четвъртък, 30 ноември 2017 г.

ЕЛЕГИЯ - стихотворение от ПЕНКО КЕРЕМИДЧИЕВ

ЕЛЕГИЯ
 
Гнезда без щъркели. Гнезда без птици.
Къде нощувате, къде гнездите?
Опънати до скъсване безгласни жици…
Защо без музика оставихте върбите?
 
Защо подминахте гнездата стари,
слана ли или стронций ги попари?
Озонни дупки ли изгарят Ви крилата
или отровени са жабите в реката?
 
Без песни колко тъжен е живота!
Без словото човек е като скота.
Човечество, нима не си разбрало:
Сърцето нажежено е до бяло!
 
Изпращай не ракети във небето,
а песни от Родопа и полето,
А подир тях във небесата родни
да литнат и душите ни свободни!
 
                 Пенко Керемидчиев

сряда, 29 ноември 2017 г.

САМ СЕ ОРИСА - есе от ИСКЪР ШУМАНОВ


45 години от кончината на Г.  М. Димитров

/1903-1972г./

 
САМ СЕ ОРИСА

Есе от Искър Шуманов


Прозорчето от изток се отваря. Зората събира сноп от разпръснатите си светлинки и ги праща в стаята.

Лъхва и Беломореца. Той помилва новодошлото, погали го бащински и се разигра на север.

Задават се три прегърбени старици. Главите им са закрити с разноцветни шамии.

„Па да сме влезли, а?” – запита едната.

„Ами… момче е. Нека то само да си определи бъдещето” – отговори й Черната шамия.

И трите повличат уморени крака по пътя си.

А момчето в пелените не чу, не видя. И остана само да определя съдбата си.

То още не знае, че идва на бял свят, на родна земя под чуждо робство.

Идва на 14 април 1903 година. Идва  в с. Ени чифлик, до топлото море, в присъединената от Турция, но заселена и от гърци българска земя. Момчето се ражда под двойно иго.

Когато гръцкият поп провесва дългата си брада над лицето му, кръстникът промълвя „Георги”. И то, което орисниците орисаха  само да определи съдбата си, стана Той – Георги /Земеделец/.

Занапред Той ще се бие, ще пада и ще става, ще губи и ще побеждава в битките със змейове с кафяви люспи, змейове с червени люспи, но никога не ще се предава. И ще се бие винаги за народа, за българския народ, за България…

Глухо е във Вашингтонска болница. Сряда, 29 ноември 1972 година.

Пред погледа е залез.

Няма полъх от Беломореца.

От 69 напълно изживени години, само непълни 25 са в България. Останалите – по чужди земи, гонен от свои и от чужди. Бит, но непобеждаван. И винаги с народа, с България в сърцето…

Ориснициге го бяха подминали. И той сам себе си ориса в борбата за свобода, независимост, справедливост.

Затова името му грее в много сърца. Вярата му пламти в много души…

петък, 17 ноември 2017 г.

190 години от рождението на ПЕТКО РАЧОВ СЛАВЕЙКОВ (1827 – 1895) - статия от МАРГАРИТА НЕШКОВА


190 години от рождението на  ПЕТКО РАЧОВ СЛАВЕЙКОВ  (1827 – 1895)

ПОЕТ, ЖУРНАЛИСТ, ФОЛКЛОРИСТ, ОСНОВОПОЛОЖНИК НА БЪЛГАРСКАТА ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА

Негови съвременници, историци и критици наричат 60-те години на Възраждането “периода на Славейков”. Само творчеството му е толкова огромно по идеи и жанрове, че не може да се вмести и в една епоха. Той е поет-родолюбец, поет-гражданин, поетичен художник  на пейзажни стихове, в които красотата на българската природа е осветлена от възторжени синовни чувства. Пише и превежда нежни любовни песни. Твори остроумни епиграми, басни наситени с мъдрост и поуки, стихотворения за деца...Събира народно творчество…

Иван Вазов говори с дълбока почит за него: “Едно голямо и звучно име: Петко Славейков! Да, Славейков, моят учител.

Най-важният период на нашата история – периодът на борбата ни за духовно освобождение – беше напълнен с неговата деятелност, с неговото слово, с неговото име. Родолюбец горещ, ум богат, всестранен, той даде най-силния подтик на народното свестяване… душа упорита, желязна, родена за борба. Славейков пренесе като твърд гранит всичките бури на една мъчна епоха и служи за тръбач на въздишките и ламтенията на цял един народ, внимателно вслушан в неговото сладко и гръмко слово…

Славейков пръв със своя майсторски чук издяла от грубата скала на българския език статуи с изящни линии и форми, пръв изкара от този първобитен необработен инструмент ония сладки звукове, ония драги песни, които са омайвали нашите души и са поронили в тях първите семена от любов към хубавото, към поезията…”

