петък, 16 ноември 2012 г.

ЧИТАНКА ПО РОДОЛЮБИЕ И ЧОВЕШКА НРАВСТВЕНОСТ - послеслов от ПЕТКО ОГОЙСКИ


От дълго време следях едно име, което се появяваше във вестник „Земеделско знаме”, все под хубави и важни по темата си стихове. Мислех си, че това е някой младеж, който пробва късмета си, защото и книга от същото име не съм срещал. Но, дълбоко впечатлен от творбите му, успях да науча, че това е дългогодишния учител и зрял поет Боян Маринов Илиев, живущ сега в с. Калековец, Пловдивско.
Но как така, питах се аз, такива творби да са останали скрити не само от мене, като активен читател, но и от всички други, които не получават нашия вестник? И мисълта ми ме отнасяше към онези периоди от нашата „даскалска поезия” и нейните автори, които разпалваха пламъците на националното Възраждане и под чиито куплети (на Добри Чинтулов, П.Р.Славейков) гърмяха черешовите топове през Април 1876 година...
Бил съм, макар и не дълго време селски даскал, та зная, че точно тези просветни деятели са най-близки до народния живот, до неговите идилични, но и проблематични страни. Те са всичко – и читалищни и църковни настоятели, и стопански и политически ангажирани, особено сега, при разкрепостения ни обществен живот.
Всички тези показатели се оказаха валидни и за учителя-поет-поета-учител Боян Илиев, така отнемали до днес дните му, че сътвореното пред нощната лампа не смогнал да систематизира и огласи пред хората. При това и той, както и повечето творци от тези среди, има и още една спънка – пословична скромност, честност и неудобство за какъвто и да е шум около написаното...
Но – в събраната по мое настояване група стихотворения се оказаха такива, които отдавна трябва да бъдат всеобщо достояние.
Като свръхчувствителна мембрана е трептяло сърцето му и е отразявало перото му не само ежедневните събития от живота на народа ни, но и кървавите и кървящи още български рани от близкото ни и по-далечно минало. Цял цикъл от стихове е посветил на святи за всички нас личности.
Като гражданин, учител и поет Боян Илиев е човек с възрожденски дух и нагласа. Основа за това са му дали две щастливо допълващи се обстоятелства: Първоу по рождение той е от село и второ, че самият той прекарва живота си като учител. Тези основни предпоставки, съчетани с наличието на висок поетичен талант, причисляват автора към духовната династия на поетите-учители, създавали и създаващи и днес поезия, от каквато имаме осезателна нужда.
Народностна по дух, с чисто българска лексика, реалистична по образност и ва едри, дори величави по значимост теми.
Пълен и необходим противовес на модните сега словесни еквилибристики с неразгадаемите ребуси на непреходими асоциации.
На фона на тези, изсмукани от пръстите тези и антитези, поезията на Боян Илиев е нужна на търсещия читател, като току-що разрязан топъл хляб на масата за гладните пътници...
Има и някои тематични открития и подходи в тази неголяма сбирка „След изгрева”, както сам авторът я е озаглавил.
Тематичните му открития са непонятно защо позабравените герои от Съединението – Капитан Райчо и Недялка Шилева, а също така премълчаваните герои – ГОРЯНИ, въоръжените явно и дръзко бранители на народа. Тук те намират своя сполучлив огласител пред стените на каменното равнодушие на обществото ни.
Към героите от п-далечното ни минало, авторът има едробуквено заглавие – „ВМЕСТО ПАНАХИДА”, чрез което показва един по-знаменателен подход. Не възслава, каквато вече им е отредена, а търси в подвига им златната жилка на моралния и национален пример, който са ни оставили:
„... Днес нужни ми са твоите очи,
да мога в упор грешния да гледам,
да го накарам в срам да замълчи,
щом пречил е за общата победа...”
(из „Изповед пред Дякона”)
Твърде малко е това, което може да се каже в една рецензия за книга като тази, появила се 17 години „след изгрева” на свободата...
А в настоящата сравнително тънка книга, освен че всичко си е приемливо-хубаво, всеки добронамерен читател би забелязал, че стихотворения като „Моята молитва”, „Юнак мома”, „Изповед пред Дякона”, „На българския учител”, „Три звезди”, „Вместо панихида”, „Песен за капитан Райчо” могат да бъдат забележими акценти – пилони и в най-представителната ни НАЦИОНАЛНА АНТОЛОГИЯ на поезията.         
Поради всичко казадо дотук, аз горещо препоръчвам стихосбирката „СЛЕД ИЗГРЕВА” на всички родолюбиви издатели и читатели, както и на всички онези наши сънародници, за които България днес е само географско понятие.
И – защото „СЛЕД ИЗГРЕВА” е една ЧИТАНКА ПО РОДОЛЮБИЕ И ЧОВЕШКА НРАВСТВЕНОСТ.

Петко Огойски,
послеслов към стихосбирката „След изгрева” (изд. „Бойкинг”, Пловдив, 2007 г.), 
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар