петък, 30 ноември 2012 г.

ЗЕМЯТА ПЛАЧЕ - нагаута от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА


Небето като                                                 
похлупак се спуска над                            
нивята... Дъждът                                        
попи в пръстта... Птичи грак.                  

Гларуси летят.                                            
Мъгла пови реката...                                             
А гарваните                                                
кацат в рохката бразда...                           
Семена... Върви                                          
селякът като сянка                                    
след сеялката,                                             
дрънчат вериги върху                              
колела... Тупти                                           
сърцето му в ребрата...                             

Къде остана                                                
младостта, когато смях                             
момичешки се                                            
сипеше в простора? Ах,                                                                           
камък... Строполи                                      
се старецът в пръстта... а                          
пари, като гръд                                          
земята. Приласкава                                               
го, като жена...                                           
Любов остана ли му?                                 

Вее вятърът                                                 
в мъглата... Затворил е                              
очи... Житата                                  
светят в синевата на                                              
миналите дни.                                             
Насилвана, линяла...                                             
Поена с кръв, не                                         
с пот, пустяла... и пак, и                           
пак... ограбвана...                                      
И пак – нехалите за                                               
нея я държат...                                           
Върви покрай реката                                
в гъстата мъгла.                                         
И слуша – гъгне трактор                          
в тишината... Пак                                      
чужди я орат... И пак                                
за него няма                                                
ни зърно, ни живот... ни...                                    

Тихо е. Денят                                                          
звъни далеч... Изправя                              
се човекът и                                                
чува тропот на коне.                                             
Те цвилят покрай                                       
него и милват с нежни                              
гриви потното                                            
чело. Просветва слънце...                         

Капките роса                                              
блестят като зора... и                                 
литват птици към                                       
небето. С крилете си                                  
отнасят духа                                               
на селянина... Пустош.                             

Земята плаче.

Габриела Цанева,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

петък, 23 ноември 2012 г.

