ПРИКАЗКА ЗА ОВЧАРСКИТЕ КУЧЕТА – разказ от ИСКЪР ШУМАНОВ

поклон през паметта на писателя земеделец 

Искър Шуманов

   То беше преди години.
   Юлското слънце беше пропъдило всичко живо под сенките и край изворите. Полето мълчеше от премала.

Младежът Пенчо Славов от село Сватовете, който ръководеше години наред любителска театрална трупа и организира залесяването на сушавия баир, се разхождаше край Марица и все към отсрещния бряг гледаше. Погледът му се стрелкаше през нажежения въздух, а тялото му беше плувнало в пот. Но той дори и не поглеждаше дебелите върбови сенки. Оглеждаше брега откъм неговото село и нещо пресмяташе.

-Хей, Пенчо, ела да седнеш под сянка. Ще те удари слънцето. Я виж как гори пущината – изломоти дядо Горан, който седеше край запладненото си стадо под върбите, приповдигна се и кимна на младежа.

Пенчо измени посоката, отиде при стария овчар, каза добър ден и седна. Дядо Горан се загледа уж към овцете, които лежаха под сянката, приковани от жежкото слънце и каза като на себе си:

-Какво гледаш към реката? Пак нещо кроиш, а?

-Мисля, дядо Горане, че ще е добре да залесим нашия бряг – отговори живо Пенчо. – Я виж какви поразии е направила реката! Проснала се е като някой чорбаджия и подяжда мерата, а утре ще стигне и до нивите.

-Браво! Умно си я намислил, Пенчо. Един ден току-виж, че при прииждане и моето пладнище е отишло. Да го сторим! – рече дядо Горан, помести се малко и напълни лулата.

-Да го сторим! Хм... то е лесно да се каже, ама какво ще речат ония? – попита замислено младежът.

-Кои?

-Ония, дето се дърляха за залесяването на баира. Ще започнат да говорят, че паша за воловете няма да има, че е по-добре да си я караме по старому. Ще ходят при кмета и ще клеветят, а той нали никога не е живял на село и нищо не разбира от нашите селски работи...

-Слушай, Пенчо, пет пари не давай. Ние нали сме с теб? Цяло село е с вас, младите. Я какви хубави представления ни правите през зимата, четете ни... А пък за борчетата, Господ да ви поживи. Засадихте ги на тоя зажаднял баир, а сега вода под камъните се вече показва. Не се бой от онези, те са...

-То е така, дядо Горане, ама хич бива ли? Ние се грижим за селото си, за тях, а те...

Дядо Горан се почеса по тила, подмести се паk, за да бъде по-близо до Пенчо, и потупа кучето, което се беше опулило срещу двамата, като че и то от селските работи се интересуваше. После смукна от догарящата лула, облегна се на едната си ръка, потупа с другата Пенчо по рамото и започна:

-Да ти разкажа една приказчица. То не е приказка, ама аз така казвам, защото се отнася до време, когато ти не беше още роден. Аз и тогава си бях овчар. Край Цариградското шосе имаше широка мера и дебели сенки, та там прекарвах цяло лято със стадото. Тогава за нас велосипедът беше диво колело, а автомобил не бяхме виждали тъдява. Когато започнаха автомобили да префучават по шосето, хората спираха работата и дълго ги гледаха как летят по нанагорнището. Гледахме ние и се радвахме на напредъка, на човешкия ум. И кучетата бяха слисани. Еле пък нашите, овчарските... Като избучеше автомобил, още отдалеч тичешком го посрещаха, лаеха по него като по плашило, изравняваха се с него и лаеха, минаваха малко пред него и лаеха, лаеха та се късаха. Гонеха го с километри надалеч и се завръщаха след часове, уморени до примиране. А пък, знаеш, в горещините то е опасно. Моите две кучета, само с млеко ги хранех, от лаене по автомобилите пукнаха. На, истина ти казвам. Едното, Шаро, тича и лая по един автомобил, тича и лая, а онова ти слънце прежаря, падна и умря. Другото пък, Сербез, то беше хептем будала. Лая, лая, понечи да препречи пътя на автомобила, спъна се и отиде под колелата. Ама какви кучета бяха! Само за хубост. Нали ти казах, хранех ги само с мляко. Вратовете им бяха дебели като на касапина Георги. Но на, пукнаха от кучешкия си будалък.

Дядо Горан завърши приказчицата си, погледна Пенчо, усмихна се и попита:

-Сега ме разбра какво исках да ти кажа, нали? Да оставим кучетата да си лаят, а ние да си гледаме общата, народната работа.

Искър Шуманов

„Вчера и утре”, разкази и фейлетони, второ издание, изд. „Антей”, София, 2004 г.
 в-к "Литературно земеделско знаме", бр.3, май-юни 2012