петък, 30 ноември 2012 г.

ЗЕМЯТА ПЛАЧЕ - нагаута от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА


Небето като                                                 
похлупак се спуска над                            
нивята... Дъждът                                        
попи в пръстта... Птичи грак.                  

Гларуси летят.                                            
Мъгла пови реката...                                             
А гарваните                                                
кацат в рохката бразда...                           
Семена... Върви                                          
селякът като сянка                                    
след сеялката,                                             
дрънчат вериги върху                              
колела... Тупти                                           
сърцето му в ребрата...                             

Къде остана                                                
младостта, когато смях                             
момичешки се                                            
сипеше в простора? Ах,                                                                           
камък... Строполи                                      
се старецът в пръстта... а                          
пари, като гръд                                          
земята. Приласкава                                               
го, като жена...                                           
Любов остана ли му?                                 

Вее вятърът                                                 
в мъглата... Затворил е                              
очи... Житата                                  
светят в синевата на                                              
миналите дни.                                             
Насилвана, линяла...                                             
Поена с кръв, не                                         
с пот, пустяла... и пак, и                           
пак... ограбвана...                                      
И пак – нехалите за                                               
нея я държат...                                           
Върви покрай реката                                
в гъстата мъгла.                                         
И слуша – гъгне трактор                          
в тишината... Пак                                      
чужди я орат... И пак                                
за него няма                                                
ни зърно, ни живот... ни...                                    

Тихо е. Денят                                                          
звъни далеч... Изправя                              
се човекът и                                                
чува тропот на коне.                                             
Те цвилят покрай                                       
него и милват с нежни                              
гриви потното                                            
чело. Просветва слънце...                         

Капките роса                                              
блестят като зора... и                                 
литват птици към                                       
небето. С крилете си                                  
отнасят духа                                               
на селянина... Пустош.                             

Земята плаче.

Габриела Цанева,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар