петък, 22 октомври 2021 г.

ПО ДОЛИНАТА РАЗМЕТИЦА - статия на Милка Пешева

Не е изключено, когато е бил световният потоп, да е бил и по нашите земи на България, тъй като моето село Голямо село е било като езеро. Постепенно или с помощта на хората се е източило през с. Баланово към река Джерман, Дупнишко. Вярвам в това, защото като деца намирахме черупки на морски охлювчета и един каменен череп, което ми е направило силно впечатление.

В археологическо отношение Дупнишко е малко изследвано. Сведения  за първите обитатели се разкриват от случайни разкопки. Те сочат, че тази земя е била населена още от времето на късния неолит – 1500 години преди новата ера.

Сега през с. Голямо село минава река Разметаница, в нея идват притоците  от планината Колош – 1315 метра височина. Когато придойде, тя става опасна и бурна, често е завличала дори къщи, построени край бреговете й.

Кога и през кои векове селищата са се намирали далеч от езерото е трудно да се каже, може би винаги хората са приемали опасността от наводнения, за да бъдат близо до живителната влага.  Това говорят имената на нивите: Селиврия, Доляница, Градището и др. Когато копаеха, хората намираха калени кюнци, което показва, че е имало добра канализация може би още през Византийския период или още по-назад през  вековете. Разкрити са и праисторически селища от Каменомедната епоха. Населението е било от траките дентали. В местността Царичина, Разметанишко, бил издигнат голям тракийски храм на Бога Зевс мълниеносец.

Сред Разметаница се е намирала феодалната крепост на  Арон – брата на цар Самуил, където се е разиграла братоубийствената война на 14 юли 1014 г., пише историкът Скалица Кедрин. Самуил разбира, че брат му Арон има с гърците лоши намерения към него и решава да затрие цялото му семейство. Тогава синът му Гавраил Радомир се молел на колене пред баща си за братовчед си Иван Владислав:  „Татко, не го убивай!”

Конникът, за когото се предполага, че бил от войните на Арон, посечен до местността Царичина, препускал близо 3 – 4  километра. Тази местност се наричала Кървовето, а след като бил убит, нарекли я Гроба.

В Царичина има чешма, построена някога от Самуил за най-хубавата вода, която още съществува. Днес на това равно и хубаво разметанишко поле е построен ТЕЦ „Бобов дол”, който унищожи и замърси хубавата и плодородна земя на с. Голямо село.

Главният път не е минавал през Дупница, а покрай Бинека, Арнаутски път, Голия рид – все местности край с. Голямо село, през с. Дяково – към Радомир. Говори се, че пътувайки с една конна свита синът на цар Самуил, Гавраил Радомир, бил убит по поръчка на братовчеда си Иван Владислав. След като е убит Гавраил Радомир, братовчед му се възкачва на престола и води войни срещу византийците  през 1015 год. Този самодържец, българин по род, внук на Никола и Рапсимия, е син на Арон. В битките с Василий II бива убит край с. Ключ.

След 1016 год. България пада под Византийска власт.

Няма да пиша за отхвърлянето на византийското робство и последвалите български царе, историята го е написала много по-добре от мен.

Един от последните български царе, Иван Шишман, през 1378 год. се бие със сърбите край Кюстендил. В затишието на боя и българите, и сърбите очаквали помощ. На сърбите помощта от войници дошла по-бързо. Там е убит цар Иван Шишман и погребан от войниците си в българска черква или манастирче.

От 1351 год. започва поробването на България от османските турци, до 1382 година продължили битките в този край. Българите се превърнали в рая, безправно население, работна ръка, върху чийто гръб живеело мюсюлманското население. Облагали ги с големи данъци. Безплатни работници във всички сфери и услуги. Освен парични данъци, длъжни били да дават и част от произведените си храни – десятък. Много са разселванията на българите, но и много села са изчезнали. И за това историята е казала своята дума. Ще разкажа само за моите предци, но преди това нека кажа още нещо.

