Небето
като
похлупак
се спуска над
нивята...
Дъждът
попи
в пръстта... Птичи грак.
Гларуси
летят.
Мъгла
пови реката...
А
гарваните
кацат
в рохката бразда...
Семена...
Върви
селякът
като сянка
след
сеялката,
дрънчат
вериги върху
колела...
Тупти
сърцето
му в ребрата...
Къде
остана
младостта,
когато смях
момичешки
се
сипеше
в простора? Ах,
камък...
Строполи
се
старецът в пръстта... а
пари,
като гръд
земята.
Приласкава
го,
като жена...
Любов
остана ли му?
Вее
вятърът
в
мъглата... Затворил е
очи...
Житата
светят
в синевата на
миналите
дни.
Насилвана,
линяла...
Поена
с кръв, не
с
пот, пустяла... и пак, и
пак...
ограбвана...
И
пак – нехалите за
нея
я държат...
Върви
покрай реката
в
гъстата мъгла.
И
слуша – гъгне трактор
в
тишината... Пак
чужди
я орат... И пак
за
него няма
ни
зърно, ни живот... ни...
Тихо
е. Денят
звъни
далеч... Изправя
се
човекът и
чува
тропот на коне.
Те
цвилят покрай
него
и милват с нежни
гриви
потното
чело.
Просветва слънце...
Капките
роса
блестят
като зора... и
литват
птици към
небето.
С крилете си
отнасят
духа
на
селянина... Пустош.
Земята
плаче.
Габриела Цанева,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар