ПТИЧА ПЕСЕН - стихотворение от НАДЕЖДА ЦАНЕВА

Не е вярно, че всичко е тленно,

че с смъртта свършва земният вик,

че завърнал се вчера при мене –

утре пак ще те няма, мой миг.

Не е вярно, че птичата песен

всяка есен умира в дъжда,

не, не толкова лесен

е на малката птица света.

Тя лети над сезони и зими –

няма мраз да скове песента,

че в сърцето си всеки я има

и дочаква така пролетта.

 

Надежда Цанева, ЛЗЗ бр.6/2014 г.

НОЩ - стихотворение от ИВАН СЕЛАНОВСКИ

Засвирил вятър със вълшебните си струни  
на люта зима песента.
И вихър леден безпощадно клони брули –
безкрайно дълга е нощта.
 
О, нощ свирепа… Нощ на снежните корони!      
Вилнее неспокоен сън.
А храмът ми свещен с кристалните колони 
оглася сатанински звън!
 
Пробягват във съня ми сенките зловещи –
миражи в мразовита нощ.
Сред мрака маков реят гибелните срещи  
за сетен удар – сетна мощ!
 
Душата ми потръпва в пазвите студени,   
където няма топлина…
О, вечно ли душите ще са вледенени?!...
След мрака идва СВЕТЛИНА!

Иван Селановски, ЛЗЗ бр.6/2014 г.

ПАМЕТ - ЦВЕТАНА ПОПКОЕВА - откъси от МИНАЛОТО В МЕН, ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

ПАМЕТ

ЦВЕТАНА ПОПКОЕВА

(19.04.1929 – 25.04.1952)

Тази година се навършват 85 г. от рождението на Цветана Попкоева един от организаторите и вдъхновителите на нелегалната въоръжена съпротива в Русенско и Лудогорието, известна като „горянско движение”. Осъдена задочно на смърт, заловена и разстреляна на 23-годишна възраст. Нека помним!

Миналото в мен

Три свещи горяха върху гроб с двама мъртъвци.    

Баба седеше върху пръстта и плачеше.

“Защо плачеш, бабо?” – съм попитала навярно.

“За леля ти Ценка… плача…”

Тогава за първи път чух името на леля Ценка. Най-малката бабина сестра.

“Умряла ли е?” – питам.

А баба казва – “Убиха я…”

Тази дума на всяка възраст предизвиква грозни асоциации. Представих си черна нощ, кална и студена. Чух лай на кучета и вой на кукумявки. Гола поляна, криво дърво.... черна кола, черни мъже и едно черно момиче...

В детската ми представа същинско убийство нямаше. И тогава, 5-6 годишна реших, че може би и смърт е нямало.

Баба плачеше и аз й обещах, че един ден ще намеря сестра й.

…

Годините минаваха. Тя бавно излизаше от нищото. Ученичка в гимназията, в която учех. После – нелегална, задочно осъдена на смърт. И предадена… И разстреляна...

…

Нахлуват спомените. Живи късове живот. Вкъщи сме. Аз и леля Райна. Другата бабина сестра, живата. Гледа ме с очите на баба. И с очите на момичето от снимката.

Разказва Райна...

...Много й се радвахме като дете. Мама беше болна, само я къпеше. Ние я гледахме, най-много кака, баба ти. Много хубаво дете беше. Весело и обичливо. Но още тогава… като беше малка, беше различна…

“Защо се занимаваш с политика?! Гледай си уроците!" й казвахме, а тя - “Как можеш спокойно да приемаш да наричат тати „кулак"? Тати, който цял живот е работил?"

Било 1945-та, 1946-та, 1947-ма… Учела и се “занимавала с политика”. Близките й може би се тревожели, но и през ум не им минавало какво ще стане. А то станало много бързо, почти изведнъж. Всичко изглеждало нормално, после - всичко се объркало; накрая - капанът щракнал и тя останала вътре.

... Един ден, беше краят на април 1952-ра, отивам да й нося дрехи и храна в затвора. А войникът на портала ме гледа някак си уплашено. Подкосиха ми се краката, но вървя... Не ме пуснаха. Казаха ми, че вече не е тук; да не я търся повече. И нищо да не нося...

…Още тогава мъжът ми търси гроба й... Ходи в гората, при гара Разпределителна. Чуваше се, че там ги убивали. Носеше лопата и копаел, където мястото приличало на гроб. Не я намери… Направихме панихида. Поп Димо я опя…

…

Другата Цена, Коева, се усмихва, очите й блестят, меднорусите коси разкъсват решетката на белите нишки и докосват медно-розовата кожа на лицето й.