След освобождението на България през 1978 г. границата  между Турция  и България е в село Бараково. Преди години попитах хора от Петричко: „Ако още остане границата в Бараково как ще постъпите ?“ Те в един глас ми отговориха: „Веднага заминаваме оттатък границата , т. е. към България.“

Малко преди освобождението, турците се озлобили, започнали често да убиват и изнасилват. Така става и в село Логодаш. Докато Пешо Михов и семейството му били на нивата. Но най-малката им сестра била вкъщи, когато идва банда турци, изнасилват момичето и го заколват. То пищяло, но никой  от селото не смеел да се намеси. Всичко било разрушено и ограбено. Пешо прогонил турците, но бил арестуван  и затворен в Горна Джумая. Вече ковали бесилото за него, но той не падал духом, а заръчал на съпругата си, баба Ната, да му донесе девет лакти пояс. Тя изпълнила поръчката. През нощта Пешо, с още двама арестувани скочили от кауша и избягали. Бързо намерил кон от приятели и заминал за селото си. Сестра му вече е погребана.

Пешо и Ната Михови имали двама сина – Александър на 4 години и Димитър – на 2 години. Димитър е моят дядо.

Пешо качил на кон двете си деца, свити в дисагите, взима майка си и баща си и заедно с жена си цяла нощ пътуват през тъмни пътища, за да стигнат до с. Голямо село, Дупнишко. Това става през 1875 – 76 год.

Когато турците си заминали, той успява да купи много имот за синовете си – 400 декара, а за селото 1000 декара, които подарява.

Ната, майката на моя дядо Димитър, облечена  в мъжки дрехи ходела напреко през селата, за да стигне до гробищата на с. Логодаш, където имала погребани други деца. Разстоянието е повече от 30 – 40 километра. Баба Ната умира млада и тогава дядо Пешо се оженил за баба Здравка, също вдовица,  със  17 години по-млада от него. Тя му ражда четири дъщери и един син – Ефтим. Тя успява да изучи сина си, който взимал изпитите си за две години наведнъж, после едва успява да се спаси от комунистите през 1944 год.

Дядо Пешо обработва целия си имот, прави на синовете си кирпичени къщи.

Веднъж някакви работници му предложили да му поправят бъчвите. След седмица му казали, че на сутринта ще си отиват рано, така че да им плати веднага. Той отишъл където са му парите, взел от сандъчето и им платил. Когато става на сутринта, няма ги работниците, няма го и сандъчето с жълтиците, той дори и не ги  попитал откъде са, за да ги проследи.

След това от селото му палят кошерите, а после и сеното. Той се разболява тежко, лежи в Дупница в една механа, казва на съпругата си Здравка да викне адвокат, за да раздели имота между децата си. Той прави делбата и умира на 75 години през 1908 год.

В същата тази година турско семейство от Голямо село имали вила в село Мали Върбовник. Както си гуляли там, виждат край чешмата младо русокосо момиче и го привикват, залостват вратата и го изнасилват. Тя имала братя, които се опълчили срещу турците, но те и тях затварят и ги пребиват от бой. Същото момиче, което се казва Атанаса,  остава бременно. Тогава старейшините го омъжват за най-сиромашкия момък в селото, както става навсякъде в България в такива случаи. Ражда дъщеря от турчина. Знае се в цялото село Мали Върбовник. По-късно дъщерята от турчина се омъжва в с. Палатово за вдовец с две деца.

Тъй като е много трудолюбива отглежда заварените деца и ражда още 5 дъщери и 2 сина. Една от дъщерите на баба Тона е моята майка Софийка. Съпругът на баба Тона – дядо Иван е убит с приклади от македонски автономисти в дома си, а синовете му  Мите и Станке  са убити, единият през войната от 1913 г., а другият ударен от ток.

И до днес в Дупница събота е пазарен ден.

От всички села наоколо хора, пеша, с каруци и животни отиват на пазара да разменят или продадат по нещо. Пътят почернява от хора, които отиват и се връщат. В един съботен ден се движил и един мъж, носейки на рамо козинявата  си торбичка, това бил Васил Левски.

Към върлото на Крушовица на тълпата, един от турците яхнал поп да го носи на гръб. Нещастният поп, клатушкайки се вървял изнемощял по пътя. Отстрани българи и цигани се смеели и се подигравали с него. Тогава Левски казал по-скоро на себе си: „Вие не сте дорасли за свободата си.” И  повече не се върнал към този край.

