сряда, 30 май 2012 г.

ПРИКАЗКА ЗА ОВЧАРСКИТЕ КУЧЕТА – разказ от ИСКЪР ШУМАНОВ


поклон през паметта на писателя земеделец 
Искър Шуманов

   То беше преди години.
   Юлското слънце беше пропъдило всичко живо под сенките и край изворите. Полето мълчеше от премала.
Младежът Пенчо Славов от село Сватовете, който ръководеше години наред любителска театрална трупа и организира залесяването на сушавия баир, се разхождаше край Марица и все към отсрещния бряг гледаше. Погледът му се стрелкаше през нажежения въздух, а тялото му беше плувнало в пот. Но той дори и не поглеждаше дебелите върбови сенки. Оглеждаше брега откъм неговото село и нещо пресмяташе.
-Хей, Пенчо, ела да седнеш под сянка. Ще те удари слънцето. Я виж как гори пущината – изломоти дядо Горан, който седеше край запладненото си стадо под върбите, приповдигна се и кимна на младежа.
Пенчо измени посоката, отиде при стария овчар, каза добър ден и седна. Дядо Горан се загледа уж към овцете, които лежаха под сянката, приковани от жежкото слънце и каза като на себе си:
-Какво гледаш към реката? Пак нещо кроиш, а?
-Мисля, дядо Горане, че ще е добре да залесим нашия бряг – отговори живо Пенчо. – Я виж какви поразии е направила реката! Проснала се е като някой чорбаджия и подяжда мерата, а утре ще стигне и до нивите.
-Браво! Умно си я намислил, Пенчо. Един ден току-виж, че при прииждане и моето пладнище е отишло. Да го сторим! – рече дядо Горан, помести се малко и напълни лулата.
-Да го сторим! Хм... то е лесно да се каже, ама какво ще речат ония? – попита замислено младежът.
-Кои?
-Ония, дето се дърляха за залесяването на баира. Ще започнат да говорят, че паша за воловете няма да има, че е по-добре да си я караме по старому. Ще ходят при кмета и ще клеветят, а той нали никога не е живял на село и нищо не разбира от нашите селски работи...
-Слушай, Пенчо, пет пари не давай. Ние нали сме с теб? Цяло село е с вас, младите. Я какви хубави представления ни правите през зимата, четете ни... А пък за борчетата, Господ да ви поживи. Засадихте ги на тоя зажаднял баир, а сега вода под камъните се вече показва. Не се бой от онези, те са...
-То е така, дядо Горане, ама хич бива ли? Ние се грижим за селото си, за тях, а те...
Дядо Горан се почеса по тила, подмести се паk, за да бъде по-близо до Пенчо, и потупа кучето, което се беше опулило срещу двамата, като че и то от селските работи се интересуваше. После смукна от догарящата лула, облегна се на едната си ръка, потупа с другата Пенчо по рамото и започна:
-Да ти разкажа една приказчица. То не е приказка, ама аз така казвам, защото се отнася до време, когато ти не беше още роден. Аз и тогава си бях овчар. Край Цариградското шосе имаше широка мера и дебели сенки, та там прекарвах цяло лято със стадото. Тогава за нас велосипедът беше диво колело, а автомобил не бяхме виждали тъдява. Когато започнаха автомобили да префучават по шосето, хората спираха работата и дълго ги гледаха как летят по нанагорнището. Гледахме ние и се радвахме на напредъка, на човешкия ум. И кучетата бяха слисани. Еле пък нашите, овчарските... Като избучеше автомобил, още отдалеч тичешком го посрещаха, лаеха по него като по плашило, изравняваха се с него и лаеха, минаваха малко пред него и лаеха, лаеха та се късаха. Гонеха го с километри надалеч и се завръщаха след часове, уморени до примиране. А пък, знаеш, в горещините то е опасно. Моите две кучета, само с млеко ги хранех, от лаене по автомобилите пукнаха. На, истина ти казвам. Едното, Шаро, тича и лая по един автомобил, тича и лая, а онова ти слънце прежаря, падна и умря. Другото пък, Сербез, то беше хептем будала. Лая, лая, понечи да препречи пътя на автомобила, спъна се и отиде под колелата. Ама какви кучета бяха! Само за хубост. Нали ти казах, хранех ги само с мляко. Вратовете им бяха дебели като на касапина Георги. Но на, пукнаха от кучешкия си будалък.
Дядо Горан завърши приказчицата си, погледна Пенчо, усмихна се и попита:
-Сега ме разбра какво исках да ти кажа, нали? Да оставим кучетата да си лаят, а ние да си гледаме общата, народната работа.