... Какво да ти кажа за ония времена... През 1945-46-та всички хора бяха опозиция. През 1950-51-ва всички се страхуваха... Цена, леля ти, беше една година по-голяма от мен, но дружахме много – и като малки, и в гимназията.Тя беше много умна, блестяща ученичка... От 1945-та до 1947-ма ходехме в клуба на опозиционния ЗМС. Там сме се срещали и с Никола Петков, и със Здравко Бакалов, сина на Цанко Церковски. За какво са ни говорили - не помня... В ранната пролет на 1951-ва Димитър Рачев вече събираше помощи за организацията, за подпомагане на нелегалните. Свекър ми даде много пари, заради мен ги даде, заради Ценка. Скоро след това, на Великден, арестуваха много хора... А нея, цяла година след това...

Плувнали са в сълзи сините очи на Цветана Коева. И вече без усмивка продължи...

... А как пееше тя, какъв глас имаше... Мощен и красив. Като запееше, чак вкъщи я чувах, всички я слушаха...Бяхме още малки, трябва да е било преди 1945-та. На някакъв празник в салона на училището тя пя „Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник"... Всеки, който я слуша тогава - не го забрави... Беше като пророчество...

…

Ясен е гласът на Георги Шаламанов. Изправен е гръбнакът му… Ридания разкъсаха думите му… Вдигна ръка, свали очилата си, трепереха белите пръсти, крехки като порцелан.

… За последен път видях Ценка на 31 май, или 1 юни… Беше хубав ден, в самото начало на лятото. Всичко беше зелено, свежо и младо, отвсякъде бликаше живот… Така я запомних, млада, в самото начало на живота си, с бликаща жизненост. Тогава бай Цанко Мечето го нямаше. Тя сама ме посрещна, сама ме изпрати...  Ръкувахме се, разделихме се... Така ще я запомня - сама в оная зелена гора, съвсем млада, в самото начало на лятото...

…Няколко дни по-късно е станала битката при Батаклията, в която е участвала. Тогава са убили Цвятко Железарчето, както се бръснел. И Нено Рашков тогава са ранили… Тъкмо вдигал карабината, за да стреля… И се почнало... половин ден стрелба... Не са я хванали тогава...

…А бай Цанко го убиха в Хисаря, пак в началото на юни… Бил с винтягата, която аз му уших…  Няколко месеца по-късно един следовател от ДС ми я показа – цялата надупчена от куршуми, отзад, на гърба…

…

Вечер е. Слушам. Прошарен мъж на средна възраст. Васил Медведев.

…Излязох в нелегалност, защото организирах в Русе групи за подпомагане на нелегалните и очаквах всеки момент да ме арестуват... Заведоха ме в гората, Долап дере... Небето черно, въздухът топъл, листата шумят... Мирише на земя, на пролет...  Там видях Цена за първи път...

Питам – “На какво се надявахте, какво искахте, против какво се борехте?”

“Просто не можехме иначе”, казва човекът и очите му ме гледат през барикада от терор, мълчание и безнадеждност.

…Пъпът ми е хвърлен на село. Никога няма да забравя горите, скалите, пещерите. В тях по турско са се криели хайдути. В камъка има издълбани имена и кръстове. И ние, като деца драскахме имената си… а и после, после…

После – в Белене.

Убиват за назидание...

Слушам човека срещу мен. Още има болка в очите му. И някаква замечтаност... за времето, когато надежда вече нямало, но достойнство още имало.

...Кой я е предал - не знам. Но познавам един от тези, при които се е укривала. Димитър Герзов от село Смирненски. Беше в Белене с 20-годишна присъда. Бил каруцар, арестували го по пътя... А конят сам закарал каруцата до вкъщи. Кой я е предал - не знам. Но знам, че са я предали... Тя беше станала легенда приживе. Цяла година не можаха да я хванат. Легенда беше и символ... И ми подаде няколко листа. Обвинителното заключение по дело №180/1951 г. Ето, чети.

Чета, после се препънах в следния пасаж: "Донка Христова от град Русе е била завербувана за членка на организираната от Г.Шаламанов нелегална група "Цветана Чалъкова"... Дълго гледах името й, написано в кавички. И разбрах защо Васил Медведев ми каза, че е била легенда приживе... Как бих искала да знам - каква е била тя, бабината сестра. Как бих искала да я видя с очите си, да я докосна с ръцете си. Да чуя гласа и думите й... Как бих искала да разбера - кое я е направило жива легенда. Как бих искала да познавам бабината сестра... И не ми остава друго, освен да я търся в очите, в ръцете и в думите на хората, с които се срещам, които са я познавали... За които е била дете-сестра, леля-сестра, приятелка, лидер, легенда...

…

С баба сме двете, в старата къща. Държа тетрадка в ръцете си, започвам да чета - нашия общ спомен. Сълзи са стегнали гърлото ми. Не смея да погледна към баба, но зная, плаче. Не издържах, млъкнах. “Не мога.” Искаше ми се да хвърля тетрадката, да избягам, да се скрия. И никога повече да не си играя с времето, със спомените, с болката, заключена в тях.

“Пиши – казва баба. Тези, които я познават – да си спомнят. Тези като теб, които нищо не знаят, да знаят... какви времена бяха. Мъка и тегло – това ни остана от комунизма.” И думите й бяха присъда.

