделския си дух вече 9 десетилетия. Отварям тефтера на случайна страница и зачитам първите няколко стиха, подписани с псевдонима Хантен:



ПРОСТО ЖЕЛАНИЕ




Аз искам да живея на земята,

тъй както расте зелената трева.

В живота краткотраен на росата

дълголетие да уловя.



На всеки да помогна по човешки.

Болката на другия да разбера.

Когато и на мене ми е тежко,

на близък да се доверя.



           Започва малко притеснен и скован, като на разпит: “Роден съм на 6 септември 1930 г. в с. Книжовник в средно земеделско семейство. Моите родители владеят и обработват 150 дка  земя. В нашия край такива семейства се определят като средни стопани…” Слушам с удоволствие разказа на бай Теню. Постепенно той се успокоява и започва да си спомня за своето семейство и  род.

       До 1906 година селото носи името Idebik. На турски думата означава върба, но името е взето от староперсийската ide – книжнина. В село Книжовник населението изповядва християнство. В центъра на селото се намира и местната църква. В началото на ХХ в. в с. Идебик, преименувано през 1906 г. на Книжовник, живее Теню Янчев - ханджията. С буен нрав и предприемчив дух, той се занимава с търговия. Има и свой хан, където върти търговските си дела. През късните години на своя живот дядо Теню е разказвал охотно за преживелиците си, но кой ти се е сещал тогава да помни и записва тези истории.  Бай Теню помни добре дядо си и в мерена реч увековечава своите опити да разбере чувствата си към него:



ДЯДО




Дядо пиеше гроздова ракия,

на бавни и едри глътки,

и ставаше все по-намръщен.

Очите му пущаха пламък.



Излизаше после на двора,

сечеше дърва за оргев.

Сечеше ги с някаква злоба,

сякаш отсича глави…



    Спомня си с тъга за живота на село – за плодородната земя, огромните стада и за уханните селски вечери. На родното село с любов бай Теню посвещава много поезия:



Всяка вечер по стръмните друмища

слизат бавно звънливи стада.

Запустяват гори и кърища

и притихват в вечерна тъма.



По прозорците на моята стая

капе бавно вечерен дъждец.

Навън край пътя минава

и засвирва безгрижно щурец.



     Семейството на дядо Теню  е било голямо. Със съпругата си отглеждат четири деца. Първородният син е Янчо Тенев – баща на моя събеседник. Той обаче за разлика от своя баща отглежда две деца. Бай Теньо разказва за първите си спомени: ” Помня от 6-годишен живота на село. Завърших прогимназията в село през 1944 г.” С д-р Сованджиев, негов връстник и съученик и съселянин  идват в града, за да се запишат заедно с други момчета от Хасково в гимназията…

„Земеделците в с. Книжовник активно пропагандират земеделската идея, като организират в селото вечеринки. Аз съм малък, но Георги Стайков ме натоварва да изнеса реферат. Постепенно опозицията в Хасковския регион се организира и надига. През 1945 г. си спомням организиран многолюден митинг в Еврейския парк в Хасково. На него присъстват Борис Бумбаров и Петър Сърбински, който е секретар на ЗМС.  На митинга присъстват представители дошли от цялата Хасковска околия с каруци и развяват знамена…

              В 1946 г. с Делка Тенева и други активни земеделци  се събираме в селото на седенки. Тя казва- аз ще ушия знаме. И като ни подгониха комунистите, аз от страх го зазидах в стената до 1989 г.”

               Младите земсисти, като бай Теню все още не подозират, че новата комунистическа власт не само ще ги преследва, но и ще изземе земите, добитъка и инвентара им.



Комунизмът дойде от вън насила,

наложи страха, лъжата, терора.

Половин век виси въже на бесило,

за да плаши непокорните хора.



      Особено остра борба между земсистите и ремсисти течеше в гимназията след обесването на Никола Петков през 1947 г.- продължава бай Теню.- Ние бяхме 6 паралелки. Нашата класна стая беше в избата. Винаги имахме спорове с ремсистите. Регионът общо взето се делеше така – на запад от Хасково, селата Гарваново, Татарево и другите имаше повече привърженици на РМС, а в селата на изток и юг – Брод, Узунджово и другите имаше повече ученици – привърженици на ЗМС. Непрекъснато избухваха големи разправии. Ние защитавахме правото на частната собственост и земеделско управление, а ремсистите проповядваха  за обединяване на земята. Помагахме тайно на земеделски стопани, които са пратени в концлагерите.

  …Моето семейство беше последно останало извън сформираното ТКЗС до 1956 г. Дядо ми много пъти  биваше арестуван и насилван, за да влезе в кооператива. Последният път през 1956 г., когато го арестуват и го държат 4 месеца в ареста в мазето, до колене във вода. Той беше 66-годишен - як 100-килограмов човек, но когато се върна беше станал 50 килограма. Разпитвал го е Делчо Шопа - известен хасковски комунист.  Когато го пуснаха, изтормозен, той махна с ръка и рече - записвайте се в ТКСЗ…“

Бай Теню приключва разказа си и насълзените му очи ни посочват знамето на дружбата, което подарява на музея: „Ей за тая идея бяхме готови да умрем.” А откакто съпругата му се спомина през 2000 г., бай Теню премисля миналото и в безсънните си нощи реди стих след стих:



НЕ МИ СЕ СПИ




Дъждовна нощ, а вънка лудо

дъждът по плочките плющи.

В тази нощ съм още буден.

Не идва сън, не ми се спи.

Седя в затоплената стая,

леглото кани ме и чака.

Времето лети с минути,

часовникът до мене трака.

Очи затварям, а пред мене – две очи

с цвета на сините простори.

В гърдите пламъче трепти,

Тя каза снощи, че ме люби

и тъй не ми се спи.



              На починалата си съпруга бай Теню записва най-тъжните редове на самота и разкаяние. Често тя оживява в сънищата му за миг и пак е до него – красива и мълчалива, точно каквато я помни. В десетките стихове, които той  посвещава на най-близкия човек се редуват удоволствие, болка и признателност, сякаш продължава да доказва своята неизмерима любов: „моя хубава старице, влюбен съм във теб!” А романтичната, неостаряваща и търсеща душа на 90 годишния бай Теню вдъхновява отговорите на твърде сложните въпроси за живота, любовта и смъртта: 



САМ


/6 април – Благовещение, 10 години от смъртта й/



На гробищата бях – пълна тишина.

Като че ли някъде нещо се спори,

а само моята жена

не иска да ми проговори.



Дали не плащам тежък грях,

че додето беше още жива

я посгълчавах и корях

и сега е мълчалива.



Тя твърде дълго с мен живя,

защото беше търпелива.

Сега под гробната трева

е станала и мълчалива.



Когато Бог ни събере,

а това все някога ще стане,

нека да говори без да спре,

че страшно е като престане.





ПРОЗРЕНИЕ




По пътищата някъде ще падна,

завинаги останал без адрес.

Земята за поезия е жадна,

за жива плът във миг злочест.



Прегърнала ме, тя ще ме приеме,

тъй както е било от памти век.

Със сетни сили ще ме пита

защо страхът нарича се човек.



Какво да отговоря, коленичих,

потънал във земята чак от срам,

че никоя молитва не отричам,

прозрение достигнал ли си сам.”



Д-р Красимира Узунова, д-р Веселина Узунова, РИМ-Хасково
брой 1/2020