ОРИСИЯТА НА СЕЛЯКА - творчески портрет от д-р Красимира Узунова и д-р Веселина Узунова

ОРИСИЯТА НА СЕЛЯКА - творчески портрет на Теню Янчев

Дългият живот между поезията и неугасващият плам на един земеделец

           На стола пред мен е седнал усмихнат възрастен, но запазен мъж. Облечен е в костюм и хубаво палто. В очите му грее живо огънчето на все още будния му ум, а една полуусмивка трепти на устните му. В ръцете си носи тефтер със свои авторски стихове. Казва, че пише, когато не може да заспи. Бай Теню от Книжовник е готов да разказва за своя живот и повече за своето битие на земеделец-николапетковист. Затова съм го поканила и той е дошъл при мен със своите спомени, със своята болка, но и горд, че е съхранил земеделския си дух вече 9 десетилетия. Отварям тефтера на случайна страница и зачитам първите няколко стиха, подписани с псевдонима Хантен:

ПРОСТО ЖЕЛАНИЕ

Аз искам да живея на земята,

тъй както расте зелената трева.

В живота краткотраен на росата

дълголетие да уловя.

На всеки да помогна по човешки.

Болката на другия да разбера.

Когато и на мене ми е тежко,

на близък да се доверя.

           Започва малко притеснен и скован, като на разпит: “Роден съм на 6 септември 1930 г. в с. Книжовник в средно земеделско семейство. Моите родители владеят и обработват 150 дка  земя. В нашия край такива семейства се определят като средни стопани…” Слушам с удоволствие разказа на бай Теню. Постепенно той се успокоява и започва да си спомня за своето семейство и  род.

       До 1906 година селото носи името Idebik. На турски думата означава върба, но името е взето от староперсийската ide – книжнина. В село Книжовник населението изповядва християнство. В центъра на селото се намира и местната църква. В началото на ХХ в. в с. Идебик, преименувано през 1906 г. на Книжовник, живее Теню Янчев - ханджията. С буен нрав и предприемчив дух, той се занимава с търговия. Има и свой хан, където върти търговските си дела. През късните години на своя живот дядо Теню е разказвал охотно за преживелиците си, но кой ти се е сещал тогава да помни и записва тези истории.  Бай Теню помни добре дядо си и в мерена реч увековечава своите опити да разбере чувствата си към него:

ДЯДО

Дядо пиеше гроздова ракия,

на бавни и едри глътки,

и ставаше все по-намръщен.

Очите му пущаха пламък.

Излизаше после на двора,

сечеше дърва за оргев.

Сечеше ги с някаква злоба,

сякаш отсича глави…

    Спомня си с тъга за живота на село – за плодородната земя, огромните стада и за уханните селски вечери. На родното село с любов бай Теню посвещава много поезия:

Всяка вечер по стръмните друмища

слизат бавно звънливи стада.

Запустяват гори и кърища

и притихват в вечерна тъма.

По прозорците на моята стая

капе бавно вечерен дъждец.

Навън край пътя минава

и засвирва безгрижно щурец.

     Семейството на дядо Теню  е било голямо. Със съпругата си отглеждат четири деца. Първородният син е Янчо Тенев – баща на моя събеседник. Той обаче за разлика от своя баща отглежда две деца. Бай Теньо разказва за първите си спомени: ” Помня от 6-годишен живота на село. Завърших прогимназията в село през 1944 г.” С д-р Сованджиев, негов връстник и съученик и съселянин  идват в града, за да се запишат заедно с други момчета от Хасково в гимназията…

„Земеделците в с. Книжовник активно пропагандират земеделската идея, като организират в селото вечеринки. Аз съм малък, но Георги Стайков ме натоварва да изнеса реферат. Постепенно опозицията в Хасковския регион се организира и надига. През 1945 г. си спомням организиран многолюден митинг в Еврейския парк в Хасково. На него присъстват Борис Бумбаров и Петър Сърбински, който е секретар на ЗМС.  На митинга присъстват представители дошли от цялата Хасковска околия с каруци и развяват знамена…

              В 1946 г. с Делка Тенева и други активни земеделци  се събираме в селото на седенки. Тя казва- аз ще ушия знаме. И като ни подгониха комунистите, аз от страх го зазидах в стената до 1989 г.”