…

Гледам ученическата й снимка – спокойно лице на дете. Тръгнах към нея, не стигнах до нея.

Изгубих я - в началото на лятото на 1951-ва, по пътищата към Търговище. 22-годишна, завинаги изхвърлена от простото човешко съществуване… Без дом, без връщане назад… Намерих я за миг отново, чрез очите на баба и дядо, на Васил Михов – видели я в камионетката на ДС, с вързани ръце… в края на февруари, 1952-ра. Видях силуета й в село Смирненски, през зимата на 1951-52. И една огромна празнина от половин година, за която още не съм намерила кой да ми разкаже… И един празен гроб…

Виси на стената снимка на момиче. Аз цял живот знаех, че “те” са я убили, защото е била срещу тях,

срещу властта им…

Тръгнах към нея с тези, които са били срещу тях, срещу властта им, и разбрах, че са били много, че са били хиляди, че са били навсякъде – първи в България, първи в Европа, първи в Империята на злото. Разбрах, че са обичали земята си, народа си и свободата… Те тръгнали срещу системата и знаели, че ще бъдат смазани, и тръгнали… и били смазани… Комунизмът се възцарил в България.

Габриела Цанева, ЛЗЗ бр. 2/2014 г.

НОВИТЕ ТЕХНОЛОГИИ И ОБРАЗОВАНИЕТО - статия от ВЯРА ДАМЯНОВА

Новите технологии и образованието 

Живеем в нов, все по-технологичен и автоматизиран свят. Информацията си често получаваме виртуално от интернет сайтове, страници и социални мрежи. Общуваме в skype, пишем с приятелите си във facebook, коментираме, осъждаме и се дивим във форумите. Гледаме филми и четем книги виртуално и сме все по-погълнати от “Матрицата”.

Къде остава нашето образование в този модерен 21 век.

Все по-често се застъпва схващането, че образованието трябва да е в крак с новите технологии, всеки ученик трябва да умее да използва компютър, да се правят презентации на уроци, виртуални уроци във виртуални класни стаи, където учителят е заменен от компютъра. Това може би е вълнуващо и модерно, но да се запитаме на какво ни учеха нашите учители хванали тебешир в ръка пред черната дъска. Лично мен ме учеха на морал, честност, родолюбие, патриотизъм, уважение; изграждаха мирогледа ми като човек и личност и бяха хора, на които аз се възхищавах и желаех да подражавам.

Така е било от Средновековието, през Възраждането, като стигнем и до съвременността. Но днес заедно с напредъка на технолигиите изследванията показват, че нашите ученици стават все по-неграмотни, не знаят да си служат с езика си и не спазват книжовните правила за правоговор и правопис. Да не говорим за днешните “ценности” на “чалга културата”, която насажда модел на пошлост и низост, идеал са парите, порокът и изкуствената външност.

Необходим ли е компютърът в нашето време? Да, той е неизменна част от него, но нека не се осланяме на кибер пространството и не заместваме изцяло човещината и хуманността в образованието и човешкото общуване, защото то е незаменимо. В семейството, училището и социалния кръг се формира бъдещето на нашите деца и цялото общество и всички ние  сме длъжници и участници  в него.

    Вяра Дамянова, ЛЗЗ, бр. 2/2014 г.

МИНИСТРИТЕ ТРЯБВА ДА ДАВАТ ОТЧЕТ ПРЕД НАРОДА - статия от д-р РАЙКО ДАСКАЛОВ

Министрите трябва да дават отчет пред народа

 

В миналото министрите се назначаваха и уволняваха само по волята на Фердинанд. По тая причина те се смятаха задължени само неговата воля да изпълняват.

Само пред “всемогъщия господар” те заставаха смирено и покорно. На него отчет за делата си те даваха. За тях народът бе едно безправно, безропотно, безволно и глупаво стадо, което им бе потребно само по избори, за да им прави  “калабалък”. Колкото по смирени и прекривени  на две те стояха пред Фердинанд, толкова горди и самонадеяни те се явяваха,  и то  само по избори, пред народа.

Изтръгнеха ли му гласа чрез лъжи, сладки обещания, измама, заплашвания и чрез бича на полицай, акцизни и горски, те вече не помислеха да се явят пред народа и отчет за делата си  нему да дават.

Това е една истина, която се знае от всички възрастни български граждани, които са имали “щастието” да изпитат котерийното и катастрофално управление на фердинандовите погромаджийски партии.

Земеделският съюз е една народовластническа организация в пълния смисъл на думата, защото тя черпи своите сили изключително от българския народ и от никого другиго.

Министрите на земеделския съюз идат на власт само по волята на народа. Партиите имаха 10 министри, когато в камарата имаха само 2-3 народни представители. Земеделският съюз имаше 3 министри, когато имаше 50 народни избраници, 7 министри, когато имаше 85 депутати и 10, когато имаше болшинство от народните представители в камарата, а именно 110.

