ЦВЕТЕН ПРАШЕЦ, ИЛИ
ПРАШНИЯТ ДРУМ НА ЖИВОТА...
Пред мен са
четирите нови книги на Маргарита Нешкова –
„Цветен прашец”, /2015 г./ и „Царевичка на кръстопът”, „Съдбовни пътеки” и
„Хоризонти в моя сън”, /2016 г./ – книги, издадени на един дъх, всички под
редакцията на Кирил Назъров, с художествения дизайн на Елица Илиева и Енчо
Цветков, дело на изд. „Феномен” – София, всички посветени на най-важните хора в
житейския път на поетесата. Дали да ги нарека „тетралогия”? Те са еднакво
оформени – име, псевдоним, заглавие,
стара снимка, или идилична картина, няколко мъдри слова... от задната корица ни
гледа замислено-усмихнатото, ведро лице на авторката, под което има стих, който
подсказва основната тема на томчето; всяка съдържа посвещение – /„в памет на
моята майка...”; „посвещавам на моя баща...”; „посвещавам... на майката на моя
баща”; „посвещавам... на майката на моята майка...”/, мъдри народни поговорки и
мисли на извести личности, внушаващи почит към доброто, любовта, човечността и
себераздаването, във всяка срещаме лица от семейния албум на Маги... Маги –
магьосницата, която ни повежда уж към своята семейна истина, а всъщност ни води
към историята на народа ни от последното столетие.
Днес ще
бъда кратка и ще представя на читателя не задълбочен анализ на всяка от книгите
в тетралогията, днес само ще подхвърля по някой щрих... защото поезията на
Маргарита Нешкова не се чете лесно, а за нея още по-нелесно се пише. Стихът й не
се „лее като песен” – той е твърде натоварен с послания, извлечени от изстраданата
повест на не един живот. Дали когато пише за природата, в която се вкопчва, за
да вземе силата й и да продължи по прашния друм на живота си, дали когато пише
за свой близък и любим човек, за да задържи мига с живия му образ, или със
сатиричен блясък осветява някоя житейска подлост /или подлец/ - все едно – Маги
винаги е честна, естествена и близка до читателя. Проблемите, които я вълнуват
са част от живота на всеки от нас и може би затова тази трудна поезия така леко
влиза в душата на читателя и вълнува – с красотата и силата на словото.
Тук не мога
да не цитирам няколко реда, които със своята образност подсказват, че имаме
пред себе си един ярък, неопитомен талант:
„Оглася водопаден смях гората.
Пречистен, въздухът трепти.
С пролетен копнеж водата
целува обли канари.” /”Цветен прашец”/
***
„Как искам - тихо да премина
през вълшебните вселени на росата...” /”Царевичка на кръстопът”/
***
„Слънчеви пръски носи даже росата
и нежно целува сънливите стъпки...”
„Синьото око на вечността
гледа безпристрастно от небето...” /”Съдбовни пътеки”/
***
„Стъпвам върху меките листа.
Времената в тишината плачат.
Те – сълзиците на есента
кръговрата земен тачат...” /”Хоризонти в моя сън”/
Не мога да
не се спра и на уникалната форма на тези четири книги, в които биографичната
поезия и поетичната проза се сливат в едно цяло. Цяло, но не монолитно, а
пъстро – като мозайката на живота. Многотемието на стиховете обърква, ако
поискаме да ги опаковаме, но оставя трайна и дълбока бразда в паметта, която ни
води по
„стръмната пътека –
трудна и тежка – сторъка, стоока,
но в едничка посока...”
И тук
отново идва многообразието в творческите и житейски търсения на поетесата –
защото посоката може да е една, но в хоризонта на нейните сънища въпросите и
отговорите са безброй.
Не по-малко
сложна и многопластова е и прозата на Нешкова, която в тази тетралогия
присъства скромно, но не безлично. Напротив. Макар книгите да са преди всичко
стихосбирки /точно „сбирки на стихове”/, прозата в тях има определящо тематично
значение.
„Приказка
за моята първа любов” /”Цветен прашец”/ - този „необичаен и силен финал за
стихосбирка – една истинска приказка за
първата любов, написана в проза, но с толкова поезия, колкото стиховете не
могат да понесат” бе предвестникът и на прозаичните фрагменти в следващите
поетични книги, някои от които поетесата нарича „словесна изповед на една
душа”, „изплакана проза”, „предговор”, „разкази”, а някои оставя ненаименовани
– заглавия, които нямат нужда от определения, като – „За моята баба”, „От
рождение до смърт”, „Моят баща”. Пестелива на словесни излишества, но не и на
емоции, Маргарита Нешкова загатва, че освен поет, тя може да се окаже и
забележителен белетрист.
Пиши, Маги!
Имаш какво да ни кажеш с поезията си, имаш какво да споделиш, да внушиш, на
какво да ни учиш...
Пиши,
Маги... Имаш и много спомени, които си струва да разкажеш! Онази страшна
страница от близкото минало, което си преживяла като дете, все повече се
отдалечава... Онази страница, пълна с насилие и безизходност, остана непрочетена,
покрива я забравата, потъва в тъмнина.
Днес не
цензурата на Партията ни души, а цензурата на общество от хора без души...
Бъди
Светулка – „Тя светеше във тъмнината.../и
носеше надежда в бяло...”
На добър
път, приятелко!
Габриела Цанева, брой 4/2016 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар