ПО ДОЛИНАТА НА РАЗМЕТИЦА - статия от Милка Пешева

 ПО ДОЛИНАТА НА РАЗМЕТИЦА

Не е изключено, когато е бил световният потоп, да е бил и по нашите земи на България, тъй като моето село Голямо село е било като езеро. Постепенно или с помощта на хората се е източило през с. Баланово към река Джерман, Дупнишко. Вярвам в това, защото като деца намирахме черупки на морски охлювчета и един каменен череп, което ми е направило силно впечатление.

В археологическо отношение Дупнишко е малко изследвано. Сведения  за първите обитатели се разкриват от случайни разкопки. Те сочат, че тази земя е била населена още от времето на късния неолит – 1500 години преди новата ера.

Сега през с. Голямо село минава река Разметаница, в нея идват притоците  от планината Колош – 1315 метра височина. Когато при-дойде, тя става опасна и бурна, често е завличала край и къщи, пост-роени край бреговете й.

Кога и през кои векове селата са се намирали далеч от езерото, т.е. от днешното Голямо село?  Това говорят имената на нивите: Селиврия, Доляница, Градището и др. От местността Градището надолу към лозята, Акогато ги копаеха, хората намираха калени кюнци, което показва, че е имало добра канализация може би  през Византийския период или назад през  вековете. Разкрити са и праисторически сели-ща от каменно-медната епоха. Населението е било от траките дентали. В местността Царичина, Разметанишко бил издигнат голям тракийски храм на Бога Зевс мълниеносец.

Сред Разметаница се е намирала феодалната крепост на  Арон – брата на цар Самуил, където се е разиграла братоубийствената война на 14 юли 1014 год., пише историкът Скалица Кедрин. Самуил разби-ра, че брат му Арон има с гърците лоши намерения към него и решава да затрие цялото му семейство. Тогава синът му Гавраил Радомир се е молел на колене пред баща си за братовчед си Иван Владислав:  „Тат-ко, не го убивай!”

Конникът, за който се предполага, че бил на Арон, посечен  до местността Царичина, близо 3 – 4  километра  е препускал. Тази местност се нарича Кървовето, а след като е паднал местността се казва Гроба.

В Царичина има чешма, построена някога от Самуил за най-хубавата вода, която още съществува.

Днес на това равно и хубаво разметанишко поле е построен ТЕЦ „Бобов дол“, който унищожи и замърси хубавата и плодородна земя на с. Голямо село.

Главният път не е минавал през Дупница, а покрай Бинека, Арнаутски път, Голия рид – местности край с. Голямо село, през с. Дяково  - към Радомир. Пътувайки с една конна свита, синът на цар Самуил – Гавраил Радомир е убит по поръчка на братовчеда си Иван Владислав от едно мургаво момче, яздейки пред тях - зад тях. След като е убит Гавраил Радомир, братовчед му се възкачва на престола и води войни срещу византийците  през 1015 год. Този самодържец, българин по род, унук на Никола и Рапсимия, е син на Арон. В битките  с Василий II бива убит край с. Ключ.

След 1016 год. България пада под Византийско робство.

Няма да пиша за отхвърлянето на византийското робство и последвалите български царе, историята го е написала много по-добре от мен.

Един от последните български царе Иван Шишман през 1378 год. се бие със сърбите край Кюстендил, в затишието на боя и българите и сърбите очаквали помощ. На сърбите помощта от войници дошла по-бързо,  така там е убит Иван Шишман и погребан от войниците си в българска черква или манастирче.

От 1351 год. започва поробването на България  под турско робство до 1382 година. Българите се превърнали в рая, безправно население. Раята била за да изпълнява всичко, като работна ръка, върху чий-то гръб  живели мюсюлманите. Облага ли ги с големи данъци. Безплатни работници  във всички сфери и услуги. Освен парични данъци, длъжни били да дават част от произведените си храни – 1 десятък. Много са разселванията на българите, но и много села са изчезнали. След освобождението на България през 1978 г. границата  между Турция  и България  е в село Бараково. Преди години попитах хора от Петричко: - Ако още остане границата в Бараково как ще постъпите ? Те в един глас ми отговориха : - Веднага заминаваме оттатък граница-та , т.е. към България.

Малко преди освобождението на България от турците те са озлобени, често убиват и изнасилват. Така става и в село Логодаш. Докато Пешо Михов със семейството си  са на нивата, оставили  най-малката си сестра вкъщи, идват банда турци, изнасилват момичето и го заколват. То е пищяло, но никой  от селото не смеел да се намеси. Всичко е разрушено и ограбено. Пешо прогонил турците, но после бил арестуван  и затворен в Горна Джумая. Турците му вече ковали бесилото. Той заръчал на съпругата си баба Ната да му донесе  девет лакти пояс, тя изпълнила поръчката. През нощта с още двама арестувани скачат от кауша и избягват. Бързо намира кон от приятели и заминава за селото си. Сестра му е вече погребана. Има двама сина – Александър на 4 год. и Димитър – на 2 год.

 / т.е. моя дядо/. Качва на кон двете си деца  в дисагите, взема май-ка си и баща си и пътуват цяла нощ през тъмни пътища, за да стигнат до с. Голямо село, Дупнишко през 1875 – 76 год.