Земеделските министри никога не биха били на тия места  без волята на народа. Народът им повери тия постове, народът може да им ги отнеме, щом в изборите не даде занапред доверието си на Земеделския съюз.

         Но ние сме уверени, че българския народ ще подържа винаги Земеделския съюз, защото чрез него той поддържа себе си. Земеделският съюз е народът. Неговите по първи работници са впрегнати да теглят държавната кола. Въпреки трудната и грамадна работа, с която те са натоварени, ние ги виждаме постоянно в контакт с народа, постоянно ходят между него, изслушват желанията му, съобщават делата и проектите си.

Земеделският съюз и неговите впрегнати в държавната кола работници са убедени, че истинско народно управление в България ще има само тогава, когато имаме един буден, съзнателен и  трезвен политически народ, пред когото управниците да се явяват както слугата пред своя господар, за да дават отчет за делата и управлението си. Само чрез постоянното общение между народа и управниците ще се чуят желанията  и делата на едните и другите, ще се подпомогнат и допълнят заедно  и само по такъв начин ще се избегнат грешките, опущенията и престъпленията на миналото.

По тази причина Земеделският съюз заповядва  на всичките свои членове, а най–вече на министрите си: давайте винаги отчет на народа за делата си, живейте с народа , за народа и чрез народа. Работете и кръстосвайте постоянно България надлъж и нашир. Докато вървите из този път, знайте, че аз, Земеделският съюз и народът ще бъдем винаги с вас.

Все по същите причини Върховният съвет на Българския земеделски народен съюз взе резолюция, в която задължава земеделските министри поне три пъти в годината, със специални тренове, на всички по-важни гари да повика народа там и да му докладва за положението на страната  и за всичко онова, което са извършили или намеряват да извършат за в бъдеще. Целият министерски съвет ще се явява значи три пъти в годината на доклад пред народа. Всички министри ще съобщават на струпания по гарите народ в обстойни речи как вървят работите на поверените им министерства, а същевременно ще приемат оплакванията и желанията на населението .За всички по големи въпроси, които са от компетентност на Министерския съвет, ще се състоят веднага министерски съвети и въпросите ще се решават на самото място, тъй да се каже, пред очите на самия народ. По този начин, когато Министерският съвет е на доклад между народа управлението но страната ще се извършва във вътрешността на страната, а не само от София, както това е било в повечето случаи досега.

Ние мислим, че със въвеждането на такава система на управление и доклади пред народа се прокарва един нов принцип в политическия живот на България, който, уверени сме, ще окаже могъщо въздействие върху по-нататъшното управление на страната.

С това ново въздействие се тури  началото, легнало в уставните положения на Земеделския съюз: народът да бъде в постоянно съприкосновение с управниците си, за да знае винаги какво ще вършат  и как вървят работите на страната, за да може и той да вземе  непосредствено участие в управлението на България, да работи за нейното спасение и преуспяване

д-р Райко Даскалов,
в-к „ Земеделско знаме”, бр.5, 26 ноември 1921 г.  , ЛЗЗ бр. 2/2014 г.

ЗАТPУПАН СПОМЕН - стихотвоpение от МАPГАPИТА НЕШКОВА

Затрупан спомен
 
              на с. Долна Бешовица
 
Потръпва оглушала сграда -
църквата заключена със дни.
Дворът - парк е без ограда
и душите ни са руини.
 
Очи затворени не плачат,
навярно търсят бащин бряг,
а партизанин е сеячът
донесъл им библейски бяг.
 
И днес, все още, двор църковен
е гробище на партизани.
С копнеж на скитника бездомен
оплаквам твоите рани ...
 
Мое родно село в планината,
поседнали самотно в здрача -
как да прогоня тъмнината?
За съдбата ти злочеста плача.

Маргарита Нешкова
05.03.2014 г., ЛЗЗ, бp. 2/2014

ГОРЯНСТВОТО - ТРЕТАТА ВЪОРЪЖЕНА СЪПРОТИВА - статия от ЛЮБОМИР ТОНЧЕВ

Горянството – третата въоръжена съпротива

Необходима ли е нова “Епопея на забравените”?

В следосвобожденската история на България има три въоръжени  движения, съответно срещу трите терористични диктатури: срещу режима на Александър Цанков (1923 -1925г.), който е диктатура на “Военния съюз” - след Септемврийското въстание има партизанско движение, което продължава до края на диктатурата;  партизанското движение в периода 1941-1944г. е против полуфашистката диктатура (1934 -1944г.) и против хитлерофашизма (съставено e главно от комунисти и земеделци); горянското движение е против комунистическата диктатура (1944 -1989г.) и е съществувало между 1947-1956 г.

Трябва да се отбележи, че и при трите терористични диктатури масово са извършвани убийства без съд и присъда.

Но винаги и при трите брутални режима е имало смели, демократични,  достойни хора, които са рискували живота си за благото на народа!

