Родена на 23 октомври 1930 г. в село
Черешово, Русенско, през 1948 г. завършва девическа гимназия "Баба
Тонка". Приета е като редовна студентка в Агрономическия факултет на
Софийския държавен университет "Климент Охридски", специалност
"Земеделие". На 29 септември 1948 г. е арестувана на път към
университета и въдворена по политически причини в лагера "Ножарево".
Пише приказки, разкази, есета и
статии по актуални обществени проблеми, които публикува в местния и централен
периодичен печат. Печели конкурса за приказка на в. "Тревненска
седмица".
Автор е на документалната книга
"Мигове от младостта", в която описва живота в лагерите, в които тя и
съпругът й Васил Василев са навършили пълнолетието си.
ЗИМНА ПРИКАЗКА
Зимният
ден е къс. По стръмната южна улица, която виждам от прозореца на топлата стая,
се изкачват група деца със зачервени бузки и мокри нослета. Ръцете, подути от
студ, здраво стискат връвчицата на шейната. Скупчват се на камара и оживено
спорят. Ято врабци, сгушени да дървото замлъкват, чудейки се кой може да цвърчи
по-силно от тях. А децата, стигнали до разбирателство, тръгват – всяко по
своята партина към топлите соби, теглейки уморените си шейнички.
Майките
оставят хурките или излизат от становете, за вечерната шетня. Бабите разказват
приказки до топлия джамал под песента на вретеното.
Годините
се плъзгат тихо, безшумно, неусетно – като вълшебна шейна.
Децата
от пързалката порастнаха и отлетяха по разни градове из страната. Такава бе политиката
на държавата. Родителите им погребаха своите родители. Останали по двама в
къща, все още се крепяха, подпирайки се един на друг. Не смееха и с поглед да
попитат какво ще стане, когато изнемощеят съвсем. Намираха сили да изпратят
тръгналия пръв към отвъдното. Останали сами, превръщаха се в прелетни птици.
При първите снежинки децата от пързалката се връщаха от далечните си градове и
ги прибираха по новите си домове – да презимуват.
Едва
дочакват първото кокиче, събират оскъдните си дрешки и като щъркелите се връщат
в старото гнездо.
Промяната
завари оцелелите на около осемдесет. В очите им просветнаха искри на надежда и
продължиха полетите си. Годините отнемаха последните им сили. Искрицата на надежда
остана да проблясва, покрита с пепелта на очакването. Къщите една по една
опустяха. Вкамениха се, посивяха от мъка, потънали в избуяли бурени. Няма и
сняг да покрие тъжната им грозота. Надничат през паяжините очите-прозорци – да
зърнат деца по пързалката... Напразно.
Политиката
на държавата обезлюди цели селища и по-късно ги нарече „селища със затихващи
функции”. Превърна възрастните хора в прелетни птици, а когато крилете им
отслабнаха, ги натика в „старферми”, където с други от стадото броят оставащите
им залези, а децата натика в „детферми”, където още с първите стъпки и думи се
учат да воюват за своя територия с грубост и цинизъм.
Промяната
дойде преди цяло поколение...
Ще
спре ли полета на уморените птици, ще възкръснат ли семействата с традиции и
доброта?
Ана Василева
в-к "Литературно земеделско знаме", бр.2, март-април 2012
Няма коментари:
Публикуване на коментар