Обичам в знойно лято из полето
Да ходя бос след дъжд
сред ширналото се море, в което
полюшва се узряла ръж.
Да гледам макове червени,
на птичките да слушам песента
и глъчка на жътвари уморени,
работещи до късно вечерта.
На литналата сладкопойна чучулига
да се любувам на гласа,
на равното поле, в което
родих се и прекарах младостта.
Иван Белослатински
... че и ний сме дали нещо на светът
и на вси словене книга да четат ...
Иван Вазов
Столетия умната книга
народа ни духом въздига.
Макар и прокуждана,
тя пак го пробуждала –
с прочути книжовници,
с безсмъртни бунтовници
и техни следовници…
Книгата Паисиева
старателно преписвана
била е светлик, а
и днес е велика...
Да, книгата има история славна,
но всичко било е отдавна…
Днес тъне в праха и в тъгата
по старото време, когато
била е почитана,
била е прочитана…
Под тежкото бреме
на смутното време
притулва се нейде из дъното –
измачкана, влажна, прегъната…
Очаква и днес интерес,
мечтае пробуда, прогрес.
Злощастната българска книга!
Е, стига!...
Но питам се с болка, тъга:
а докога?!
бр. 2/2024
Роден: 14 май 1909 г. в с. Чирен. Починал: 16 октомври 2004 г. в София
Първите си стихове печата
във вестници и списания през 20-те години. Годините от 1956 до 1959 прекарва в концлагера на остров Персин край
село Белене. През 1969 г. се пенсионира като учител.
Първата си стихосбирка „Родна земя“ издава през 1939 г.
Следват „Под развети знамена“ (1944), „Селски и войнишки хуморески“ (1945),
„Босилкова китка“ (1946), „Оранжева земя“ (1947), „Чорапът се разплита“ –
комедия (1948).
Като най-възрастен депутат председателства откриването на
VII велико народно събрание на Република България след демократичните промени в
страната от 1989 г. След промените издава стихосбирките „Вик от каторгата“, „Разпилени
пъстроцветия“ (лирика), „Ти ли ме повика, родно село мое“, „Смях и жлъч“ (хумор
и сатира) и „Декамеронки като бонбонки“.
Персин, Персин, земя със сълзи напоена!
Безрадостен и тъжен остров на скръбта!
Една ли българска душа озлочестена
позна сред теб на властник зъл жестокостта?
Една ли смела помисъл със орлов полет
намери своя край в каторжния ти ад?
Един живот ли ти лиши от цветна пролет?
Една ли младост в теб повяхна като цвят?
Блестят високо небеса лазурно чисти!
Усмихват се далечни трепкащи звезди!
А в теб печално бродят мрачни лагеристи
и жълти листи ронят старите върби!
Над твоите полета, сиви, неорани,
потънали в дълбока есенна печал,
се носи само грозен грак на черни врани
и на страдалците страдалческата жал!
Жестоки българи, по-зли от зверовете,
връз българи връхлитат като врагове,
а Дунава, свидетел ням на вековете,
със бистри сълзи мие твойте брегове!
Един загиващ свят за кървава голгота
на свойте многобройни жертви теб избра!
Но няма в теб смъртта да победи живота,
че ей я, пуква вече новата зора!
Прелива в братска Полша мъката набрана!
От златна Прага идват ропотни слова!
Поробена Унгария със бунт въстана!
В студени тръпки тръпне каменна Москва!
Като Бастилията ще се сгромоляса
властта на този кървав Сталинистки свят!
Ще си отдъхне вредом трудовата класа!
Ще се прегърнат с чиста обич брат със брат!
Ще зашуми като поток човешка радост
във милионите измъчени души
и разсинджирената окована младост
окови и тъмници с грохот ще руши!
И в тия светли дни, след дългото разпятие,
в изстрадалата българска земя навред,
сред радостта ще прогърми едно проклятие:
„Проклет да си, Персин! Проклет! Проклет!
Трижклет!“