Причините за възникването на горянското движение са няколко. Една от тях е терорът и репресиите:  през есента на 1944 г. са избити без съд и присъда хиляди хора, при това, голяма част от терора до началото на октомври е организиран терор на най-високо ниво.[1] От 1946 г. започва преследване дори на лявата опозиция – земеделци и социалдемократи.  Екзекутирани са даже политически ръководители  – депутати. Един от осъдените на смърт и екзекутирани през 1947 г. е Никола Петков – лидерът на земеделците. Освен това, властта действа за премахване на всички некомунистически партии. През 1947 г. е забранена със закон БЗНС “Никола Петков” и всичките й лидери са арестувани. Последната опозиционна партия – социалдемократическата е унищожена през 1948 г., като цялото й ръководство и парламентарна група са вкарани в затвори и концлагери. Така е установена комунистическата тоталитарна диктатура. Жестокостите на антидемократичната власт закономерно предизвикват възмущение и съпротива.

Има още една причина за възникването на горянското движение. Вместо да създават истински кооперации – обединение на собственици, каквито още тогава има много и в България, и в Европа, комунистите създават ТКЗС-та; в тях селяните не само не са собственици, но дори нямат свои парцели земя. Старите кооперации са премахнати. А до 1944 г. България е била на второ място в света по развитие на кооперативното движение, след Дания.[2] (има се предвид всички видове кооперации: земеделски, кредитно-спестовни, т.е. Популярни банки, потребителски кооперации и др.) По-лошото, обаче, е, че колективизирането се извършва насилствено, с различни форми на натиск и заплахи в т. ч. заплахи с убийство и др.

По време на тези събития около 2/3 от селяните симпатизират на  БЗНС ”Никола Петков”, огромна част от тях – и на горянското движение.

Ето защо, след 1950 г. (началото на насилствената колективизация), горяните са най-вече от селското население  (има и анархисти, бивши офицери и др., дори и малък брой комунисти-трайчокостовисти).

Тези условия обуславят и целите на горянството. А те са следните:

Движението е:

·            против диктатурата и терора

·            против политическите репресии

·            против насилственото отнемане на собствеността, в т.ч. и на земята

·            против съветизацията на България

·            за възвръщането на свободата, демокрацията и пазарната икономика като през 1934 г.

Отначало, горянството възниква като бягство от насилието, а не като организирано движение. Но към 1946 -1947 г. има начало на организираност. През 1947 г. действат 5 горянски чети.

Четниците от въоръжената съпротива през целия период са  около 3000 души, плюс повече от 8000 ятаци и горяни, занимаващи се с пропагандна дейност. Съществували са 28 големи чети. По данни от документи на ДС,   четите са  повече от 440. 52 от тях са влезли от чужбина, съставени са от емигранти. Съпротивата е най-силна в Южна България, особено в Сливенско, Старозагорско, Велинградско и в Пиринския край.

Движението придобива максимален размах през 1950 -1952 г. От Гърция  предава радио “Горянин”. В средата на 1951 г. то излъчва съобщения, че в Сливенско се формира въстаническа армия. Като резултат, от различни краища на България се стичат хора към Сливенския край. Но 13000-на армия от милиционери и войници блокира Сливенския Балкан. Най-голямата Сливенска чета от 106 души, начело с Георги Стоянов-Търпана, наричан Бенковски, е обкръжена от 6000 души армия; на 1 и 2 юни те водят  драматично сражение цели две денонощия, като накрая се измъкват от обкръжението и при това,  успяват да изнесат  ранените; пленени почти няма. В непосилните боеве с превъзхождащия ги враг загиват над 40 горяни; но макар и ранен командирът извежда четата и я спасява. Подчертавайки този подвиг, този невероятен успех, трябва да се има предвид, че при това сражение, милицията и армията са командвани от  министъра на вътрешните работи и министъра на отбраната, а в един бронетранспортьор, недалеч от гората, следи действията, самият първи секретар на БКП - Вълко Червенков. Но в края на 1951 г. Георги Стоянов-Търпана е пленен при акция на ДС, осъден и екзекутиран. Дори и без своя интелигентен и волеви командир и въпреки жертвите, тази  упорита, славна чета продължава борбата и прави невъзможното: през 1952 г. се обединява с  малки чети и други хора, достига до 156 души и отново започва да превзема села!

Един от големите успехи на горянството е превземането на с. Раково, Сливенско за близо 3 дни (1952 г.).

Специално в Пиринския край съпротивата е най-мощна през 1947-1948 г. Основната чета, начело с Герасим Тодоров  контролира повечето от Санданска околия. Извършва  походи и атаки чак до долината на р. Места, по-точно до Разложко и на юг – до Гоцеделчевско; също и към Благоевградско. Но през 1948 г. хиляди милиционери и войници блокират голяма част от северния Пирин. В Благоевградска и в други околии е въведено двуседмично обсадно положение. Четниците са откъснати от ятаците си и са разбити. Обграден, на 31 март Герасим Тодоров се самоубива; предпочита смъртта пред риска да попадне жив в ръцете на врага. Така е нанесен фатален удар на Пиринското горянство. Но, въпреки всичко, в края на 1948 г. Борислав Атанасов и още няколко души от ВМРО преминават гръцко-българската граница и създават нелегална организация.