Петко Славейков произлиза от народните дълбини. Негови учители са животът и народните песни и мъдрости, самоук, а високите постижения в неговия творчески път са показател не само за неговата силна воля, жизненост и дарование, но и за неизчерпаемите духовни сили на българския народ, способни да съхранят творческата си мъдрост и мощ през годините на робство и исторически несгоди и изпитания. Целият живот на Славейков е белязан със всеотдайно служене на народа. Още като юноша, 15-годишен става учител. Още като юноша, по свой начин, подема борба с Търновския  гръцки владика, иронизирайки го чрез песен.  Непокорният даскал е пъден  - от място на място.  Град Трявна ще помни неговото по-дълго присъствие там.  Когато през 1864 г. се установява  в Цариград вече е утвърдено име в църковното движение за независима Българска църква и в Българската възрожденска литература. Там неговата дейност е многостранна: превежда Библията, редактор е на вестници, между който в. “Македония” (1866 – 1872 г.), журналист, литературен критик, поет, публицист, печатар, учител… Там за  около десет години е редактор на осем вестника, автор и преводач на около осемдесет книги. В знак на уважение, неговите съвременници се обръщат към него с ”Дядо Славейков”, а той е само на 33 години.

Славейков вярва в мирната  легална борба, но през време на Априлското въстание е арестуван и хвърлен в турските зандани. По време на Освободителната война пак е сред народа. Възторжено посреща руските войски и тогава създава прочувствената ода “Кат Русия няма втора тъй могъща на света!”.  Организира българска съгледваческа мрежа в тяхна помощ и лично ги повежда по проходи и пътеки.

След Освобождението е член на Учредителното народно събрание, народен представител, председател на Народното събрание, министър на просветата, министър на външните работи, един от водачите на Либералната партия. Съединението през 1885 г., което  имперска Русия не признава, го сварва болен и уморен, но неговият авторитет е нужен на българката нация и държава и той приема да е подкомисар в Пловдив до признаването на съединението от Европа. По-късно, макар и не съгласен с водената от Стефан Стамболов  политика на откъсване от натрапеното влияние на Руската империя той недоумява жестокото убийство на Стефан Стамболов – посечен на улицата на 3 юли 1895 г., като председател на Народното събрание, наричан от фанатизирани русофили  диктатор. Този родолюбив и миролюбив Човек не си представя така разправата с политическият противник, както не си е представял апетитите на една имперска държава… В същата година, само след десет дни от убийството на Стамболов, Славейков умира в София, в малката си къща, която шеговито я наричат парламент, защото винаги е била пълна с хора.  Тя се е намирала  на източния край на днешния столичен площад, наречен на негово име.

Маргарита Нешкова

 

 
ТАТКОВИНО  


Хубава си, татковино,

име сладко, земен рай.

Сърце младо и невинно

за теб трепка, та играй.

 

Мили ми са планините

и на север, и на юг,

драги ми са равнините,

набраздени с наший плуг.

 

На уста ми сладка дума –

ще да бъде този кът,

дето Дунав, Вардар, Струма

и Марица си текът!

 

Дор на небо ясно слънце,

дор на очи свят, живот,

ще обичам аз от сърце

таз земя и тоз народ.       

                   

четвъртък, 16 ноември 2017 г.

ШЕЙНИ
 
Още виждам селските шейни,
с дървените плазове, с конете,
литнали през снежни равнини,
над които зимно слънце свети.
 
С тях бе кратък пътя до града,
с тях на гости ходеха роднини,
със лица червени от студа
и сърца – разцъфнали градини.
 
С тях сватбари бързаха на път,
с духовата музика начело,
булка някому да доведат
от далечно или близко село.
 
Както в руската безкрайнина
пееха и в моя край звънчета –
някой тръгваше на ранина,
друг се връщаше за празник светъл.
 
Днес в снега мишини громолят
и шейни забързани не тичат,
ала още живи са в сънят
на онези, дето ги обичат!
 
                 Цоньо Неделкин

четвъртък, 9 ноември 2017 г.

БЕЛИ ЛЯСТОВИЦИ - стихотворение от МАРГАРИТА НЕШКОВА

БЕЛИ ЛЯСТОВИЦИ
 
        На Йордан Йовков  /1880 – 1937 г./
 по повод 80-ата годишнина от смъртта му.
 
 
В ширна Добруджа
златни ниви
потъват в необята на небето…
И сред лястовици полетели
                                      бяла
                             е събрала
всичките надежди на полето.
 
А каруци писани
и Добруджански песни
стоплят на писателя сърцето.
И на християнин
пристаналата мюсюлманка…
И до поклонник на Аллах
крачещата християнка…
 
И Човешкият ни род е по-богат,
защото всякой – за всякого е брат!
Защото грее справедливост, свобода -
жадувани, сънувани, мечтани –
затворили поредни рани…


           Маргарита Нешкова

четвъртък, 2 ноември 2017 г.

ЕЛХА - стихотворение от КИРИЛ НАЗЪРОВ

ЕЛХА
 
Гост пристигна днес у нас –
стройна пиринска елхичка.
Дядо Коледа, почакай час,
ще я украсим самички!
На върха звездица блясва,
а по клонките – свещи.
И гирлянди я препасват.
Вече цялата блести!
Тя у нас зарадва всички,
къщата ни освежи.
Мила гиздава елхичке,
тук добре ли си, кажи?
Не тъжи за твоите дружки
от елховата гора.
Там вилнеят зли вихрушки,
тук започваме игра…
 
             Кирил Назъров