Искър Шуманов
„Вчера и утре”, разкази и фейлетони, второ издание, изд. „Антей”, София, 2004 г.
 в-к "Литературно земеделско знаме", бр.3, май-юни 2012

петък, 25 май 2012 г.

РОДНО ПОЛЕ - стихотворение от ИВАН БЕЛОСЛАТИНСКИ


поклон пред паметта на поета земеделец
Иван Белослатински

Обичам в знойно лято из полето
да ходя бос след дъжд.
Сред ширналото се море, в което
полюшва се узряла ръж.

Да гледам макове червени,
на птичките да слушам песента
и глъчка на жътвари уморени,
работещи до късно вечерта.

На литналата сладкопойна чучулига
да се любувам на гласа,
на равното поле, в което
родих се и прекарах младостта.

в-к "Литературно земеделско знаме", бр.3, май-юни 2012

събота, 19 май 2012 г.

ЗДРАВЕЙ, РОДИНО - стихотворение от НИКОЛА БЕЖАНСКИ

поклон пред паметта на поета земеделец  
Никола Бежански!

Здравей, Родино плодородна!
Здравей, ти, бащина земя,
богата, нежна, благородна,
с развети славни знамена.

Здравей земя, в която блика
трудът на цял един народ!
И дълг свещен безспир ни вика
да крачим смело, към възход.

Здравейте планини – гиганти,
и вие, горди върхове!
Небесни звездни хоризонти,
далечни, чужди светове.

Долини с буйни водопади,
реки, морета, езера,
със златокласи листопади,
с богатства в твоите недра.

Здравей, ти, земьо на дедите!
Ний бранихме те с дух и меч,
за да се носят в висините
и дух, и слава надалеч!


в-к "Литературно земеделско знаме", бр.3, май-юни 2012

вторник, 15 май 2012 г.

ОРИ, ОРИ, ОРИ... - стихотворение от ЦАНКО ЦЕРКОВСКИ

Цанко Бакалов - Церковски


16.10.1869 - 02.05.1926


Пролет. Слънце в небесата,
глъч и шепот по полята -
ей, зловолен род селяшки,
стягай дрипи сиромашки

и на нивата върви,
пак ори, ори, ори!

Пуст останал свят - управа,
плач, одумки- хляб не дава;
цар заял те - род глупашки,
стягай дрипи сиромашки

и на нивата върви,
пак ори, ори, ори!

Кой ще с мисъл да се бори,
колко къщи тя затвори;
бог проклел те... род сирашки
стягай дрипи сиромашки

и на нивата върви,
пак ори, ори, ори!


в-к "Литературно земеделско знаме", бр.3, май-юни 2012

понеделник, 14 май 2012 г.

ДРАГИ ЧИТАТЕЛЮ - обръщение на редакцията на ЛЗЗ


Съюзът на писателите земеделци се е нагърбил с една непосилна и трудна за изпълнение дейност – издаване на в-к „Литературно земеделско знаме”. Ето, два броя са вече в ръцете ти. Проявеният интерес от твоя страна към него, радва издателите, радва и писателите земеделци, които участват в неговото списване. По този начин, това ги окриля да пишат нови творби, които да обогатят нашия духовен живот в едно бездуховно време. Време – динамично... Време, в което из мътните води на живота, изплува политическата утайка и народът ни понесе върху плещите си товара на мизерията, която тегне като воденичен камък на гърдите му.
Ти виждаш тръпнещи, старчески ръце, заедно с бездомните кучета, да ровят в клоаките на безмилостния град. Чуваш ежедневните изстрели на разюздалата се мафия, рожба на една 45-годишна трагедия. Виждаш, че посред бял ден на улиците, площадите, парковете, заведенията и домовете – окървавени, бездиханни трупове...
А „отговорни господа” след това, чрез родните ни медии съобщават: „разчистване на сметки”...
Това ли очакваше народът? Тогава, когато настъпи Зората и открехна дверите на 10-ноември 1989 г. към свободата и благополучието?
И ето – цели 22 години, отново илюзорни мечти за социална справедливост, тъй както илюзорни бяха за „сияйни върхове”. В душата кънти, бушува възмущението. Затова ли мряха в лагери и затвори хиляди честни и будни синове на България? Кажи, Читателю! Но, писателите земеделци са на своя пост, ръководени от гражданския си дълг – те творят, те илюстрират с художествени средства цветната гама на нашето минало и нашето съвремие.
Драги Читателю,
Искаш ли и в бъдеще да излиза в-к „Литературно земеделско знаме”, чрез което да се докоснеш до творчеството и до гражданската позиция на писателите земеделци? Искаш ли да го има... Трябват пари! Помогни със своята минимална лепта – като си го купиш!