Около 15 горяни-парашутисти са се приземили в Казанлъшко и Ихтиманско. Те са били подготвени в Югославия, Гърция и Франция.

Удивително е, че движението  съществува дори и в равнинни области. Например, в Добруджа  има сравнително силно четничество; даже, за кратко време са превземани села. Невероятно е, но дори и в Русенско съществува горянство, въпреки че там има само една по-голяма гора (край с. Писанец), както и някои гори по поречието на Русенски Лом. Релефът не е пречка за дръзките добруджански и русенски горяни! Лидер на русенските горяни е Цанко Цанков (Мечето), а идеолог – Цветана Попкоева (Цена), клетвата е написана от Тодор Цанев. Цанко Цанков (Мечето) и Цветана Попкоева загиват в борбата, по-точно тя е осъдена задочно, пленена и убита. Тодор Цанев е оцелял след 11 години затвори и концлагери; той е жив и днес.

С изключение на Северозападна България, където горянството е съвсем слабо разпространено, в повечето области действат горянски чети.

Много от горяните са разбирали, че шансовете им за победа са били нищожни, особено ако не настъпи промяна в международното положение. Имено с това, горянското движение е уникално за България: било е обречено, а въпреки това представлява твърде продължителна, крайно упорита съпротива.

Къде са тези хора днес? Те са забравени ... И живите и мъртвите герои ...  Те са рискували живота си за нас, за нашата свобода, а ние дори не ги почитаме. Днес, тези смели, достойни хора  са огорчени, не толкова от това, че те са забравени, а че Движението, на което са посветили младостта си, почти е изчезнало от паметта на хората. Забвението е най-страшното предателство!

Крайно време е да започнем да почитаме достойните хора, а не такива, обвързали се с насилие и терор!

---

[1] .Дертлиев, Петър ”Ден първи-ден последен”, София, 1996 г.

[2] “Нов кооперативен сборник, книга 1”, София, 1994 г., изд. “БалБок”

В статията е използвана информация и от "Забравената съпротива" (Д. Горчева), "Миналото в мен" (Г. Цанева) и "Въоръжената антикомунистическа съпротива" (Н. Илиев)

Любомир Тончев,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(13), година ІІІ, януари-февруари 2014 г.

ЗАПЕЙТЕ С МЕНЕ - стихотворение от ВЯРА ДАМЯНОВА

Запейте с мене

Запейте с мене - нощ безлунна,

ти, зимо зла и безчовечна,

раздрана от войни плането

за този, който слиза до сърцето ми.

Той идва да превърже раните

от битките на слепите ми чувства.

Отива си с деня на ранина,

сълзите ми изпил с нежни устни.

Хулете ме, наричайте ме “странна”,

от злост вземете и небето ми,

аз истинска и вярна ще остана

на този, който слиза до сърцето ми.

Вяра Дамянова,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(13), година ІІІ, януари-февруари 2014 г.

ОКЪРВАВЕНА ПОТЕЧЕ РЕКАТА - стихотворение от МАРГАРИТА НЕШКОВА

19.02.2013 г.

Не на сън, на яве видях

как реката обратно потече,

заля София с грях

и объркани хора повлече.

Водите й злобно ревяха,

обръщаха кофи за смет

и камъни, бутилки летяха –

наруши се протестният ред.

Несправедлива, сурова и дръзка,

към себе си жестока дори,

пиянска омраза разпръска –

крехкият мост изгори...

И огорчено сърце затръшна

на надеждата светла вратата,

в нозете на нощта всепризната

на надеждата хвърли душата.

И на водата чух тихия шепот

да пита кротко града:

На тъмнината грозният кикот

ще обязди ли отново реда?

Маргарита Нешкова,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(13), година ІІІ, януари-февруари 2014 г.

ПОТЪВАШ ЛИ - стихотворение от МАЛИНКА ЦВЕТКОВА

Потъваш ли?

Потъваш май в лъжите си, любими?

Спираш.

Ще стана цялата на бряг,

до който ти обратно

ще доплуваш пак.

Ако ли не –

потъвай шеметно, неудържимо,

отнасяй пост,

религии и злост…

На мене остави ми само:   

надежда,  вяра и  любов.

Удави ли се във лъжите си, любими?

Остават мигове незабравими!

                                              

Малинка Цветкова,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(13), година ІІІ, януари-февруари 2014 г.

УПРАВНИЦИ - стихотворение от ИВАН СЕЛАНОВСКИ

04.02.2014 г.

Вий чувате ли грохота по жълтите павета?

И ехото от стъпките на възмутения народ?