ЕСЕНТА - импресия от КИРИЛ НАЗЪРОВ


Есента е сезон на плодородието и багрите. И тази година пристигна ведролика, пъстроока, многобагрена, жизнерадостна и весела. Златните й стъпки сияят като палитра. Разтваря широко обятия, за да прегърне цялата природа. Природата я посреща с вълнение. При първия лек досег потръпва, сетне се отпуска доверчиво в цветната й прегръдка. Обхваща треви и храсти, плодове и шумки. Постепенно сякаш ги подпалва. Пожарът на есента се разлива по кориите. Планината си завързва пъстра забрадка. Замята многоцветна пелерина, по която се преливат всевъзможни цветове- от бежово-златисто до бакърено-ръждиво. В гората настава безмълвие. Тишина, която ражда спокойствие, поезия, музика. Дори жуженето на пчелите е секнало.
Петелът опъва шия и приветства Есента със своето неизменно „Ку-ку-ри-гуууу”. Пъчи се на стобора важен-важен, че тя обагря листата на дръвчетата с цветовете на неговите пера.
Eсента е красив, мъдър и мъничко тъжен сезон. В нейното прииждане има нещо меланхолично и сантиментално. Може би то идва от пъстробагрието в природата, което бавно избледнява и ни напомня, че нещо си отива. Може би идва от олекващите след прибраните плодове ниви и градини. Може би –от песните на отлитащите лястовички и от безмълвния полет на юг на щъркелите.
Жиците провисват под тежестта на птичките, заели старт за дългия полет към топлината.
Есента бере кехлибареното грозде, сочните ябълки и круши, жълтите дюли...
Топлата слънчева есен наричаме още Циганско лято. Към лятното слънце сме безразлични, ако не ни изпоти и прогони на сянка. А есенното слънце е благодатно. На него се радват хора и животни.
Есента е сезон благодатен, приятен, омекотен. Истинско удоволствие е да вървиш под златния листопад, да слушаш неговия тих шепот, да се любуваш на есенните природни хубости.
И тъкмо когато е най-красива, Есента започва да разтуря магията на своите багри. Да руши великолепието и хубостта си. Жълти листа започват да се ронят като пендари от гердана на Есента. Може би ги отронва немирният повей на хладния вятър. Не, не е само негова прищявка, защото вятърът утихва, а листата продължават да капят. Прехвърчат из простора като пъстрокрили пеперуди. Гмуркат се във водите и плуват като лодки. Шума покрива кладенците, вировете. Сетни идват мъглите. Мълком спускат безкрайните си сиви завеси над посърналите пейзажи. Заръмяват есенните дъждове. Те измиват цялата природа, пречистват я, напояват я с влага за ново раждане. Измиват от снагата на земята летния прахоляк, отнасят повяхналите треви, бурени и окапалата шума. Тихият есенен дъжд сладко бъбри нещо важно. Но кой може да разбере думите му? Всеки по своему разбира шепота на кроткия есенен дъжд. По своему се наслаждава на бисерните капки, които се сцеждат по клоните, поръбват стрехите. Идват и есенните слани. Те посребряват котловината и предупреждават, че Зимата няма да закъснее.
Но Есента вече е смогнала да свърши всичката си работа – да прибере сочните плодове, да прикъта в топлата земя семената за посев...Напролет те ще се пробудят, ще понекнат и ще продължат кръговрата на битието.
Всичко на този свят е мимолетно и преходно. Есента добре знае това и започва приготовления за дълъг път. Прикътва в сърцето си ласкавия топлик, сгъва сивите паяжини на мъглите...Като че ли е тъжна. В очите й напират сълзи и а-ха да потекат. Задържа ги, но носле изведнаж те рукват неударжимо. Това е последният есенен дъжд. Есента си тръгва бавно, неохотно. Когато се възкачва на хребета, за сетен път се обръща назад. Жално й е, оставя след себе си природата посърнала, пустееща. Утешава се с мисълта, че всичко което е сторила няма да бъде покрито с пепелта на забравата. Ще бъде покрито с пухкавия сняг на Зимата. Сетне – с поривистия цъфтеж на Пролетта, с щедрото плодородие на Лятото. Кръговратът на природата ще се завърти отново и Есента пак ще пристигне - засмяна и пъстроцветна. А сега поема своя вечен път – забързана, носталгична и малко тъжна.
Зимата ще белоса златните й стъпки с тържеството на първия сняг.

Кирил Назъров,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

понеделник, 19 ноември 2012 г.

