ЗЕМЯТА ПЛАЧЕ - нагаута от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

Небето като                                                 

похлупак се спуска над                            

нивята... Дъждът                                        

попи в пръстта... Птичи грак.                  

Гларуси летят.                                            

Мъгла пови реката...                                             

А гарваните                                                

кацат в рохката бразда...                           

Семена... Върви                                          

селякът като сянка                                    

след сеялката,                                             

дрънчат вериги върху                              

колела... Тупти                                           

сърцето му в ребрата...                             

Къде остана                                                

младостта, когато смях                             

момичешки се                                            

сипеше в простора? Ах,                                                                           

камък... Строполи                                      

се старецът в пръстта... а                          

пари, като гръд                                          

земята. Приласкава                                               

го, като жена...                                           

Любов остана ли му?                                 

Вее вятърът                                                 

в мъглата... Затворил е                              

очи... Житата                                  

светят в синевата на                                              

миналите дни.                                             

Насилвана, линяла...                                             

Поена с кръв, не                                         

с пот, пустяла... и пак, и                           

пак... ограбвана...                                      

И пак – нехалите за                                               

нея я държат...                                           

Върви покрай реката                                

в гъстата мъгла.                                         

И слуша – гъгне трактор                          

в тишината... Пак                                      

чужди я орат... И пак                                

за него няма                                                

ни зърно, ни живот... ни...                                    

Тихо е. Денят                                                          

звъни далеч... Изправя                              

се човекът и                                                

чува тропот на коне.                                             

Те цвилят покрай                                       

него и милват с нежни                              

гриви потното                                            

чело. Просветва слънце...                         

Капките роса                                              

блестят като зора... и                                 

литват птици към                                       

небето. С крилете си                                  

отнасят духа                                               

на селянина... Пустош.                             

Земята плаче.

Габриела Цанева,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 6, ноември-декември 2012 г.