Вий чувате ли дивий рев на бурята свирепа,

коя вещае ураганен вой под родний небосвод?

Вий чувате ли – осми месец как гърмят гърлата:

„Оставка!.. Вън!.. И звън зловещ полита в небесата!

А може би вий искате вендета с маршов съпровод...

Не! Няма!.. Няма! Да се случи! Само с бюлетина,

демократична ще остане нашата Родина!!!

Иван Селановски,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(13), година ІІІ, януари-февруари 2014 г.

СЪН ЗАСПИВАТ - стихотворение от КОСТА ГЕОРГИЕВ - БОСЯК

Сън заспиват

Сън заспиват блянове младежки

надалеч от роден бащин кът.

Черна нощ извива танц мъртвешки.

Тук ли свършва моя земен път?

Ако знам, че с мойта смърт ще купя

свобода за моя мил народ –

гордо, смело, твърдо ще пристъпя

срещу всеки властник-идиот.

Сън заспиват блянове младежки,

надалеч от роден дом прокуден...

Нощ извива своя танц мъртвешки!...

Майко моя, кой ще ги събуди?...

Коста Георгиев – Босяк, о. Белене, 1959 г.,

„Гласове от мрака”,

 сборник, изд. „Цанко Церковски”, София, 1991 г.,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(13), година ІІІ, януари-февруари 2014 г.

ЛЪЖА - стихотворение от МИЛКА ПЕШЕВА

Лъжа

С лъжа живяхме някога и днес,  

с лъжа ни мина целият живот.

Все чакаме мечтания прогрес, 

все носиме огромния хомот.

Вярвахме, че всички ще сме равни, 

до следващата наша петилетка.

Някои бяха все богоизбрани,  

други там умираха във клетка.

Наивници като Вапцаров, Левски  

за святата република умряха.

С лъжа остана чакана до днеска,  

разочаровани ако сега живяха.

Ограбиха земята на селяка,  

що хранеше си мирно челядта.

После той купоните дочака  

и тръгна по несретен път в града.  

А сини партийки червени  

лъжеха народеца унили.

И станаха с дворци и бизнесмени,  

а по-разумните набързо пък избили.

Все още безропотно мълчиме, 

смачкани в мизерия и нищета.

Очакваме злото да се срине  

и Бог да ги накаже за това!

Народе наш, Българийо мила,   

останахте нещастни с векове.

Радвам се, че тук съм се родила  

и не желая други светове!

Милка Пешева,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(13), година ІІІ, януари-февруари 2014 г.

КРЪСТОПЪТ - стихотворение от ЛАЗАР ДЪЛГЪРСКИ

Кръстопът

Безверен... и в тъжна самотност угасвам –

ненужна, забравена тлееща свещ.

Душата е морна, мечтите неясни,

пред утрото ново – угаснал копнеж.

И погледа впивам в прозореца малък,

да видя в тъмата спасителен бряг!

И устните шепнат пак думи прощални!

Надеждата чезне в килийния мрак.

А черната орис прегръща ме жадно,

целува ме блудно в часа на нощта!

На старост превръща нелюбена младост,

в пустиня – уханните бели цветя...

Безверен... и в тъжна самотност умирам,

без капка надежда – ненужен в света.

Къде ли, о, Боже, доброто да диря?

Дали ще се върне при мен пролетта?

Лазар Дългърски,

„Гласове от мрака”,

 сборник, изд. „Цанко Церковски”, София, 1991 г.,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(13), година ІІІ, януари-февруари 2014 г.

ОБРАТНА ВРЪЗКА - статия на ЛЗЗ

ОБРАТНА ВРЪЗКА

Уважаеми читатели,

През изминалите две години редакционната колегия на в-к „Литературно земеделско знаме” направи всичко по силите си, за да бъде близо до вас.

Ние съзнаваме, че нашият литературен вестник е призван, освен да съхранява и разпръсква семето на земеделското художествено слово, и да запълни празнината, която зейна в духовния и организационен живот на сдружените земеделци след угасването на в-к „Земеделско знаме”. Без съмнение за всички е, че между двата вестника има приемственост. Професионализмът на Кирил Назъров е в основата и на двата; Йордан Борисов бе душата и на „Литературно знаме”, като подлистник на „Земеделско знаме”, и на „Литературно земеделско знаме”.  Нашият екип се опитва да остане верен както на идеята за издаване на литературен вестник с високо качество на предлаганите художествени произведения, така и на духа и тематиката, които следваше земеделският вестник. Това, надяваме се, ни остави близо до политическия ден на България и БЗНС. Може би това е и причината в редакцията на в-к „Литературно земеделско знаме” да се получат многобройни запитвания от читатели, които се вълнуват от съдбата на земеделската организация.

Ето защо, в началото на нашата трета година, решихме да създадем нова рубрика – „Обратна връзка”.

Първата тема, която ще разгледаме, е правното положение на БЗНС.