ЕДИН ЖИВОТ - слово от ИВАН СЕЛАНОВСКИ


От името на Съюза на писателите земеделци в България се обръщам към вас, опечалени родственици, близки и приятели на покойника Петко Атанасов Петков – земеделец по убеждение, член на БЗНС, писател и поет, член на СПЗБ, общественик и кмет на град Божурище от 1991 до 1995 г. Преди да го поеме зиналата паст на родната земя, моля да сведем глави и с едноминутно мълчание да почетем неговата памет.
Нека да проследим неговият житейски път до момента, когато по неумолимите биологични закони на живота, смъртта го прегърна с костеливите си ръце и го отне на 27.09.2012 г. завинаги от нас, за да го пресели в лоното на вечността и превърне в синоним за подражание!
ПЕТКО АТАНАСОВ ПЕТКОВ-ЗГАЛЕВСКИ, негов псевдоним, е роден на 01.10.1935 г. в село Згалево, Плевенско. От 1971 г. живее в град Божурище. Завършил е гимназия в Плевен през 1953 г. и ветеринарна медицина в София през 1960 г.
Неговият баща е потомствен земеделец, бил е застъпник на Никола Петков по време на изборите през 1946 г. Синът, Петко, остава верен на идейното верую на своя баща. През време на унгарските събития, когато въстава унгарският народ за свобода през 1956 г., като студент е привикван многократно от кадровика на Ветеринаро-медицинския институт с предупреждения за изключване. От малък има влечение към изкуствата. Носител е на златен медал за школувано пеене на фестивала за художествена самодейност през 1969 г. в София. От 1975 г., в продължение на 18 години е бил хорист в прочутия мъжки хор „Гусла”. При излизане на турнета в чужбина, се свързва с политическите емигранти-земеделци, като пренася нелегално литература в България.
След промяната през 1989 г. се включва активно като земеделец в тъй наречения „мирен преход” и става кмет на Божурище. През време на кметството си лансира идеята за строителство на храма „Света троица” в града и за неговото отпочване на строеж. След изтичане на мандата му като кмет, работи всеотдайно за просперитета на БЗНС и остава верен на неговите идеи до последния си дъх. Пред мен, преди да почине, сподели: „Най-много обичам семейството си и любимата ми организация БЗНС”. Такъв е нравственият облик на земеделеца и общественика Петко Петков Згалевски.
Наше е задължението, като член на Съюза на писателите земеделци в България, да осветлим дейността му като писател и поет, за да се добие цялостна представа за една личност – идейно и политически изградена в контекста на нашето съвремие. Господин Петко Згалевски започва да пише – първо епиграми и хумор от 1960 година, но не публикува нищо, с изключение на няколко епиграми във в. „Софийска правда”. Едва след 10 ноември 1989 г. неговите епиграми и хумор стават мощно оръжие, с което жигосва управляващите и недъзите на тоталитарното и посттоталитарно комунистическо време. А в своите стихотворения той е любящ съпруг, нежен лирик, всеотдаен баща и предан син на БЗНС и България!
През 2000 г. е приет за член на Съюза на писателите земеделци. Издал е в годините на прехода книгите: „Епиграми-червенушки” (2007 г.) и стихосбирката „Как измамно...” (2010 г.). Познат е на читателите и с публикации на стихове и епиграми и във в. „Литературно земеделско знаме”.

Слово, произнесено от секретаря на СПЗБ Иван Селановски на 30.09.2012 г. пред гроба на поета

петък, 16 ноември 2012 г.