Когато вече турците си заминават, той успява да купи много имот за синовете си – 400 декара, а за селото 1000 декара, които подарява. Същата баба Ната, майката на моя дядо Димитър, облечена  в мъжки дрехи ходела напреко през селата, за да стигне до гробищата на с. Логодаш, където е имала погребани и други деца. Разстоянието е повече от 30 – 40 километра. Баба Ната умира млада и тогава дядо Пешо се оженва за баба Здравка, също вдовица,  със  17 години по-млада. Тя му ражда четири дъщери и един син Ефтим. Тя успява да го изучи, взимал е изпитите си за две години наведнъж, после едва успява да се спаси от комунистите през 1944 год.

 

Дядо Пешо обработва целия си имот, прави на синовете си кирпичени къщи. Веднъж някакви работници му предложили да му поправят бъчвите. След седмица му казали, че утре си отиват рано, така че да им плати веднага. Той отишъл където са му парите, взел от сандъчето и им платил. Когато става на сутринта, няма ги работниците, няма го и сандъчето с жълтиците, той дори и не ги  попитал откъде са, за да ги проследи.

След това от селото му палят кошерите, после и сеното. Той се разболява тежко, лежи в Дупница в една механа, казва на съпругата си баба Здравка да викне адвокат и да раздели децата си. Той ги разделя и умира на 75 години през 1908 год.

В същата тази година турци от Голямо село имали нещо като вила в село Мали Върбовник. Както си гуляели там, виждат край чешмата  младо русокосо момиче и го привикват, залостват вратата и го изнасилват. Тя имала братя, които се опълчили срещу турците, но те и тях затварят и ги пребиват от бой.

Същото момиче, което се казва Атанаса,  остава бременно. Тогава старейшините го омъжват за най-сиромашкия момък в селото, което става навсякъде в България в такива случаи. Ражда дъшеря от турчина. Знае се в цялото село Мали Върбовник. По-късно дъщерята от турчи-на се омъжва в с. Палатово за вдовец с две деца.

Тъй като е много трудолюбива отглежда заварените деца и ражда още 5 дъщери и 2 сина. Една от дъщерите на баба Тона е моята майка Софийка. Съпругът на баба Тона – дядо Иван е убит с приклади от македонски автономисти вкъщи, а синовете му  Мите и Станке  са убити, единият през войната 1913 год., а другият ударен от ток.

И до днес в Дупница събота остава пазарен ден. От всички села наоколо хора, пеша,  с каруци и животни отиват на пазара да разменят или продадат по нещо. Пътят почернява от хора, които отиват и се връщат . В един съботен ден се движил и един мъж, носейки на рамо козинявата  си торбичка, това бил Васил Левски. Към върлото на Крушовица на тълпата, един от турците яхнал поп да го носи на гръб. Нещастният поп, клатушкайки се вървял изнемощял на пътя. Отстрани българи и цигани се смеели и подигравали на попа. Тогава Левски казал по-скоро на себе си: „Вие не сте дорасли за свободата си.” И  повече не се е върнал към този край.

Имаше една песен, която  майка ми пееше - три пъти карали на съд една девойка през нощта, а тя все отговаряла пред турците: „ Една съм била, убила съм го и хитра съм била, че съм го скрила”. Тази девойка, на която не се знае името й, била от с. Мламолово.

Може да се каже истината  и за Ильо войвода, който е спасил Дупница да не стане като баташкото клане, като е предупредил турците, че ако посегнат, ще затрие целите им семейства.

Водела е чета в Кюстендилския край и Румяна войвода, която е ис-кала да замине в легията в Сърбия, но Ильо войвода я спрял.

Цариградският път от изток на запад към Дупнишките покрайнини минавал от Самоков, пресичал северозападно Верила, от прохода  Дервент в посока Германия (Сапарева баня), през с.Червен брег, прех-върлял в западна посока Голия рид до Винека – Кадин мост. Дупница остава вдясно. Остатъци от калдаръмения път има при селата Голямо село, Яхиново, Червен брег  и Крайници. Населението и сега  продължава да го нарича  Арнаутски път, защото идва  от Албания. Пътят от Винека до Дяково е продължавал да съществуава дълго. Новият път от Винека за Дупница минава през Аркчийския мост на река Джерман, западно от града. Този мост е съвременник на Кадин мост на река Струма – 1470 година, Каменния мост на река Бистрица и Еврейския мост на река Джерман. Те са строени на един и същи главен път. Арчийският мост беше еднопосочен, сега е полуразрушен, трябваше местните управници да го запазят поне като историческа памет.

След Освобождението през 1880 год. е открито първото училище в  Голямо село, а черквата – през 1888 год., читалището – през 1927 год.

Когато се е строяла черквата, по това време минава професор Константин Иречек, на който му е наредено от княз Батенберг да напише история на България. За строителството на черквата работниците дялали камъни, на които е имало исторически надписи. Той се ядосал на невежеството на хората и продължил обиколката си из България. В селото народът бил беден и малоимотен, живеейки от нивичите и животните, които отглеждал.

Моят дядо Димитър се жени за най-личната мома Гюра, която му я избрал баща му дядо Пешо. Дядо Димитър е бил все запас и на фронта през 1912 – 13 год. и 1915 – 16 години. Съпругата му баба Гюра умира млада, като му оставя четири деца сирачета. Тогава дядо решава да ожени по-големия си син Атанас, който е бил на 17 години и довежда майка ни Софийка от с. Палатово да  го задоми и да отгледа децата. Майка ми ражда и свои деца: Еленка, Костадин, Магда, Рангел. Преди мен е имало момиче, което се е казвало Милка, но е умряло още като бебе. Аз съм родена през 1936 год. и съм кръстена на сестричката ми Милка. След мен се ражда момче Димитър, което също почива на 3-4 годинки. Сестра ми Тодорка е родена през 1943 година.

Милка Пешева