Имаше една песен, която майка ми пееше – три пъти карали на съд една девойка през нощта, а тя все отговаряла пред турците: „Една съм била, убила съм го и хитра съм била, че съм го скрила”. Тази девойка, на която не се знае името, била от с. Мламолово.

Мота да разкажа нещо и за Ильо войвода, който спасил Дупница – да не стане и там клане като баташкото. Той предупредил турците, че ако посегнат на мирното население ще затрие целите им семейства.

В Кюстендилския край водела чета и Румяна войвода, която искала да замине в легията на Раковски в Сърбия, но Ильо войвода я спрял.

Цариградският път от изток на запад към Дупнишките покрайнини минавал от Самоков, пресичал северозападно Верила, от прохода  Дервент в посока Германия (Сапарева баня), през с. Червен брег, прехвърлял в западна посока Голия рид до Винека – Кадин мост. Дупница остава вдясно.

Остатъци от калдаръмения път има при селата Голямо село, Яхиново, Червен брег  и Крайници. Населението и сега продължава да го нарича Арнаутски път, защото идва  от Албания. Пътят от Винека до Дяково е просъществуавал дълго.

Новият път от Винека за Дупница минава през Аркчийския мост на река Джерман, западно от града. Този мост е съвременник на Кадин мост на река Струма – 1470 година, Каменния мост на река Бистрица и Еврейския мост на река Джерман. Те са строени на един и същи главен път. Арчийският мост беше еднопосочен, сега е полуразрушен, трябваше местните управници да го запазят поне като историческа памет.

След Освобождението, през 1880 година, е открито първото училище в  Голямо село, а черквата е построена през 1888 год. От 1927 год. в селото има и читалище.

Когато се е строяла черквата, оттам минал професор Константин Иречек, който бил натоварен от княз Александър Батенберг да напише история на България. За строителството на черквата работниците дялали камъни, на които е имало исторически надписи. Той се ядосал на невежеството на хората и продължил обиколката си из България. В селото народът бил беден и малоимотен, живеел от нивичките си и животните, които отглеждал.

Моят дядо Димитър се жени за най-личната мома Гюра, която му я избрал баща му, дядо Пешо. Дядо Димитър е бил все запас и на фронта през 1912 – 13 год., а след това през 1915 – 16 год. Съпругата му баба Гюра умира млада, като му оставя четири деца сирачета.

Тогава дядо решава да ожени по-големия си син Атанас, който бил на 17 години и довежда майка ни Софийка от с. Палатово да  го задоми и да отгледа децата. Майка ми ражда и свои деца: Еленка, Костадин, Магда, Рангел. Преди мен е имало момиче, което се е казвало Милка, но е умряло още като бебе. Аз съм родена през 1936 год. и съм кръстена на нея. След мен се ражда момче Димитър, което също почива на 3-4 годинки.

Сестра ми Тодорка е родена през 1943 год.

сп. "Картини с думи и багри", брой 4/2021

сряда, 20 октомври 2021 г.

ЗА ДИМИТЪР ТАЛЕВ - статия на Кирил Назъров

 ЛЕТОПИСЕЦ НА НАРОДНОТО БИТИЕ

 /1 септември 1898 - 20 октомври 1966 г./

                                                                            

     Димитър Талев Петров – Палисламов е роден на 1 септември 1898 година (по стар стил; 13 септември - по нов стил) в град Прилеп, днес в Северна Македония,  която тогава все още е под османска власт. Учи в родния си град и още няколко градове. Завършва славянска филология в Софийския университет.

     Той е един от най-големите български писатели. Малцина са писателите, сполучили с такова майсторство да преосмислят и претворят историческото битие на народа ни.

     Започнал творческия си път като автор на разкази и импресии през 20-те години на миналия век, през петдесетте години той израства до един от най-крупните и самобитни изразители  на народната душевност, на националния характер. Те се проявяват  в борбата на народа в Македония за независима църква и просвета и за национално освобождение.

    Неговият изключителен талант се изяви  във великите му романи „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.