ЧИТАНКА ПО РОДОЛЮБИЕ И ЧОВЕШКА НРАВСТВЕНОСТ - послеслов от ПЕТКО ОГОЙСКИ


От дълго време следях едно име, което се появяваше във вестник „Земеделско знаме”, все под хубави и важни по темата си стихове. Мислех си, че това е някой младеж, който пробва късмета си, защото и книга от същото име не съм срещал. Но, дълбоко впечатлен от творбите му, успях да науча, че това е дългогодишния учител и зрял поет Боян Маринов Илиев, живущ сега в с. Калековец, Пловдивско.
Но как така, питах се аз, такива творби да са останали скрити не само от мене, като активен читател, но и от всички други, които не получават нашия вестник? И мисълта ми ме отнасяше към онези периоди от нашата „даскалска поезия” и нейните автори, които разпалваха пламъците на националното Възраждане и под чиито куплети (на Добри Чинтулов, П.Р.Славейков) гърмяха черешовите топове през Април 1876 година...
Бил съм, макар и не дълго време селски даскал, та зная, че точно тези просветни деятели са най-близки до народния живот, до неговите идилични, но и проблематични страни. Те са всичко – и читалищни и църковни настоятели, и стопански и политически ангажирани, особено сега, при разкрепостения ни обществен живот.
Всички тези показатели се оказаха валидни и за учителя-поет-поета-учител Боян Илиев, така отнемали до днес дните му, че сътвореното пред нощната лампа не смогнал да систематизира и огласи пред хората. При това и той, както и повечето творци от тези среди, има и още една спънка – пословична скромност, честност и неудобство за какъвто и да е шум около написаното...
Но – в събраната по мое настояване група стихотворения се оказаха такива, които отдавна трябва да бъдат всеобщо достояние.
Като свръхчувствителна мембрана е трептяло сърцето му и е отразявало перото му не само ежедневните събития от живота на народа ни, но и кървавите и кървящи още български рани от близкото ни и по-далечно минало. Цял цикъл от стихове е посветил на святи за всички нас личности.
Като гражданин, учител и поет Боян Илиев е човек с възрожденски дух и нагласа. Основа за това са му дали две щастливо допълващи се обстоятелства: Първоу по рождение той е от село и второ, че самият той прекарва живота си като учител. Тези основни предпоставки, съчетани с наличието на висок поетичен талант, причисляват автора към духовната династия на поетите-учители, създавали и създаващи и днес поезия, от каквато имаме осезателна нужда.
Народностна по дух, с чисто българска лексика, реалистична по образност и ва едри, дори величави по значимост теми.
Пълен и необходим противовес на модните сега словесни еквилибристики с неразгадаемите ребуси на непреходими асоциации.
На фона на тези, изсмукани от пръстите тези и антитези, поезията на Боян Илиев е нужна на търсещия читател, като току-що разрязан топъл хляб на масата за гладните пътници...
Има и някои тематични открития и подходи в тази неголяма сбирка „След изгрева”, както сам авторът я е озаглавил.
Тематичните му открития са непонятно защо позабравените герои от Съединението – Капитан Райчо и Недялка Шилева, а също така премълчаваните герои – ГОРЯНИ, въоръжените явно и дръзко бранители на народа. Тук те намират своя сполучлив огласител пред стените на каменното равнодушие на обществото ни.
Към героите от п-далечното ни минало, авторът има едробуквено заглавие – „ВМЕСТО ПАНАХИДА”, чрез което показва един по-знаменателен подход. Не възслава, каквато вече им е отредена, а търси в подвига им златната жилка на моралния и национален пример, който са ни оставили:
„... Днес нужни ми са твоите очи,
да мога в упор грешния да гледам,
да го накарам в срам да замълчи,
щом пречил е за общата победа...”
(из „Изповед пред Дякона”)
Твърде малко е това, което може да се каже в една рецензия за книга като тази, появила се 17 години „след изгрева” на свободата...
А в настоящата сравнително тънка книга, освен че всичко си е приемливо-хубаво, всеки добронамерен читател би забелязал, че стихотворения като „Моята молитва”, „Юнак мома”, „Изповед пред Дякона”, „На българския учител”, „Три звезди”, „Вместо панихида”, „Песен за капитан Райчо” могат да бъдат забележими акценти – пилони и в най-представителната ни НАЦИОНАЛНА АНТОЛОГИЯ на поезията.         
Поради всичко казадо дотук, аз горещо препоръчвам стихосбирката „СЛЕД ИЗГРЕВА” на всички родолюбиви издатели и читатели, както и на всички онези наши сънародници, за които България днес е само географско понятие.
И – защото „СЛЕД ИЗГРЕВА” е една ЧИТАНКА ПО РОДОЛЮБИЕ И ЧОВЕШКА НРАВСТВЕНОСТ.

Петко Огойски,
послеслов към стихосбирката „След изгрева” (изд. „Бойкинг”, Пловдив, 2007 г.), 
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

понеделник, 12 ноември 2012 г.