               Младите земсисти, като бай Теню все още не подозират, че новата комунистическа власт не само ще ги преследва, но и ще изземе земите, добитъка и инвентара им.

Комунизмът дойде от вън насила,

наложи страха, лъжата, терора.

Половин век виси въже на бесило,

за да плаши непокорните хора.

      „Особено остра борба между земсистите и ремсисти течеше в гимназията след обесването на Никола Петков през 1947 г.- продължава бай Теню.- Ние бяхме 6 паралелки. Нашата класна стая беше в избата. Винаги имахме спорове с ремсистите. Регионът общо взето се делеше така – на запад от Хасково, селата Гарваново, Татарево и другите имаше повече привърженици на РМС, а в селата на изток и юг – Брод, Узунджово и другите имаше повече ученици – привърженици на ЗМС. Непрекъснато избухваха големи разправии. Ние защитавахме правото на частната собственост и земеделско управление, а ремсистите проповядваха  за обединяване на земята. Помагахме тайно на земеделски стопани, които са пратени в концлагерите.

  …Моето семейство беше последно останало извън сформираното ТКЗС до 1956 г. Дядо ми много пъти  биваше арестуван и насилван, за да влезе в кооператива. Последният път през 1956 г., когато го арестуват и го държат 4 месеца в ареста в мазето, до колене във вода. Той беше 66-годишен - як 100-килограмов човек, но когато се върна беше станал 50 килограма. Разпитвал го е Делчо Шопа - известен хасковски комунист.  Когато го пуснаха, изтормозен, той махна с ръка и рече - записвайте се в ТКСЗ…“

Бай Теню приключва разказа си и насълзените му очи ни посочват знамето на дружбата, което подарява на музея: „Ей за тая идея бяхме готови да умрем.” А откакто съпругата му се спомина през 2000 г., бай Теню премисля миналото и в безсънните си нощи реди стих след стих:

НЕ МИ СЕ СПИ

Дъждовна нощ, а вънка лудо

дъждът по плочките плющи.

В тази нощ съм още буден.

Не идва сън, не ми се спи.

Седя в затоплената стая,

леглото кани ме и чака.

Времето лети с минути,

часовникът до мене трака.

Очи затварям, а пред мене – две очи

с цвета на сините простори.

В гърдите пламъче трепти,

Тя каза снощи, че ме люби

и тъй не ми се спи.

              На починалата си съпруга бай Теню записва най-тъжните редове на самота и разкаяние. Често тя оживява в сънищата му за миг и пак е до него – красива и мълчалива, точно каквато я помни. В десетките стихове, които той  посвещава на най-близкия човек се редуват удоволствие, болка и признателност, сякаш продължава да доказва своята неизмерима любов: „моя хубава старице, влюбен съм във теб!” А романтичната, неостаряваща и търсеща душа на 90 годишния бай Теню вдъхновява отговорите на твърде сложните въпроси за живота, любовта и смъртта: 

САМ

/6 април – Благовещение, 10 години от смъртта й/

На гробищата бях – пълна тишина.

Като че ли някъде нещо се спори,

а само моята жена

не иска да ми проговори.

Дали не плащам тежък грях,

че додето беше още жива

я посгълчавах и корях

и сега е мълчалива.

Тя твърде дълго с мен живя,

защото беше търпелива.

Сега под гробната трева

е станала и мълчалива.

Когато Бог ни събере,

а това все някога ще стане,

нека да говори без да спре,

че страшно е като престане.

ПРОЗРЕНИЕ

По пътищата някъде ще падна,

завинаги останал без адрес.

Земята за поезия е жадна,

за жива плът във миг злочест.

Прегърнала ме, тя ще ме приеме,

тъй както е било от памти век.

Със сетни сили ще ме пита

защо страхът нарича се човек.

Какво да отговоря, коленичих,

потънал във земята чак от срам,

че никоя молитва не отричам,

прозрение достигнал ли си сам.”

Д-р Красимира Узунова, д-р Веселина Узунова, РИМ-Хасково

брой 1/2020