     След 9-ти септември 1944г.  Димитър Талев е изключен от Съюза на българските писатели, арестуван е и е хвърлен в Софийския централен затвор, където без съд и присъда престоява половин година. Обвинен е във великобългарски шовинизъм и  че е буржоазен журналист и писател. Още повече страдания преживява в концентрационните лагери в Бобов дол и Куциян – край гр. Перник, където е държан до февруари 1948 г. Независимо от крехкото му здраве бива принуждаван да полага тежък физически труд и едва оцелява, благодарение на грижите на свои приятели – сълагерници, които изпълняват и неговите трудови норми.

     За освобождаването му се застъпва влиятелният негов приятел Георги Караславов. След освобождаването му от лагера заедно със семейството си е интерниран в гр. Луковит, където е държан при тежки условия и изолация до 1952 г.. Тук написва голяма част от тетралогията си „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.     Към края на 50-те години Талев е реабилитиран напълно и се посвещава на свободна писателска работа. Отличен е с немалко литературни награди и  почетни звания. Посмъртно е отличен със званието Почетен гражданин на град Луковит.

     Тетралогията на Димитър Талев  е най-внушителният романов епос за ренесанса, за национално-освободителните борби у нас, а и на Балканите. Чрез историческата съдба на един регион, на една фамилия талантливият писател създава неповторима сага за трагичната одисея на населението в родния му край, в Родината, на Балканите. С чист възрожденски порив и патос, с мащабен епически замах писателят пресъздава националното и духовно пробуждане и борбите на народа за свобода и демокрация.  С изключително умение писателят изобразява духа на епохата, живота на народа в Македония: възрожденския подем, борбата за независима българска църква, за народно просвещение, за национално освобождение.

    Освен крупната тетралогия,  значима сполука на Д. Талев е епическото му повествование за края на Първата българска държава – тритомният роман „Самуил“, както и още няколко творби. В него авторът възкресява драматичната и трагична съдба на югозападната българска държава през онази преломна средновековна епоха. Правдиво и умело писателят изгражда величавия и трагичен образ на цар Самуил.

   Многопластовата, психологически сгъстена, вълнуваща проза на Д. Талев има голямо значение не само за нас, българите, но тя има общочовешко звучене. Тя е ценен принос в националната ни литературна съкровищница. Защото кара читателя да преосмисля историческите събития и превратности, да осъзнава съвременните дадености и да си прави изводи за миналото и настоящето, за смисъла на човешкия живот…

      В нашата литература има много добри писатели. Но великолепното творчество на Димитър Талев го нарежда непосредствено след Иван Вазов – неговият любим учител. Ето какво казва  за учителя си: „Ако има една книга, която е била мой учител в ранната ми младост, това е „Под игото“. Да напиша нещо като него – това беше желанието ми“.

      И го написа.

Кирил Назъров

четвъртък, 14 октомври 2021 г.

ЕСЕНТА Е ДОШЛА - стихотворение от Надежда Цанева

Заспиват прозорците тихо.

Тихо заспива града.

Тревите изгниват в дъжда,

или топлят малки тела

под пръстта?!

Животът изтича в калта,

или се влива в сърцевината

на зърната,

които чакат пролетта?!

Не я чакат -

зелени жита

над снега.

Есента е дошла -

колко рано съм станала -

тихо пада дъжда.

 

Надежда Цанева

събота, 2 октомври 2021 г.

СИРОТНА ПЕСЕН - да помним Димчо Дебелянов

ДА ПОМНИМ ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

/28.03.1887 г. – 02.10.1916 г./

 

    Навършиха се 105 години от убийството на поета.

    Най-нежният лирик в българската поезия, подпоручик Дебелянов, пада убит в сражение на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта близо до Горно Караджово (днес Моноклисия, Демир Хисарско, Гърция), на 29 години и 6 месеца.

     В днешното болно, бездуховно и объркано време на пандемии, електроника, високи технологии и т.н. общуването с лирика като тази на Дебелянов и други поети ни е изключително необходимо.

 

СИРОТНА ПЕСЕН

 

Ако загина на война,

жал никого не ще попари -

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби -

приневолен живя сирака

и за утеха може би

смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени.

Ще си отида от света -

тъй както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

 

Димчо Дебелянов