Среща на писателите земеделци със сдружени земеделци от страната - ЛЗЗ

           На 20 октомври в град София се проведе Общо събрание на Съюза на писателите земеделци в България. Разгледано и прието с пълно единодушие бе предложението на Управителния съвет ИСКЪР ШУМАНОВ да бъде избран за почетен член на Съюза.
Деловата работа на събранието продължи с отчет на секретаря на организацията Иван Селановски за дейността на сдружението и преди всичко за работата върху издаването и финансирането на в-к „Литературно земеделско знаме”. За радост на присъстващите, резултатите, изнесени в доклада показаха, че вестникът е жизнен, способен да се самоиздържа, благодарение на разпространението, даренията на читателите и всеотдайната и безвъзмездна работа на редакторите.
За да бъде връзката между писатели и читатели още по-тясна и пълнокръвна, по предложение на ръководството на СПЗБ, бе организирана среща със сдружени земеделци, активисти на БЗНС от цялата страна. В залата стана тясно и душно, но в душите на присъстващите грееше топлото октомврийско слънце и горяха багрите на есенния ден.
Писателите земеделци чуха от сдружените земеделци и похвали, които ги окуражиха - да продължават да творят поезия и проза, но чуха и горчиви укори, които резонираха в творческите им натури.
Животът на хората е тежък, безперспективен, без слънце и мечти. Организацията се разпада, земеделските идеи се размиват в политическото блато на днешния ден. И именно за този живот, все още лишен от бъдеще след 23 години преход, трябва да се пише.
„Литературата трябва да отразява живота на хората, истинският писател и поет трябва да бъде близо до народа си, да тръпне с неговото сърце.” – това не са само фрази от учебниците по литература, това е мисията на всеки творец.
Редакционната колегия на „Литературно земеделско знаме”, подкрепена от всички писатели земеделци, предложи на сдружените земеделци от страната да изпращат дописки и материали от родните си места, в които да разказват и за хубавото и за лошото, което съпътсва живота им. По този начин в-к „Литературно земеделско знаме” ще бъде трибуна, от която ще звучи гласът на сдружения земеделец, претворен и автентичен.

ЛЗЗ, в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

четвъртък, 8 ноември 2012 г.

ПОЕТ - стихотворение от ПЕТКО ЗГАЛЕВСКИ

ЗАГУБИХМЕ ПЕТКО ЗГАЛЕВСКИ,
роден на 1 октомври 1935 г. в село Згалево, Плевенско.
Хорист в хор "Гусла" и носител на златен медал за школувано пеене, ветеринарен лекар.
Живее и работи в град Божурище, Софийско.
Публикува стихове и статии във вестниците "Софийска правда", "Земеделско знаме", "Демокрация" и "Анти", катко и в "Литературно знаме" и "Литературно земеделско знаме".
Негови произведения са поместени в литературния сборник "Детелина" - томове ІІ, ІІІ и ІV. Автор е на книгите "Стръмни пътеки", "Епиграми-червенушки" и "Как измамно...".
Член е на Съюза на писателите земеделци в България.
Почина на 27.09.2012 г.

Поет

Разговаря със себе си,
будува в нощите,
изгаря в любов,
жадува за живот,
печален във скръбта,
присъства във времето,
част от вечността –
това е на поета участта.

* * *

Ако ми отнемат свободата,
ако ме лишат от светлината,
ако загубя взор към небесата,
ако ми ограбят съвестта и любовта,
в миг ще бъда купчина
разломена скала.

Петко Згалевски,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

понеделник, 5 ноември 2012 г.

МОЯТА МОЛИТВА - стихотворение от БОЯН ИЛИЕВ

ЗАГУБИХМЕ БОЯН ИЛИЕВ,

роден на 7 юни 1931 г. в с. Найден Герово, Пловдивско.
Живее и учителства в с. Калековец, Пловдивско.
Публикува в местния печат и във вестниците "Земеделско знаме" и "Литературно знаме". Негови творби са включени в сборниците "Детелина" - том ІІ, ІІІ и ІV. Автор е на стихосбирката "След изгрева" (2007 г.).
Член е на Съюза на писателите земеделци в България.
Почина на 29.08.2012 г.

   Моята молитва

Моят роден дом мълчи заключен.
От години пуст и глухоням.
Ни човешка реч, ни лай на куче.
Чума сякаш влизала е там.

Пет деца израснахме на воля,
в майчин скут, сред плодните поля.
Господи, от що бе недоволен,
та ни като пилци разпиля?

Може би, че вярата ни в тебе
Сатана лукав разколеба,
ти обрече ни на тежък жребий –
цял живот в несгоди и борба.

И пустее бащината къща,
и тревясва майчиния гроб,
но те моля, Боже, не превръщай
моя син и моя внук във роб!

Боян Илиев,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

събота, 3 ноември 2012 г.

