Дъждът измива всичко –
и
калните отрови на деня,
и
цветните прашинки
от
крилата на пчелите,
и
тичинките в ирисите ти –
усмихват
се,
уханно-жълти,
разпръскват
се –
сред
капките безоки
и
падат като звън
от
счупени стъкла.
И
падам –
капка
от капчук,
потъвам
в
прашната земя –
една
оплождаща целувка,
една
мечта…
Дъждът
измива всичко –
и
черното на вчерашния ден,
и
бялото на липсващото утре,
и
твоето лице,
обрало
паяжинни светове
мъждиво
свети,
примамва
ме
към
някаква устойчивост,
която
се изплъзва…
Габриела Цанева
