петък, 20 ноември 2020 г.

ВИДЕН РЕВОЛЮЦИОНЕР, ПИСАТЕЛ И ДЪРЖАВНИК - редакционна статия

170 години от рождението на Захари Стоянов

ВИДЕН РЕВОЛЮЦИОНЕР, ПИСАТЕЛ И ДЪРЖАВНИК

     Роден е през ноември 1850 г. в семейството на овчаря Стоян Джедев Далакчиев от село Медвен, Сливенско. Истинското му име е Джендьо. Израства като овчарче. Учи в църковното и класното училище в родното си село.

     Отново е овчар, след което заминава за Русе и там постъпва на работа при един шивач, за да си изкарва прехраната. Именно там става член на Русенския  революционен комитет на ВРО (1871 - 1872).

     Той е един от ръководителите на IV-ти Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание (1876). След потушаването на въстанието няколко дни са скита из Стара планина и след предателство е заловен край с. Терзийското, Троянско. Местят го последователно в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвор, откъдето го пращат в Пловдив. Принудително е изпратен в с. Медвен, откъдето бяга в освободения Търново (1877).

     След Освобождението работи в съда в Търново - първо в Окръжния, а после става секретар на Апелационния съд. За кратко работи като съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). Заминава за Пловдив, където е служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882 - 1885).

     Захари Стоянов е един от основните дейци за Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

     Най-значимото му творческо дело е книгата „Записки по българските въстания". Книгата, която дава най-точна представа за славната априлска епопея.

     На 2 септември 1889 г. във френския хотел "Сюиз" умира Захарий Стоянов. Тогава той е само на 39 години. Смъртта му и до днес остава загадка, въпреки лекарското заключение - преплитане на червата. Направена е аутопсия със заключението, че е получил "стомашна перфорация с последвал дифузен перитонит".

    Така или иначе, смъртта на Захарий Стоянов е тежка загуба за българската общественост, политика и книжнина. Талантливият автор на "Записките" оставя ярка следа в нашата история.

вторник, 10 ноември 2020 г.

ОРИС - стихотворение на Илия Василев

ОРИС


Ще свърши нейде моят стръмен път, 

по който трудно изтерзан вървях.

Дано е в някой топъл селски кът,

където волен тичах и играх.

 

Венеца с кръста сам си нося аз.

Дълбоко чувствам злата орисия.

Но срещу Бога не отправям глас,

че всяко зло е людска направия.

 

Обичам селската сънлива тишина,

в която чувам детските си стъпки,

в която чезне всякаква вина 

и ме побиват животворни тръпки.

 

Обичам утринните часове,

измити с елексира на росата

и бодрите селяшкигласове.

И песенния съсек на косата.

 

Обичам вечерите луннобели

и песните на гривек-единак.

И аромата на житата зрели!

И повея на стария дъбак.

 

Дано да свърши в топъл селски кът

на мойта тъжна орисия краят.

Дали ще ме осъжда пак светът,

не искам вече нищичко да зная.

 

                                Илия Василев