БАЛКАНСКАТА ВОЙНА - статия от К. Стефанов


Освобождението на Балканския полуостров от османско владичество

Веднага след като България се освобождава от Турско робство, на 1 юли 1878 г. Берлинският договор жестоко отрязва част от населените с компактни български общности територии и ги връща на Турция. „Великите” европейски държавници оставят под турско владение Македония, Беломорието и други области.
За освобождението на населението от Македония, Одринска Тракия и Северна Албания,  държавите България, Сърбия, Гърция и Черна гора образуват Балкански съюз и в началото на месец октомври 1912 г. бива обявена Балканската война. До създаването на Балканския съюз се стига след отказа на Турция да проведе реформи, да  даде права на християнското население и след масовите кланета на българското население от турците в Щип през ноември 1911 г. и в Кочани на 25 юли 1912 г..
На 5 октомври България обявява война на Османската империя, а на 7 октомври същото прави и Сърбия.
Българската армия наброява над 600 000 военнослужещи. Доброволци създават Македоно-одринското опълчение, съставено предимно от бежанци от Османската империя - около 15 000 души. Главнокомандващ на българските войски е генерал Михаил Савов, а началник на генералния щаб е генерал Иван Фичев.
С невиждана храброст и неудържим устрем българската армия и доброволните отряди освобождават повечето от поробените земи. За броени дни Българската армия достига и обсажда непревземаемата Одринска крепост.
Любопитно е, че при превземането на Одрин български летци за първи път в света превръщат самолета в оръжие. По нареждане на командващият  генерал-лейтенант Радко Димитриев на 16 октомври българските летци извършват разузнавателен полет над обсадения Одрин, като вземат и бомби. Пилот на германския „Албатрос” е Радул Милков, а на наблюдателното място е Продан Таракчиев, който скицира позициите на турската армия. Таракчиев пуска няколко направени от българите бомби/”одринки”/ и двамата чуват как те гръмват при падането си на земята. В Одрин настъпва паника – всички бягат накъдето видят. Българските летци продължават да хвърлят бомби, докато ги привършват. Щетите, които бомбите нанасят са малки, но психологическият ефект е огромен. След едночасово летене над врага машината е насочена към специално направеното летище край с. Мустафа паша, днешен Свиленград. Неопитният пилот приземява самолета с голяма скорост и едва каца в калта с малък инцидент.
Армиите на Сърбия, Гърция и Черна гора също освобождават големи територии, след което се слага край на войната.
Победата над Османската империя слага край на петвековното османско владичество на Балканския полуостров. Турция е изтласкана в нейните територии зад Босфора, с изключение на неголяма ивица от територия край северния бряг на Мраморно море.
Споровете за подялбата на Македония, в която преобладава българско население, довеждат до Втората балканска война, наричана още Междусъюзническа, след която България губи немалко територии, както и излаз на Бяло море. Основна вина за избухването на Междусъюзническата война има тогавашният български цар Фердинанд Кобургготски.

К. Стефанов,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

четвъртък, 1 ноември 2012 г.