Всичко започна на 6 декември 2008 г., когато 36 конгрес на БЗНС бе помрачен от опита на група хора, начело с Николай Ненчев, чрез груба сила, а в последствие и с фалшиви документи и задкулисни действия, да подменят волята на делегатите и да бъдат вписани като ръководство на съюза. Съдебната процедура се превърна в истинска битка, която продължи цяла година. С две решения на Върховния касационен съд  справедливостта бе възстановена. С първото, от м. юли, бе отменено решението на СГС, което въз основа на изцяло фалшиви документи направи Николай Ненчев главен секретар, а с второто, от м. октомври, бе вписан редовно избрания от конгреса членски състав на ръководните и контролни органи на партията, като изрично бе вписано, че конгресните решения са неделима част от съдебното решение. Това означава, че със съдебно решение са изключени завинаги от БЗНС Николай Ненчев и хората (поименно изброени), които се опитаха да направят преврат на 6 декември 2008 г.  Може би мнозина от вас, уважаеми читатели, още помнят срамната сцена – група здрави младежи се опитват да извлачат от трибуната доайена на БЗНС, журналистът и публицистът 89-годишният по онова време Искър Шуманов.

На 27.03.2010 г. се проведе 37 конгрес на БЗНС. И всичко започна отначало. Този път нападение над делегатите нямаше. Всичко стана само по документи. Г-н Ненчев внесе в съда заявление, с което искаше да бъде вписан като главен секретар на БЗНС, избран от 37 конгрес на партията. Към заявлението си беше прикрепил цял наръчник ксерокс-копия от „протоколи” на уж проведени областни конференции, както и други внимателно изфабрикувани „документи”. Този път СГС не му повярва и поиска Ненчев и компания да представят оригиналите на тези „документи”. Не ги представиха и съдът не им даде регистрацията. Но... В нашата държава не всичко  в съда Темида решава. Решението бе обжалвано и делото отиде във ВКС. След оказан политически натиск, въпреки становището на Върховна касационна прокуратура, съдът направи Николай Ненчев главен секретар на БЗНС въз основа на „документи”, на които никой не е виждал оригиналите. Именно защото оригиналите на тези „документи” не съществуват, Районната прокуратура в София не можа да образува наказателно производство за фалшификация на документи, включително фалшификация на подписи – в наказателното право не могат да се вземат решения въз основа на копия... затова пък, в гражданското право, явно, върховните съдии – могат.

Но сагата не свършва тук. Законът дава възможност едно решение на Върховния съд, което е взето в т. нар. „регистърно производство” (т. е. дело, в което има само молител и съдия, който преценява дали да се съгласи с молбата на молителя, или да я отхвърли) да се отмени от градския съд, ако е заведено пред градстия съд т.нар. „исково производство” (при исковото производство има ищец, ответник и съд – ищецът иска нещо от съда, ответникът се отбранява, като също може да поиска нещо, а съдът решава кой е прав). И така, по този път тръгна г-н Георги Пинчев и поиска от градския съд да отмени решенията на 37 конгрес на БЗНС. Направи го още през март 2010 г., делото се образува чак през 2012 г. През юли 2012 г., следвайки процедурните пътеки, делото беше обявено за насрочване, исковата молба беше изпратена на г-н Ненчев, да се запознае с нея. Той я получи през октомври... И насрочи 38 конгрес на БЗНС за 26.01.2013 г. Междувременно се появи от нищото г-н Иво Кунчев, представител на вече несъществуващата партия БЗНС-„Врабча” и поиска от Софийски градски съд да се включи в делото между г-н Пинчев и г-н Ненчев. Той пише с неразбираем почерк неразбираеми молби на килограм, не си плаща държавните такси и не си стои вкъщи, за да си получава редовно съдебните книжа, обаче... вече година и половина делото, което би могло да върне справедливостта, не може да бъде насрочено...

А междувременно, хората, които не са членове на БЗНС (по решение на 36 конгрес на БЗНС и с решение на ВКС) си спретнаха 38 конгрес, подадоха в съда напълно фалшиви документи, и въпреки становището на градската прокуратура, с протоколно решение, взето в открито съдебно заседание (чудо невиждано в гражданското право!!!) пак бяха вписани като ръководни и контролни органи на БЗНС. Решението бе обжалвано пред ВКС от г-н Сашо Стоянов. Въпреки становището на Върховна касационна прокуратура, ВКС потвърди прибързаното решение на СГС.

Е, място за справедливост още има. Вървейки по стъпките на г-н Пинчев, г-н Стоянов заведе пред СГС и дело по исков ред. Явно, г-н Иво Кунчев не е научил за него и делото вече е в ход. Обаче... съдията иска да събере доказателства, а едно от тях е делото, което г-н Пинчев води срещу г-н Ненчев от 2012 г., а то е трудно да бъде намерено – дали е в СГС, дали е в САС, дали е във ВКС?!

ЛЗЗ,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(13), година ІІІ, януари-февруари 2014 г.