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 3, май-юни 2012 г. 
в-к "Литературно земеделско знаме"

неделя, 13 май 2012 г.

ГРИЖА - стихотворение от БОЯН ИЛИЕВ


Книга подарих на моя близка,
станала снаха във дом богат.
Имат всичко, що човек поиска,
за да е животът благодат.

Но потърсил там библиотека,
да поставя своя ценен дар,
чужда дума сякаш бях изрекъл -
нямаха дори един буквар!

Грижа ме е днес за мойта близка,
свикнала от малка да чете.
Грижа… И дали ще да поиска
нова книжка нейното дете?


в-к "Литературно земеделско знаме", бр.2, март-април 2012 

петък, 11 май 2012 г.

РАЗГОВОР С ХУДОЖНИКА - стихотворение от МИЛЧО ПРИСАДАШКИ


Защо ме нарисува със лула?
Та аз дори не паля папироса...
Съдбата ли такава е била –
прищявка чужда аз сега да нося?!

Добре ме нарисува, както пиша...
Това е вярно... Всеки ден туй става!
Чрез молива сърцето мое диша!
Чрез молива живота продължава...

в-к "Литературно земеделско знаме", бр.2, март-април 2012 

четвъртък, 10 май 2012 г.

ЛЮБОВ - стихотворение от ВЯРА ДАМЯНОВА


Подай ръка и ме свали от рая,
дървото на живота опознах,
отхапах ябълка накрая
и тръгнах да те търся по света.
Парче от сън, сълза от спомен,
за мен си ти, единствен мой,
светът за тебе ми напомня
и ме оставя без покой.
Затуй сама съм – паднал ангел
и търся те с небесен зов,
дали и ти от рай си паднал
и търсиш ме под името любов.
в-к "Литературно земеделско знаме", бр.2, март-април 2012

вторник, 8 май 2012 г.

ГЪРМИШ И ЖИГОСВАШ - стихотворение от СЕРГЕЙ РУМЯНЦЕВ


                                                   На Петко Д. Петков

Аз видех те паднал, пронизан с куршуми,
във своите алени кърви залян,
и плаках за тебе безмълвно, без думи,
от горест безумна по тебе пиян!

И още не вярвам, че ти си убит,
и сякаш че още ти слушам словата,
с които зовеше ни смело в борбата,
ти - радост селяшка и гордост и щит!

И още те виждам, превърнат на пламък,
ти ризи размахваш, червени от кръв,
проклинаш вразите - и, твърд като камък,
гърмиш и жигосваш единствен и пръв!

в-к "Литературно земеделско знаме", бр. 2, март-април 2012 г.

неделя, 6 май 2012 г.

СЪН - стихотворение от МЕТОДИ НОВЕВ


Насън дочух камбанен звън,
насън видях, че съм навън,
но щом отворих си очи -
на мен веригата дрънчи.

Животът е камбанен звън,
животът е като насън,
но щом отвориш си очи,
верига виждаш да дрънчи...

в-к "Литературно земеделско знаме", бр. 2, март-април 2012 г.

петък, 4 май 2012 г.

ВИТИНСКИ ИМПРЕСИИ - стихотворение от ЙОРДАН БОРИСОВ


1.
Така са ниско тук звездите –
в среднощ докосват се с ръка...
Дочуваш шепот на горите
и сладък ромон на река...

Не може тук да не мечтаеш
за топли устни на жена...
За грешка – да не се разкаеш
в поклон пред тази планина!

2.
Неземно, сякаш тук е всичко –
и незалязлата луна,
която в облаците тича,
и утринната ведрина...

Войнишките ни стъпки дръзко
единствени в зори кънтят,
догдето слънцето пролъсне
по стръмния Витински път...

3.
В зори пристигаме за труд
с лопати, кирки и колички...
И чуй се тътен – тук нечут
от горските смълчани птички...

Избяга заек... Еж се скри...
Сърничка хукна през гората...
До вчера сънните гори
загубиха си тишината...

в-к "Литературно земеделско знаме", бр.2, март-април 2012