БУДИТЕЛИТЕ - ДУХОВНИ ВОДАЧИ НА НАРОДА - статия от КИРИЛ НАЗЪРОВ

Денят на народните будители – първи ноември – е светъл празник в българския духовен календар. На този ден нашият народ отдава заслужена почит на своите духовни водачи – дейците на националното възраждане, на просветата и културата, на науката и изкуствата. Възрожденският порив на народните будители, техният кристално чист морал, апостолската им безкористна дейност за Отечеството са добродетели, които трябва да служат като светъл пример и на днешните поколения.
Думата будител има санскритски корен – буда,която означава зрящ,буден.
За първи път този празник е честван през 1909 г. в Пловдив от група учители. Те решили да го честват на 19 октомври, когато българската православна църква почита небесния закрилник на България – свети Йоан Рилски.  По новия календарен стил първи ноември е определен за празник на будителите. Свободолюбивите, хуманни и патриотични дела на Иван Рилски с право го поставят в началото на народните будители.
 Гордост за нас, земеделците е, че празникът на народните будители е обявен за общонационален от правителството на Александър Стамболийски през 1922 г.  Това става с Окръжно писмо № 17 742 от 25 юли 1922 г., подписано от министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски.Писмото е изпратено до ректорите на университетите и академиите, учителските институти, всички училища, регионалните отдели на министерството. Ето какво се казво в Окръжното:
„Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели...И още: любов и почит към стариннобългарското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално дело, старание и съревнование към доброто и хубавото. Тия добродетели бидоха основно разклатени от отрицателните резултати на войните преди всичко в самото общество, а оттам и отражението на отрицателните прояви в училищата и младежта. Последната се увлече по всекидневното, забавителното в живота и... полека-лека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото...”
За съжаление след жестокия преврат срещу законното земеделско правителство, а и по-късно народните будители бяха забравени. Улисани в своите лични и теснопартийни интереси много правителства проспаха Деня на народните будители. 
След 1944 г. Денят на народните будители е отменен от комунистическото правителство. Празникът бе възстановен през 1992 г. с решение на Народното събрание.
Корените на будителството срещаме още при великото дело на св. Кирил и Методий, из църквите и манастирите, из килийните училища. Първите народни будители са духовници, учители, поборници за народни правдини и свобода. Искрите на голямото народно пробуждане хвърля Отец Паисий с написването, преписването и четенето на „История славяноболгарская” през 1872 г. Сетне идват последователите и продължителите на неговото дело: Софроний Врачански, Неофит Рилски,Петър Берон, Димитър и Константин Миладинови, Георги Раковски, Найден Геров и много други.
Те пръскаха искрите на знанието и свободолюбието из цялата ни поробена Родина. Повечето от тях са и борци за национално освестяване и освобождение. Делото и заветите на първобудителя Паисий продължават Петко Рачов Славейков, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов...Щафетата е продължена и от стотиците учители, духовници, читалищни дейци, книжовници...И всякакви други напредничави българи. Всички те работят безкористно за духовното издигане и националното самоосъзнаване на народа ни. Тези титани на българския дух със своя безграничен и неудържим порив към свобода, справедливост и напредък запалиха зората на Възраждането на българската духовност и нация, отдадоха силите, таланта и живота си за най-висшия идеал – свободата и напредъка на Отечеството. Техният патриотичен и високоблагороден пример бе подет от стотици монаси, даскали, книжовници, поети, писатели, революционери...
Безкраен е техният списък:  Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Капитан Петко Киряков, Ильо войвода, Георги Бенковски, Бачо Киро, Ангел Кънчев, Баба Тонка и синовете й, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Тодор Каблешков...Всички те и още стотици като тях бяха приели  свободолюбивите идеи на първобудителите, тяхната апостолска и неуморна работа в служба на Отечеството. И изпълниха достойно своя дълг. А техните верни последователи в освободената Родина тачеха патриотиичната им дейност, славните им подвизи и светлата им памет.
Българските възрожденци бяха обладани от патриотичен стремеж и решителност за саможертва в името на своя народ. Те бяха истински народни будители в най-точния смисъл на думата. Благодарение на тях и техните последователи България оцеляваше, извоюваше свободата си и се развиваше през вековете.
Будителите винаги са били духовна опора на народа ни. Те са ни нужни и днес в нашето бездуховно, задрямало и забързано време, за да ни будят. Особено са ни нужнив в днешните тежки и тъжни за обикновените хора дни.  Затова нека не проспиваме Деня на будителите. Нека не го отбелязваме само формално. Днешнте и бъдещи поколения българи трябва да се учат от родолюбивите идеи, от нравствената чистота и от всеотдайната служба на Отечеството, завещани ни от народните будители. Техният възвишен пример ни е нужен днес и утре.За да имаме моралното право да се наречем техни потомци и достойни граждани на Република България. За да се постигне по-достойна участ за народа и Отечеството ни.

Кирил Назъров,
в-к „Литературно земеделско знаме”, брой 6, ноември-декември 2012 г.